Йеросхимонах Димитрий, добре известен на вярващите християни в България е Вашият стремеж да отстоявате твърдо истината, която е сам Господ (Йоан 14:6) и да ни предпазвате от всякакви примки и духовни заблуди, пред които се прекланя съвременния свят. В последната си книга Вие се спирате на една актуална, но малко изследвана, поне в България, тема, а именно за икуменизма. Защо избрахте точно тази тематика?
- Свещен дълг на всеки духовник е да бъде пример на верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота, както казва ап. Павел[1].
Затова и ние се стараем, според силите си, да помагаме на нашите братя и сестри в Христа като изясняваме православното учение относно актуални духовни проблеми (дъновизъм, вангинизъм[2], суеверия и т.н.). Когато въпросите имат екзистенциален характер, трябва да разчитаме не на личното си мнение, а да следваме Божието откровение, добре съхранено в учението на Църквата и поученията на светите отци. Ето защо и последната ми книга е посветена на темата за съвременния икуменизъм, когото много светци от XX век считат не просто за ерес, а за всеерес – сбор от всички ереси. Бидейки избрани съсъди на Светия Дух, светиите са вдъхновяващ пример, от които и ние би трябвало да се ръководим.
Не трябва да се мълчи, когато истината е застрашена. И дори само на един брат или сестра в Господа да успеем да помогнем, с Божия помощ, усилията си заслужават.
На сайта “Всемирното Православие” беше поместена позицията на архиеп. Серафим Соболев, която се радваше на висок читателски интерес. Той ясно посочва, че икуменистите проповядват едно напълно несъвместимо с апостолското учение разбиране за Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква (виж тук). Бихте ли споменали нещо ново и особено, което присъства в писмото на гръцките митрополити Серафим и Андрей към папа Франциск от април 2014 г., приложено към книгата Ви и разгледано във Вашето богословско изследване?
-Особеното, което може да се види в това изобличително послание към папа Франциск, са огромните нравствени и догматически отстъпления на многомилионната римокатолическа общност, като пряк резултат от решенията на Втория Ватикански Събор (1962-1965 г.). Тези дълбоки отстъпления, включително относно автентичната християнска еклесиология[3], са подробно разгледани от гореспоменатите гръцки митрополити във връзка с това, че именно римокатолическата „църква“ представлява непосредствена цел за икуменическо обединение между някои православни йерарси и Римския папа.
Това безпринципно желание за икуменическо обединение и литургично единство, без да се изисква решителен отказ от папските заблуди, не е нещо абстрактно, не е плод на въображението на „православните фундаменталисти“, а е една скръбна реалност, която ясно се вижда и от Йерусалимската декларация, подписана от патриарх Вартоломей и папа Франциск през май 2014 г. Всъщност именно тази декларация беше и една от главните теми за богословско изследване в последната ми книга. А в едно скорошно интервю за римокатолическото списание „LaCivilt? Cattolica“от 4 април 2015 г., публикувано и в официалния сайт на Константинополска патриаршия, патриарх Вартоломей за пореден път потвърждава неотклонната си решимост за икуменическо обединение между православни и паписти, като отново не става дума за покаяние и връщане на последните към автентичната християнска вяра.Това интервю престоя около 3 месеца на челно място в официалния сайт, като по този начин открито се показваше, че то отразява официалната позиция на Вселенска патриаршия.
Но антидогматичните послания на Константинопол (понеже са в противоречие с догмата за едната Църква) са насочени не само към Рим, а и към целия разнолик протестантски свят. Тук трябва да поясним, че хилядите протестантски общности, които постоянно се разцепват, роят и множат вследствие на изначално погрешните си разбирания за вяра и Църква, винаги са били считани от православните събори или светци единствено за печално заблудени хора, намиращи се вън от истинската Църква. Само че патриарх Вартоломей в своите слова неотклонно нарича тези протестантски общности „Християнски Църкви”[4], като в официалния сайт на патриаршията те са изписани точно така - с главни букви, все едно че не става дума за явно еретически общности и ереси, водещи към вечна погибел.
