Основната, централната идея на всички боговдъхновени библейски Писания, идеята, около която се съсредоточават всички останали, която им предава значение и сила и извън която биха били немислими единствотно и красотата на Библията, е учението за Месията, Иисус Христос, Сина Божий. Като предмет на надежда и копнеж на Стария Завет и като алфа и омега на целия Нов Завет, Иисус Христос, според думите на апостола се явява този крайъгълен камък, върху който, при посредничеството на апостолите и пророците е било заложено и построено зданието на нашето спасение (Еф. 2:20).
Иисус Христос е предмет и на двата Завета: на Стария като негово очакване и на Новия – като изпълнение на това очакване, двата пък заедно — като единна вътрешна връзка.
Това може да бъде открито и потвърдено чрез цяла редица от външни и вътрешни доказателства.
Към първите т.е външните доказателства, принадлежат свидетелствата на нашия Господ за самия Себе си, свидетелствата на Неговите ученици, иудейската и християнската традиция (предания)
Разобличавайки неверието и жестокосърдечието на еврейските книжници и фарисеи, сам Господ наш Иисус Христос нееднократно се е позовавал на свидетелството за него в “закона и пророците,” т.е. въобще ветхозаветните свещени писания. „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелстват за Мене” (Иоан 5:39); „ Защото, ако да бяхте вярвали на Мойсея, щяхте да повярвате и на мене, понеже той за Мене писа” (Ин. 5:46), — говорил, например, Господ на заслепените иудейски законници след известното чудо на изцеление на разхлабения при овчата къпалня. Още по-ясно и по-подробно разкривал тази истина Господ на Своите ученици, явил им се след възкресението, както за това свидетелства евангелист Лука: и като начена от Мойсея от всички пророци им разяснявал казаното за Него във всички Писания. „….И като начена от Мойсея и от всички пророци,обясняваше им казаното за Него в цялото Писание”(Лука, 24:27) „..И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за мене в Закона Мойсеев и у пророците и в псалмите” (Лк. 24:44). Освен такова общо изявление, Господ нерядко посочва и частни случаи на старозаветни образи и пророчества, имащи отношение към Неговия живот, учение, кръстни страдания и смърт. Така напр. Той отбелязва предобразното значение на медната змия издигната от Мойсей в пустинята (Ин. 3:14), посочва на изпълнението на пророчеството на Исаия за “благоприятната Господня година” (Лк. 4:17-21; ср. Ис. 61:1-2), говори за осъществяването на всички древни пророчества, засягащи Неговата изкупителна жертва (Мт. 26:54 и Лк. 22:37) и даже на самия кръст, в момент на страдания, произнася Своето дълбоко трогателно и спокойно величествено: свърши се! (Ин. 19:30), давайки с това да се знае, че се е изпълнило всичко, което бъдейки предназначено от векове, многочасно и многообразно е било говорено чрез пророците (Евр 1:1).
Подобно на своя Божествен Учител, евангелистите и апостолите непрестанно се позовават на Библията, и черпейки с пълна ръка от богатствата на нейната месианска съкровищнца, установяват така най-пълна хармония на двата Завета, обединени около Лицето на Месията - Христа. Така, всички тези четирима евангелисти, независими един от друг животоописатели на Иисус Христос – толкова често се позовават на изпълнението на ветхозаветните пророчества, че са изработили за това даже специални изрази като: а всичко това стана за да се сбъдне казаното от Господ чрез пророка, или просто: тогава се сбъдна казаното от пророка, да се сбъдне казаното чрез пророците, или пък още: и се сбъдна словото на Писанието и цял редица други аналогични изрази.
Не по-малко често се позовават на старозаветното Писание и така установяват неговата най-тясна връзка с новозаветното и всички останали новозаветни писатели, започвайки с книгата Деяния и завършвайки с Апокалипсис. Нямайки възможност да изчерпим тук цялото изобилие от такива определени и ясни позовавания, ще посочим като примери само някой от тях, които са най - характерни: такива например са двете речи на апостол Петър: едната – след слизането на Светия Дух, а другата – след изцелението на хромия, за които се разказва във втората и третата глави на книгата Деяния и които са пълни с ветхозаветни цитати (Иоил — Деян. 2:16-21; Давид — 2:25-28; 34-35; Моисей — 3:22-23); особено забележителното заключение на последната реч …. „ и всички пророци, от Самуила и след него, колкото души са говорили, също тъй предизвестиха тия дни” (Деян. 3:24). Не по-маловажна в това отношение е речта на архидякон Стефан, предаваща в сбита форма цялата старозаветна история на приготвянето на евреите за приемането на Месията Христос (Деян 7:2-56). В тази книга Деяния е включено голямо множество и други подобни свидетелства: ----„ И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техните чеда, като възкреси Иисуса (Деян. 13:32). Ние ви проповядваме – казват апостолите – свидетелствайки на мало и голямо, като говорим само онова, за което са говорили пророците и Мойсей, че щеше да стане” (Деян. 26:22). С една дума, учението на апостолите за Новозаветното Божие Царство се свеждало главно до това, че те уверявали за Иисуса от закона Мойсеев и от пророците (Деян. 28:23).
