• - Дядо Антоний е хиротонисан като Константинийски епископ през 2008 година.

    - Той е най-младият с такъв сан в Българската православна църква.

  • - Бил е преподавател и заместник-ректор на Пловдивската семинария „Св. св. Кирил и Методий“.

  • Две години прекарва в Смолян, където извършва богата културна и социална дейност.
  • В момента е викарен епископ на Западна- и Средноевропейска епархия.


Тъй като дядо Симеон отсъства по уважителни причини, в момента Вие сте единственият архиерей в Западна и Средна Европа. Трудно ли Ви е?


Негово Високопреосвещенство Западен и Средноевропейски митрополит Симеон, както всички знаят, по здравословни причини отсъства от епархията. Той е във Финикс, където възстановява своето здраве. Служението на всеки духовник, особено зад граница, не е лесно, защото в крайна сметка нашите обязаности на духовни водачи, каквито са епископите, са свързани не само с богослужение, но и със съблюдаването на съответния административен каноничен ред в дадената епархия. Разбира се, трудностите се преодоляват преди всичко с вяра, с молитва и с постоянство. Западно- и Средноевропейската епархия е най-голяма като диоцез в границите на Българската православна църква. Тя е не само най-голямата по територия, но и с най-много православни християни, които живеят в нея. Ние имаме общо 34 църковни общини, 15 от които са в столици на европейски страни.

Свидетели сме на тенденцията все повече хора да напускат родината и да търсят своето препитание, просперитет и щастие на Запад. Нашето паство с всеки изминал месец се увеличава. Това увеличава нашите отговорности и грижата към тези хора, които живеят зад граница. Слава Богу, заедно с църковните служители, отговарящи по места за общините, съумяваме да положим тази грижа, всеки според своите сили. Нашите свещеници служат в храмове, голяма част от които са предоставени от Католическата или Евангелската църква. В момента ние нямаме храмове собственост на Българската православна църква. Дори и този, построен в Будапеща и посветен на св. св. Кирил и Методий преди време, не е на Църквата, а на държавата. Самата земя е собственост на България. Но това е единственият храм, изграден изцяло със средства на наши сънародници, който отговаря на всички изисквания на църковната архитектура и на православния канон. Хубаво е, че намираме разбиране в представителите на Католическата и Евангелската църква. Храмовете, които те ни предоставят, ние ползваме, без да плащаме наем, а само покриваме месечните нужди. Това е голямо улеснение при изпълнението на нашия дълг зад граница.

Пътувате ли много, за да бъдете в общение с нашите сънародници?


Да, разбира се. В рамките на тези две години и половина, в които изпълнявам това послушание за викарий на Западно- и Средноевропейската епархия, аз не съм се задържал на едно място. Мой дълг е ежегодишно да посещавам всяка една от тези 34 общини в Западна и Средна Европа. Това е свързано с тези непрестанни пътувания. Почти всяка неделя съм на различно място. Наред с това да отслужваме литургия, ние разговаряме със свещениците, църковните настоятели, с българите. Всички заедно се опитваме да установим какво ни предстои да направим, да решим актуалните проблеми и да си поставим нови задачи. Обсъждаме съвместната си работа за благото и преуспяването на нашите сънародници. Бих казал, че поради тези причини аз постоянно съм на път и моят багаж е винаги готов.

При тези срещи какво споделят миряните с Вас?


Нашите сънародници споделят своите радости, своите проблеми, търсят не само духовна подкрепа, макар тя да е на първо място сред нещата, които ние можем да им дадем. Голяма част от българите, които са изпаднали в беда, търсят съдействието на нашите свещенослужители и на нас самите като архиереи пред държавните власти, посолствата. Ние се стараем навсякъде да им помогнем в разрешаването на техните проблеми. Църквата, освен своите духовни задължения, които са приоритетни за нея, е и обединителка на българите. Дори заедно с тях съпреживява техните проблеми.

В някои от църковните ни общини, освен неделни училища, има помещения, в които след службата нашите сънародници се събират. Там те споделят своите тревоги и е напълно възможно да намерят в лицето на някого от членовете на църковната община човек, който може да им помогне. В притвора на храмовете са поставени чисто организационни съобщения, свързани с пътувания до България, със свободни места в организиран транспорт. Зад граница всяка една информация е изключително важна и е хубаво, когато тя е споделена и в църквата, защото се превръща в обединителен център, който всяка неделя събира българската общност.

