На 22 юли се чествува паметта на Св. Мария от Магдала, селище на брега на Галилейското езеро. Тя е една от многото, които Божият Син “излекувал от зли духове и болести” (Лука.8:2). Св. Мария Магдалина неотклонно съпътствува Спасителя в Неговата проповедническа и спасителна мисия. Заедно със Св. Богородица тя стои при кръста по време на Неговите страдания, както и при полагането Му в гроба. Св. Мария е първият човек, видял възкръсналия Господ.
Тя е и първата благовестница на Възкресението, поради което Светата Църква я нарича равноапостолна. Според църковното предание безстрашната Христова последователка отива в Рим, където благовести на самия император Тиберий истината за Христос. В апостолските си пътувания (според някои източници светицата стига до Испания), Св. Мария неуморно проповядва Божието слово. До смъртта си тя остава в Ефес, където помага на Св. Йоан Богослов в неговите трудове. През V в. светите й мощи са преместени в Константинопол.
В пряка връзка със свидетелството на Св. Мария Магдалина за възкресението на Христос е един много красноречив факт, описан от светите евангелисти Лука и Йоан: “И като надникна, видя, че повивките стоят…След него дохожда Симон Петър, влиза в гроба и вижда, че само повивките стоят; пък кърпата, която беше на главата Му, не стоеше при повивките, а – свита отделно на едно място“ (Йоан 20:5-7). На какво се дължи това подробно описание на видяното в гроба и за какво всъщност свидетелствуват двамата апостоли?
Последните събития от земния живот на Господ Иисус Христос – залавянето, съдебният процес и кръстната Му смърт – са удостоверени с изключителна историческа точност и подробност, като е изключена всякаква митичност или легендарност. Според евангелския текст Божият Син е разпнат в 3-ия час (Марко 15:25). Според съвременното времеизчисление това съответствува на 9 ч. сутринта. Голготската трагедия завършва в тогавашния 9-и час, което отговаря на днешния 3 ч. следобед. Кръстните страдания Христови продължават 6 часа. Когато настъпва смъртта Му обаче, се сбъдва едно пророчество, изречено от старозаветния пророк Амос няколко века по-рано: „И в оня ден, казва Господ Бог, ще направя слънцето да залезе по пладне и ще помрача земята посред бял ден... и ще произведа в страната плач като за едничък син“ (Амос 8:9-10). И когато се изпълва времето, Светото Евангелие свидетелствува: „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час… И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре до долу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха“ (Мат. 27:45, 50-51). Настъпилият мрак в 12 ч. по обяд е следствие от “потъмняването” на слънцето. Особеното и необичайното в това слънчево затъмнение е в това, че то противоречи на всички природни закони. Това е така, защото точно в това денонощие има пълнолуние и луната не стои между земята и слънцето. Историческият факт на странното слънчево затъмнение е отбелязан още от древните езически учени. Така римският историк и астроном Флегонт съобщава, че затъмнението в Иерусалим е толкова силно, че ясно се виждат звездите по небето. За затъмнението съобщават още ученият Юний Африкан и елинският историк Фалос. Точно по времето на Христовите страдания знаменитият атински философ Дионисий Ареопагит се намира в Египет, в гр. Хелиопол. Когато вижда внезапния мрак, обхванал целия хоризонт, той възкликва: “Или Творецът страда, или светът се разрушава.” По-късно, силно повлиян от проповедта на св. апостол Павел, ученият приема християнството и става първият атински епископ.
Видяното от двамата Св. апостоли – Петър и Йоан, в гроба Господен е съхранената и до днес Плащаница на Господ Иисус Христос – ленен саван, в който е обгърнато Тялото на Божия Син след снемането Му от кръста: „И като Го сне, обви в плащаница и Го положи в гроб” (Лука 23:53). Във времето на гоненията срещу първите християни светинята се съхранява тайно, първоначално от апостолите и Христовите ученици. По-късно, св. императрица Елена събира в Константинопол всички реликви от страданията на Божия Син, които дотогава се пазят в Иерусалим. През V в. императрица Пулхерия наследява погребалните повивки на Спасителя от императрица Евдокия и ги предава за съхранение в новопостроената базилика “Св. Богородица Влахернска”. През 1171 г. Св. Плащаница се споменава сред реликвите и съкровищата на Византийския императорски дом.
През 1204 г. кръстоносците от ІV поход завладяват Константинопол. Един от хронистите на латините, Робер дьо Клери, съобщава, че при подялбата на невижданата плячка св. Плащаница се пада на французина Ото Рох – военачалник на армията на маркиза от Монфера. Той изпраща реликвата на баща си, който през 1206 г. я поверява на епископ Амедео Безансон. През 1349 г. катедралата, където се съхранява светинята, изгаря до основи. Спасена от пожара, тя е пренесена в Хиреи в областта Шаман и се пази от рода на графовете дьо Шарни. През 1432 г. Маргарита дьо Шарни подарява св. Плащаница на съпругата на Савойския владетел Лудвиг І, който я предава за съхранение в една капела в Шамбери. Оттогава тя става достояние на Савойската династия.
Въпреки че е притежание на Савоите, през следващите размирни времена светинята пребивава в различни области на Франция и Белгия. През 1573 г. в Милано избухва чумна епидемия. Тогава епископът на града – Карл Воромей, отива да се поклони на св. Плащаница, която за тази цел е пренесена от Ница в Торино. През 1694 г. прочутият архитект Гуарини по заповед на Савойския владетел построява малка църква, където тя се полага за съхранение. Оттук светинята получава и названието си “Торинската плащаница”. До 18 октомври 1983 г. тя неизменно е притежание на Савойската династия. След тази дата тя става владение на Ватикана. В изпълнение на завещанието на крал Умберто ІІ неговият племенник - цар Симеон ІІ , предава на папа Йоан Павел ІІ най-ценното съкровище на династията, чието начало е поставено още през 980 г.
Източник: http://www.monitor.bg Икона; pravmir.ru