От множеството новозаветни позовавания, установяващи връзка с ветхозаветните събития и пророчества, включени в посланията на светите апостоли, ще приведем няколко примера само от посланията на апостол Павел,, същият този Павел, който в качеството си на Савел бил по-рано фарисей, ревнител на отеческите предания и дълбок познавач на старозаветните книги. И ето, този свят Апостол казва, че „….завършек на закона е Христос” (Рим 1 10:4), че „…законът беше за нас възпитател (??????????) в Христа” (Гал. 3:24), че вярващите са утвърдени „…. Върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък” (Еф. 2:20), че „всички тия неща им си случваха, за да служат за образи , а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете” (1 Кор. 10:11), че целия Стар Завет със всичките му религиозни церемонии и култ е бил само „сянка на бъдещето, а тялото е Христос”. (Кол. 2:17), „сянка на бъдещите блага, а не самият образ на вещите” (Евр. 10:1) и че, накрая, в основата на цялата история на домостроителството на нашето спасение лежи Иисус Христос, вчера и днес и во веки същия Той (Евр. 13:8).
Ако от свещените книги на Новия Завет преминем към древноиудейските тълкувания на Писанията, към Таргума, Талмуда, Мидраш и съчиненията на първите равини до XII в. вкл., ще видим, че постоянна и неизменна общоиудейска традиция в тълкуванието на Библията е бил стремежът навсякъде да се търси и да се намират указания за Месията и Неговото време. Такова увлечение, понякога достигащо даже до крайност, както това може да се види от следващото равинско изречение: “пророците изключително проповядваха за радостта на дните на Месия” (забравя си истината за страдащия Месия - Изкупителя); но извънредно вярно се разбира тази истина, че действително в цялото Писание лежи идеята за Месията Христос. “Не трябва да се желае да се прилага всичко непосредствено към Месия, - казва блаженият Августин, — но местата, които не се отнасят до Него пряко, служат за основание за тези, които Го възвестяват. Както в лирата всички струни звучат съобразно тяхната природа, и дървото, на което са опънати им придава свой, особен колорит на звука, така и Ветхия Завет: той звучи като хармонична лира за името и Царството на Иисуса Христа.”
Приведеното тънко сравнение на блажени Августин прекрасно характеризира светоотеческия възглед за съотношението между Стария и Новия Завет. Свидетелствата за тяхната тясна, неразривна връзка, основана на Месията Христос, вървят в непрекъснат ред от най-първите векове на християнството: за това е писал апостол Варнава, в своето „Послание”, свети Иустин Философ в “Разговор с Трифон иудея,” Тертулиан в съчинението “Против иудеите,” свети Ириней Лионский в съчинението “Против ересите", апологетите Аристид, Атинагор и др. Особено обстоятелно и дълбоко разкриват тази връзка писателите от Александрийската школа, а между тях се откроява Ориген, който, напр., говорил, че “изреченията на Писанията в действителност са обвивка на Словото... че в Писанията винаги Словото (????? — Синът Божий) е било плът, за да живее сред нас.”
От следващите свети Отци тези мисли са подробно развити в забележителните коментарии на светите Иоан Златоуст, Василий Велики, Ефрем Сирин, блажени Иероним, блажени Августин и свети Амвросий Медиолански. Последният, напр. е писал: “чаша с премъдрост е в ръцете ви. Тази чаша е двойна – Стария и Новия Завет. Пийте ги, защото и от двете пиете Христа. Пийте Христа, защото Той е източник на живот”.
Преминавайки сега към вътрешните доказателства, т.е. към самото съдържание на свещените книги, ние окончателно се убеждаваме, че нашият Господ Иисус Христос е главната точка и централната идея на цялата Библия. Тази велика книга, съставена от толкова многобройни и разнообразни автори, разделени повежду си от твърде значителни периоди от време, стоящи под влияние на най-различни цивилизации, представляват същевременно забележително единство и удивителна цялост. Благодарение главно на постепенното развитие в нея на една и съща месианска идея, „ Новия Завет се скрива в Стария, а Стария Завет се открива в Новия”, говорели средновековните богослови, основавайки се на думите на блажения Августин.