В културните институти и клубове, в посолствата българите не могат да бъдат всяка една неделя, но в храма това е възможно. Там те създават жива църковна община, която живее като организъм. Когато един от членовете на този организъм страда, цялото тяло страда, тоест – съпричастно е към проблемите, а когато се радва, всички се радват. Именно Църквата има важната обединителна роля, която е надпартийна и надполитическа. Нейната единствена задача е спасението на човешките души.

Българската държава помага ли в дейността Ви?

Да, помага ни и се надявам да продължи и занапред. Не е тайна, че по бюджета на Министерски съвет за издръжката на Българската православна църква в чужбина се отпуска субсидия, която всяка година се изпраща като частична помощ на нашите свещенослужители. Тя е в размер на 500 евро, които не са заплата, а само подпомагане. С нея свещениците могат да покрият една част от своите нужди, най-вече здравните, социални и пенсионни осигуровки. Това е една ръка, подадена от Българската държава вече повече от 10 години. Направено е споразумение между Външно министерство и Българската православна църква, че ако има свободни помещения към посолствата ни в Европа, свещениците да бъдат настанявани в служебни апартаменти. Те не трябва да плащат наем, а само да поемат разходите за консумативи. От една страна, я има тази финансова издръжка, която все пак е грижа, а от друга - и апартаменти от посолствата.

Българската държава в лицето на своите посланици по места има хора, които живеят със своята вяра и подпомагат Православната църква. Този факт се оказва и много възпитателен за заобикалящите ни. Мога да дам един пресен пример. Посланикът ни, който бе доскоро в Лисабон, има големи заслуги за получаването на храма ни там. Благодарение на неговото постоянство в срещи и разговори с представителите на Католическата църква, след това и съвместните срещи, които заедно с него проведохме, доведоха до отпускането на един прекрасен храм. Той ни бе даден за самостоятелно ползване. Досега се служеше след католическата меса в общ храм. Така нашата литургия започваше много късно. Проблем беше, тъй като българите трябваше да разкъсват свободния си ден и не идваха. Много от тях пътуваха от далечни места и губеха цялата неделя. Сега, когато вече храмът е самостоятелен и Богослужението започва по-рано, хората могат да идват навреме, а след това и да бъдат заедно, да споделят почивния си ден със семейството си.
Българската държава изключително много ни помага. По места това зависи и от съзнанието на всеки един посланик. Когато той е вярващ човек и осъзнава мястото и значението на Църквата, подхожда не само административно, но и с чувство на отговорност като член на християнската общност.

Лично премиерът дойде на освещаването на църквата в Лисабон, нали така?

Да, той дойде в Португалия. Една голяма част от средствата за реновирането на храма и за изографисването му и обзавеждането му по канон бяха отпуснати от държавата. Същото се отнася за нашата катедрала „Св. Цар Борис Михаил Покръстител“ в Берлин, която е ремонтирана и има прекрасни стенописи и иконостас благодарение именно на финансовите средства, отпуснати от Дирекцията по вероизповеданията. В бъдеще искаме да се направи един социален център под храма, тъй като има помещение, подходящо за такава функция. Идеята е да заработи социална кухня. Църквата трябва да има и социална дейност, особено в Берлин. През годините все повече българи идват в германската столица, защото тази страна е социална държава, с много добри условия, благодарение на своята социална политика. Всички тези българи, които търпят последиците от глобалната криза в Испания, Италия, Португалия, се насочват към Берлин и ежедневно пристигат не десетки, а стотици наши сънародници в Германия. Най-често те идват в храма, за да потърсят помощ. Затова ние искаме да направим едно помещение, в което дори да можем да приютяваме за ден-два или седмица българи, които имат нужда или са изпаднали в беда, както и да ги нагостим. Църквата така ще изпълнява в пълнота своята мисия – не само да се грижи за човешката душа, но и да подава ръка на изпадналите в беда, за да ги предпази от различни злини, които могат да ги сполетят, ако останат на улицата.

Общувате ли с познати, които са останали в пределите на България - може би и с Ваши духовни чeда?


Да, аз постоянно поддържам контакт с мои духовни чада и с мои приятели тук, в България. Съвременните средства за комуникация са голямо улеснение в тази насока – дали по телефон, дали по скайп, дали чрез други начини за виртуална връзка, аз общувам с тях. Естествено моят живот в по-голямата си част е минал тук, в България. Нормално е да поддържам контакт със своите приятели и близки, с чедата, които Бог ми е поверил. Имам приятели, които ми се обаждат, за да поискат духовни съвети, да споделят своите тревоги, да споделят своето щастие. Връзката си с родината аз никога не съм прекъсвал и не смятам да сторя това. Когато имам свободно време, когато моята натоварена програма позволява, идвам в България, за да бъда съпричастен към радостите на своите близки приятели и към техните проблеми.