Защо всички, които Православната църква е прославила като светци и които са съвременници на икуменическите идеи, ги отричат категорично? Каква опасност има за православната вяра и за вярващите християни?
-Ще започна от последния Ви въпрос. Опасността за обикновените вярващи е голяма, защото тази ерес е многопластова и разновидна, бива разпространявана под претекст на „истинска християнска любов[5]“, постепенно прониква сред клир и миряни, и това се извършва с думи и дела. Още по-опасно е това, че тя бива разпространявана дори от патриарси и митрополити, които по силата на своя най-висок духовен сан всъщност би трябвало най-силно да й противостоят. Но ако погледнем назад в историята на Христовата Църква, ще забележим, че подобни печални случаи е имало и преди. Имало е нечестиви патриарси, които са били не само последователи, но дори създатели на ереси, като например Константинополския патриарх Несторий, дал името на несторианската ерес. Няма да споменавам колко много патриарси са били ариани, монофизити, монотелити, иконоборци. А Римските папи, които 1000 години са били първи по чест сред всички православни епископи, последните вече близо 10 века и чак досега си остават водачи на най-разпространената християнска ерес – римокатолицизмът[6].
Що се отнася до първия Ви въпрос, от житията на светиите ние виждаме, че често пъти те са били много снизходителни към грешниците, които са вършили нравствени грехове поради слабости на човешкото естество. Разбира се, крайната им цел е била всички тези грешници да се покаят. Но към упорстващите еретици и към техните заблуди те винаги са били крайно непримирими - първо, за да запазят Христовото паство от заразата на ереста; и второ, защото добре са знаели, че грехът на ереста се дължи не толкова на немощите на човешкото естество, колкото на сатанинска гордост, увличаща човешката воля и отсичаща човека от Божията благодат.
Апостолът на любовта, св. Йоан Богослов съвсем ясно казва: „Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела“ (2 Йоан 1:9-11). По примера на апостолите, и много съвременни светци като св. Йоан Шанхайски, св. Иустин Попович, св. Кукша Одески, св. Николай Велимирович, архиеп. Серафим Соболев (в процес на канонизация), св. Лаврентий Черниговски и др. са изобличавали новопоявилата се ерес на междухристиянски и междурелигиозен икуменизъм.
Казано накратко, вечното ни спасение зависи от това да пребъдваме верни и истински чеда на Православната Църква,защото тя не е основана от човеци, а от самият Бог. И учението, което тя пази и преподава, е неизменно.
Защо икуменическата църква не би била Църквата Христова?
-Как може въобще да става въпрос за икуменическа църква? Истинската Христова Църква вече е създадена, веднъж и завинаги! Тя никога не е прекратявала и няма да прекрати своето съществуване до края на вековете, според обещанието на нейния Глава Иисус Христос, че и „портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18).
Тази една, свята съборна и апостолска Църква е православната Църква, и тези думи вече близо двадесет века многократно са били доказвани от всички нейни верни чеда, от безчислено множество светци. От тази Църква обаче са отпаднали и продължават да отпадат онези, които не са послушни на нейното учение, т.е. еретиците. Така на практика се изпълняват думите на Спасителя: „Но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17). Или пък строгото изобличение на ап. Павел: „...има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде.“ (Гал. 1:7-9). Същото потвърждават и светите отци от Седмия Вселенски събор: „На всичко ново-разцепващо и след това практикувано, което е противно на църковното предание, и на учението и примера на светите и незабравими отци – анатема”[7]
Ако по някаква причина човек или общност някога са се заблудили и са отпаднали от Църквата, то пътят за завръщане към нея през цялото време на нейното съществуване винаги е бил само един – покаяние и заклеймяване на еретическите заблуди. Църквата, ръководена от Светия Дух, с радост приема всеки, който се кае за греховете си, независимо колко големи и многобройни са те. Но все пак, покаяние и отхвърляне на греха, и най-вече на ереста, трябва да има. А сега човешката гордост иска да избегне покаянието и е изобретила „нов начин“: механично съединяване на еретиците и еретическите общности в някаква нова „свръх-църква“, без те по същество да се завръщат към едната вяра, към единния Бог, към едната Църква.