Че Иисус Христос и Неговото дело са единствената тема на всички новозаветни писания, е ясно от само себе си и не се нуждае от доказателства. Но че цялата новозаветна история се основава на старозаветната, може би не е така очевидно. За доказателство, че това е толкова несъмнено е достатъчно да се позовем само на две евангелски генеалогии на Христа, в които е предадено съкращение на цялата старозаветна история в отношението и към личността на обещания Месия Христос (Мт 1:1-16 и Лк. 3:23-38).
Но ние можем последователно да проследим развитието на месианските идеи и в книгите на Стария Завет. Обещанието за Избавител, дадено на падналите прародители още в Рая, е първото звено от тази непрекъсната верига от старозаветни месиански пророчества, която започва с Адам и завършва със Захария – бащата на Иоан Кръстителя. Затова и то се нарича първоевангелие (Бит. 3:15). От епохата на Ной това обещание се определя малко по-близко и по-точно: Със семето на жената се наричат само децата на Сим, към който се нагласява за известен срок историята на изкуплението (Бит. 9:26). Този кръг още повече се свива при епохата на Авраам, бащата на богоизбрания еврейски народ, в семето на който (т.е. в Иисус Христос- според тълкуването на Апостол Павел — Гал. 3:16) се възвестява спасението и на всички останали нации (Бит. 12:3; 18:18). Впоследствие и от потомството на Авраам била отделена расата на Иаков (Бит. 27:27), по-късно самият Иаков, в дух на пророческо прозрение дава особена благословия на своя син Иуда (Бит 49:8 и след).
И колкото по-нататък върви времето, толкова по-близо и по-честно се определяни различните черти на месианското служение. Така пророк Валаам говори за Неговата царствена власт (Чис. 24:17), Моисей — за троякото Му служение: царско, първосвещеническо и пророческо (Втор. 18:18-19), за произхода на Месия от царския род на Давид (2 Цар. 7:12-14), за раждането Му във Витлеем (Мих. 5:2) и от Девица майка (Ис. 7:14), за тържественото му влизане в Иерусалимския храм (Мал. 3:1), за различни, даже дребни обстоятелства на кръстните Му страдания и смърт (Ис. 53 гл.; Пс. 21:17-19; 40:9-10; 68:22; Зах. 11:12 и др.), за славното Му възкресение (Ис. 53:9-21; Пс. 15:10; 19:6-7; 11: 11; 47:2 и др.), за настъпването на благодатното Му царство (Пс. 21:28-32; 44:7, 14-17; 71:7-19; Иоил. 2:28; Ис. 2 гл.; Ис. 35:1-2,10; 61:1-2) и за Неговото страшно второ пришествие (Дан. 7:25 и 7:7; Зах. 14:2-3, 9 и др.). Може положително да кажем, че няма нито една важна черта от епохата и живота на Месията, която да не е била по един или друг начин предсказана в Стария Завет или под формата на ясно пророчество, или под булото на символи и предобрази; а пророк Исаия е получил даже названието „ветхозаветен евангелист” за поразителната точност и пълнота на своите пророчески праобрази от живота на Господ Иисус Христос.
Не по-малко ясно това единство на месианската идеи пронизва и в общ план Библията. По своя характер и съдържание всички ветхозаветни книги могат да бъдат разделени на 4 основни групи:
Законоположителни книги
исторически книги,
пророчески книги и
поетическо-назидателни книги.
Книгите от първият клас излагат историята на теокрацията, т.е. правата на управление на Всевишния над Израил. Но с каква цел Господ използва толкова различни методи за възпитание на Своя народ? Заветът на Синай, законодателсдтвото на Мойсея, бедствията в пустинята, завоюването на обетованата земя, победите и пораженията, отчуждението от другите народи, и накрая, тежестта на вавилонския плен и радостта от завръщането от него — всичко това имало очевидната цел да сформира еврейската нация в известен дух, в духа на съхранение и разпространение на месианските идеи. Още по-очевиден е този мотив в пророческите книги - ту чрез заплаха, ту чрез обещаване на награди еврейският народ постоянно се поддържал на известна нравствена висота и се подготвял в дух на чиста вяра и праведен живот, пред вид на бъдащия Месия. Накрая, що се касае до книгите от последната група – поетично назидателните, то едни от тях, като напр. Псалмите, са били директни месиански молитви на еврейската нация, а други, като Песен на Песните, под форма на алегории изобразявали съюзът на Израил с Христос; трети като книгите като Премърост, Еклезиаст и др. разкривали различни черти на Божествената Премъдрост, лъчите на това Божествено Слово (?????), които сияели сред мрака на езичеството в дохристиянския свят
По този начин с пълна убеденост може да кажем, че главен и основен предмет на Библията, започвайки от първите глави на книгата Битие (3:15) и свършвайки с последните глави на Апокалипсиса (21:6-21 и 22:20), е Богочовекът, нашият Господ Иисус Христос.
Още по темата: http://www.bible.globalorthodoxy.com