Радвате ли се на успехите на Врачанския епархийски хор, воден от Вашия състудент Траянополския епископ Киприян?


Несъмнено. Това е един от добрите хорове в Северозападна България, хор, доказал своите качества от различни участия. Знаем, че всяка година той участва на Международния конкурс „Достойно есть“ за източноцърковни песнопения, а той се превърна в един много сериозен форум и място, където могат да бъдат показани постиженията на таланти, посветили се на църковното изкуство. Нека Бог да им помага в тяхното усърдие, да развиват таланта, който Той несъмнено им е дал. Нека да възпяват Бога в молитва и да прославят не само Врачанската епархия, но и Българската православна църква.

Търсят ли Ви миряните от Смолян?


Православните християни от Смолян продължават да ме търсят. Двете години бяха изпълнени с интензивна работа с миряните, които бяха съпричастни и жертвоготовни в своето съдействие за изпълнението на нашата обща задача – да посеем семето и да поддържаме пламъка на вярата в сърцата на тези родопчани. С голяма част от тях поддържаме контакти. Пишем си, а когато съм в България и имам време, пътувам до град Смолян, за да мога да се видя с тях. Има духовна връзка, която се надявам да запазим и занапред.

В кои държави няма български православни храмове?


В Испания имаме три църковни общини. Едната е в Сеговия, другата в Барселона, а третата в Дения. На тези три места разполагаме с помещения, които ни предостави Католическата църква. Но в столицата Мадрид все още нямаме църква. Нашите сънародници посещават гръцката църква. Но на повечето места в Европа имаме православни църковни общини. В Дания нямаме все още, в Женева - също. При последното ми архиерейско посещение това бе основна тема на разговорите. Аз се срещнах с българите и заедно с енорийския свещеник, който отговаря за Лион и Страсбург - отец Петър Симеонов, обсъдихме идеите си за създаването на църковна община и разбира се, тя да получи помещение, в което да извършва своите богослужения. Доколко това ще се случи, времето ще покаже, защото организацията не е лесна. Трябват хора, които да поемат определена отговорност. Да са с морални качества и вяра, които да бъдат обединители, за да могат те самите да създадат ядрото на българската православна община. Много пъти миряните са споделяли, че искат да имат църква, но те самите предпочитат в неделния ден да излязат с децата си и да дойдат в храма. Тяхното желание е свързано по-скоро с ритуално ползване на храма един път в годината – ако някой иска да приеме Свето кръщение или да се венчае. Всички членове на общността я подпомагат чрез членски внос. Размерът се определя във всяка държава. Благодарение на тази лепта се покриват разходите. Когато поискаме с авторитета на Българската православна църква от Католическата или Евангелската да ни предоставят помещение, ние не го взимаме за един или два месеца, а искаме да покажем трайното установяване на тази църковна общност, тъй като тя се регистрира по законов ред и има статут на юридическо лице с банкова сметка. Трябва да има и църковни настоятели, които също се вписват в регистъра. Това са лицата, с които комуникира държавата. Те трябва да са водени единствено от желанието си да осигурят на общността място за молитва. В Нюрнберг желаят да основат своя община, в Люксембург също. В продължение на двадесет и пет години от създаването на Западно- и Средноевропейската епархия са били създадени много общини, повечето от които утвърдени. Броят им е постоянен, с тенденция да се увеличават. Нямаме закрити такива, което говори, че съществува приемственост в годините. Има църковни настоятели, които вече са се преместили на друго място или не са между живите, но общините съществуват, благодарение на съзнанието на самите свещенослужители, които са там, и на новите настоятели. Съвместната им работа е факт и води до успехи.

Колко на брой са свещениците в епархията и има ли монаси?


Имаме тридесет и трима свещеника и седем монаси в момента. Монасите са на служение, но не в манастир, а изпълняват функцията на енорийски свещенослужители. В границите на епархията има един манастир, който е приет от Св. Синод. Монасите в него са германци, приели Светото православие и живеят в обителта. Уставът й е Светогорски - целият вътрешен църковен ред, богослуженията, молитвените правила са по образец на Света гора. Игумен е архимандрит Йоан с трима монаси и двама послушника. Те живеят в манастира, който се намира до град Буххаген в Германия. Той е единственият манастир в епархията и е посветен на Св. Троица.