И доколкото е нормално за еретиците да измислят все нови и нови заблуди, за да оправдаят отстъпленията си, то предизвиква огромно съжаление абсурдът, че все повече „православни“ икуменисти са склонни да се съгласяват с еретиците в пагубните им заблуждения. Така те показват, че желаят да угаждат на човеци, а не на Бога, и под претекст на християнска любов извършват най-голямото възможно човекомразие, понеже не дават възможност на заблудилите се да се обърнат към истинската вяра и да се спасят, а напротив - утвърждават ги в техните ереси. Това е отбелязано още от св. Максим Изповедник през VII век относно този тип извършители на духовно убийство, двоедушните хора, които и по негово време са заявявали: „И нашата, и вашата вяра са от Бога“. Светецът обаче ясно ни наставлява, че ако наистина обичаме човека, тогава трябва да го предупредим, когато той се намира в пагубната заблуда на ереста.
Естествено, че ако един ден и ССЦ[8] наистина се трансформира в някаква икуменическа „свръх-църква“, то и тогава, въпреки нейната численост, мащабност, богатство и арогантност, тя не би била Църквата Христова, а само неин гибелен двойник. В Христовата Църква действа Светият Дух, който ни води към вечно спасение, а във всички парацърковни организации, независимо как се наричат те, действа духът на този свят, който води към вечна смърт.
Защо икуменическата вяра не е правата вяра, наследена от Христа чрез апостолите и светите отци?
- Защото икуменическата вяра е по същество неверие – неверие в догмата за непогрешимостта на едната Христова църква, водена от Светия Дух. Апостолите и светите отци винаги са свидетелствали, че Христовата вяра и учение са абсолютна истина, и следователно отпадането от нея е душепагубно, докато при икуменистите се наблюдава една разтеглива относителност спрямо всичко. Те не търсят истината, а компромиса. Не желаят да помогнат на еретиците да се върнат в православието, а да направят православните безразлични към ереста и така да заличат границата между православие и ерес, между истина и лъжа. Но сам Господ в Евангелието казва, че истина е друго име на Бога[9], и че баща на лъжата е дяволът[10]. Може ли тогава да се отрича разликата между истина и лъжа? Може ли да се твърди, че няма разлика между бяло и черно, понеже и двете са цветове? Там където светците, следвайки Христа, казват „да“ или „не“ (срв. Мат. 5:37), икуменистите повратливо се извъртат - „може би“. Така те се опитват да омаловажат божествения произход на вярата и Църквата, представяйки веровите въпроси като обект на човешки интелектуални търсения, богословски пазарлък и взаимни компромиси.
Икуменистите недолюбват факта, че Църквата още от началото на съществуването си е полагала огромни усилия да запази неизменна Христовата вяра и точно затова безкомпромисно е отсичала еретиците от себе си, като никога повече не ги е считала за свои членове[11]. Икуменистите извършват съзнателна подмяна на основни светоотечески понятия и богословски език; например те нарочно избягват да използват думата „ерес“, а говорят за „законни богословски различия“[12], понеже така им става удобно да преиначат и претълкуват църковната история, както и да стигнат до абсурдния извод, че еретици понастоящем не съществуват[13] или пък дори и да има еретически общности, всъщност те са ... благодатни църкви[14]! На практика икуменистите не приемат деянията на Вселенските Събори като дихание на Светия Дух, Който сам отсича еретиците от Църквата, а виждат човешки грешки там, където Църквата вижда пряка Божия намеса. Ето защо и сега те се намират много близо до това напълно да отхвърлят многовековното свидетелство на православните светци, прославени свише от Бога, които до смърт са се борили с всевъзможни ереси, и никога не са считали еретическите общности за някакви странни „църкви-сестри“.