А Вие колко време сте бил в манастир?


Моят път започна от Клисурския манастир, който се намира до Вършец. Бях постриган на Преображение. Тогава завършвах своята бакалавърска степен в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Всеки монах е задължен да остане четиридесет дни след посвещението си в манастир и да се моли всеки ден. Монашеството е приемане на ангелски образ. След този период аз трябваше да отида в София и да завърша своето образование. През това време живеех в Софийската семинария. След това бях ръкоположен за йеродякон, за йеромонах и веднага заминах за Пловдивската духовна семинария, където в продължение на четири години бях ефимерий и преподавател. Една година бях заместник-ректор на средното духовно училище на Българската православна църква. След това ме назначиха за протосингел по желание на новоизбрания тогава Митрополит Николай. През 2008 година получих своята епископска хиротония.


Кой е Вашият духовен старец?


Моят духовен старец е Величкият епископ Сионий. Затова и в Клисурския манастир бях постриган.


Важно ли е в чужбина да се запази православната вяра?
Да, разбира се. Българската идентичност и православната вяра са едно и също понятие зад граница. Защото, ако се върнем назад в историята до Първото българско царство по времето на Св. Иван Рилски, българин и православен християнин е било едно понятие. Зад граница също се чувства тази осезателна потребност за принадлежност не само към Българската православна църква, но по този начин и към нашите традиции, към историята, към обичаите. Православните храмове са средищното място, където тези традиции се запазват и предават. След литургията хората се събират и говорят не само за изпитанията, които срещат, но и за България. Те не са безразлични към настоящето и бъдещето на своята държава. Църквата в Европа е средище, което може да се сравни с неделните училища по време на турското робство. Средата в големите градове кара хората все повече и повече да се отчуждават един от друг. Те живеят на големи разстояния, живеят разделени, много рядко в един квартал има повече от трима българи. Единственото място, където те могат да отидат, освен в консулството, е храма. Без притеснение могат да дойдат и да останат, за да общуват и да намерят удовлетворение на своите духовни потребности.


Колко голям е Вашият екип като викарен епископ?


Моят екип е много малък. Аз, като викарий, един секретар и двама свещеника, които отговарят за енорията в Берлин. При нас всичко е оптимизирано и нямаме длъжности като иконом или шофьор.

Има ли състезание между православните общности зад граница в привличането на миряни?


По-добре е, когато няма българска църковна община, да отидат в гръцки храм, отколкото да влизат в катедрала. Тук не става дума за съревнование, а за конкретно присъствие. В Австрия, например, Сръбската православна църква има дългогодишни традиции. В Италия в момента има над двеста румънски храма. В много добри отношения сме с другите православни църкви. Аз също вземам участие в срещи. Там се създават не само формални, но и чисто приятелски отношения. Това ни помага при изпълнение на нашето служение, тъй като обменяме и опит. Проблемите ни са сходни, защото живеем в една и съща среда. Опитваме се заедно да намираме правилните решения.

Напоследък се забелязват повече активни млади епископи, един от които сте и Вие. Смятате ли, че духовните старци виждат във вашите възможности, това, което те не са могли да постигнат?


Църквата не е нито против комуникациите, нито против съвременната техника, която все повече навлиза в живота ни. До голяма степен тя е улеснение и спестява много време, скъсява разстоянията. Сигурен съм, че и по-възрастните архиереи на драго сърце благославят начинанията, които се подемат от младите свещеници, монаси и епископи. Има и много възможности за получаване на средства, отпускани по европейските програми, за реставриране на храмове и манастири, за земеделски църковни стопанства. По този начин Църквата може да превърне манастирските обители в място, където кипи живот.

Какво бихте пожелали на читателите на в. „Зов нюз“?


На читателите бих пожелал да опазят своята вяра. Нека не забравят, че тя трябва да бъде съхранена с добри дела в отношенията ни към ближните. Да не забравят и пътя към храма, защото това е спасителният кораб на Църквата, който води човешките души към тихия пристан – Христос. И нека в броените дни до срещата ни с Богомладенеца, когато всички ние ще преклоним нашите сърца в молитва, да измолим преди всичко благоденствие, силна вяра, надежда и любов към Бога и ближния през настъпваща Нова година.

в. „Зов нюз“, гр.Враца

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1