Някои икуменисти може би наистина мислят, че вършат Божията воля и действията им са мотивирани от християнска любов. Но дали това е така? Стъпвайки още от началото на погрешна духовна основа и възлюбвайки този земен свят вместо Бога (което всъщност е и вражда против Него[15]), в своите проповеди икуменистите говорят предимно за земни неща - за екология, околна среда, мир в света, толерантност, различни социални проблеми, но не и за спасението на душата и за придобиването на Царството Божие. Само че е огромно заблуждение да се мисли, че древните велики светии-чудотворци са нямали истинска любов към ближните, а чак сега съвременните икуменисти-еретици ще ни показват истинската същност на любовта. Огромно заблуждение е да се мисли, че близо 2 000 години Бог е постъпвал по един начин, прославяйки изповедниците на православната вяра, и сега изведнъж Той е започнал сам да си противоречи, благославяйки икуменистите и техните синкретични заблуждения. Да не бъде такова богохулство! Нека да помним, че Бог и Неговата воля са неизменни[16], а Христовата вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Иуда 1:3).
Помнейки всичко това, един от съвременните изобличители на икуменизма, св. Иустин Попович казва: „както у Господа Христа не може да има няколко тела, така не може да има и няколко църкви... Оттук разделението на Църквата е онтологически, по същество, невъзможно. Разделение на Църквата никога не е имало, а от нея са отпаднали различните еретици – гностици, ариани, несториани, монофизити, иконоборци, римокатолици, протестанти, униати...“[17]. Независимо колко многобройни или добре организирани са тези еретически общности, те никога не биха могли по същество да се наричат Христова Църква. Нека добре помним, че критерият „многочисленост“ никога не е бил и няма да бъде евангелски критерий[18]. Напротив, Христос изрично посочва, че малцина намират и вървят по тесният път, който води към живота (Мат. 7:14), че верните ученици са малко стадо (Лука 12:32).
Икуменизмът е несъмнена догматична ерес срещу едната Църква, основана от нашия Спасител Иисус Христос. Ето защо най-голямото объркване и опасност за нас, православните, се получава тогава, когато висши духовници (или цели поместни православни църкви) се включват в икуменическото движение. Тогава те стават като троянски коне, които със своите антиканонични и антидогматични действия грубо извращават хилядолетното Свещено Предание на Църквата. Ние обаче трябва твърдо да се придържаме само към епископи, които пазят в чистота това Предание. За съжаление, подобни епископи-изповедници ще стават все по-малобройни, както това се вижда и от тъжните думи на Спасителя: „Но Син Човеческий кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8).
И ако някой би ме обвинил, че с моите думи „подкопавам авторитета на каноничната йерархия“, то защо той не би признал, макар и пред себе си, че това, което описвам, са горчиви факти, а не абстрактни умувания или тънки опити за манипулация? Защото истинският проблем за „каноничната йерархия“ не са моите думи и искрена загриженост, а са някои двоедушни и недобросъвестни действия от членове на същата тази канонична йерархия.
Какво ще се случи с тайнствата, ако по икуменически начин се обединят еретически “църкви” с някоя православна църква, направила компромис „заради любовта“?
- Там спасителни тайнства вече няма да има, защото ще бъде нарушено най-основополагащото тайнство - правилното изповедание на вярата. Как може да има църковно общение в тайнствата след като няма реално единство във вярата? Според светоотеческото учение, ако се приема или дава св. Причастие на еретици, с това несъмнено се изразява съгласие с тяхното учение и заедно с това се наследява тяхното осъждане.
Ще цитирам думите на св. Йоан Дамаскин: „Да започнем с всички сили да се пазим да приемаме Причастие от еретици, нито да им даваме. Защото Господ казва: „Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините“ (Мат. 7:6), за да не станем участници в изопаченото им учение и в тяхното осъждане. Защото щом като несъмнено става съединение с Христос и един с друг, значи несъмнено по съгласие ние се съединяваме и с всички ония, които с нас се причастяват.“[19] А от житията на св. Максим Изповедник, св. Теодор Студит, св. Никита Изповедник и др., ясно виждаме, че думите на св. Йоан Дамаскин не са частно мнение, а изразяват всеправославната позиция по този въпрос.
И така, при икуменическото обединение, за което Вие питате, ще продължава да има видими човешки действия, но вече без Божията спасителна благодат. Защото благодатта пребъдва там, където в пълнота се пази Христовото учение, там, където апостолската приемственост е свързана с догматична и нравствена чистота.
Кои са инициаторите на икуменизма в православния свят и как те налагат своето “учение”?
- Най-видният разпространител на икуменизма в православния свят през XX и XXI век е Константинополската патриаршия. Тя и досега е непрестанен източник на различни икуменически инициативи – богословски диалози, при които не се говори за догматически различия (и следователно не се помага на еретиците да се върнат в Църквата), междурелигиозни конференции с разнообразна социална или екологическа тематика, демонстративни участия в съвместни молитви (строго забранени от църковните канони), общи икуменически декларации и т.н. Неслучайно още през 30-те години на XX век св. Йоан Шанхайски Чудотворец говори за тази патриаршия като вече „загубила своето значение като стълб на истината и дори /станала/ източник на разцепление“, „обзета от крайно властолюбие“, „жалка картина, напомняща за най-лошите периоди от историята на Константинопол“[20]. През втората половина на XX век нещата не са се подобрили. А последните трима Вселенски патриарси Атинагор, Димитрий и Вартоломей, както и те самите многократно са заявявали, са открити икуменисти.
Света Гора на няколко пъти е прекъсвала църковно общение с първите двама, и на няколко пъти е изпращала остри протестни писма до патр. Вартоломей. С голямо съжаление трябва да кажем, че нито патр. Атинагор (поч. 1971), нито патр. Димитрий (поч. 1991 г.) са имали добра християнска кончина – и двамата набързо са били погребани в затворени ковчези (а не в отворени, както подобава на архиереи), поради непоносимото зловоние, което незабавно започнало да идва от телата им[21]. И обратното, твърди и последователни изобличители на икуменизма като св. Йоан Шанхайски, св.Иустин Попович, архиеп. Серафим Соболев, св. Кукша Одески, митр. Филарет Вознесенски и др. са имали блажена кончина, засвидетелствана свише с чудеса. Разбира се, тяхната святост се дължи не само на критиката им срещу икуменизма, а и на целият им богоугоден живот, но все пак чистотата в изповядване на православната вяра представлява първият и най-важен критерий за праведност.
Митр. Йоан (Зизиулас) също е допринесъл много за разпространяване на заразата на икуменизма сред православните. А сред руските влиятелни модернисти можем да посочим свещениците Александър Мен, Ал. Шмеман, Йоан Майендорф. За техните многобройни писмени трудове най-общо може да се каже това, че най-опасната лъжа е тази, при която истината е примесена с лъжа, подобно на буркан мед, в който неусетно е сипана и лъжичка силна отрова. Ако човек невнимателно яде такъв мед, той може духовно да погине.
А как реагира православният свят? Доколкото зная, в Гърция през 2009 г. беше оповестена Конвенция на православната вяра срещу икуменизма (на английски език - тук) , която беше подписана от стотици православни духовници и богослови от цял свят, в която те заявяват, че изповядват в чистота Православието и отхвърлят икуменизма. На свой ред Грузинската православна църква оповести наскоро заявление, че на предстоящия Всеправославен събор, който тя не е инициирала, няма да подкрепи предложения относно смяната на Юлианския календар, съкращаването на постите, брак на епископите?
-Да, този изповеднически документ от 2009 г. е изключително важен и бе преведен на няколко езика[22]. Нашият игумен Амвросий, заедно с доста Зографски братя, също го подписаха, а освен това подкрепихме и публикуването на едно анти-икуменическо светогорско списание през 2014 г. Но да се говори за обща реакция на православния свят в настоящия момент е пресилено, и точно това е един от главните проблеми. Сега заедно растат жито и плевели (срв. Мат. 13:24-30), и само времето и изпитанията ще покажат истинската стойност на хората, ще покажат кои са истинските Божии раби и приятели.
Защо считам, че сега е трудно да се говори общо за „православен свят“? След икуменическата Йерусалимска декларация между папа Франциск и патр. Вартоломей от май 2014 г. нямаше никаква реакция на поместните църкви и синоди, но все пак, слава Богу, на различни места реагираха отделни митрополити и богослови (главно в Гърция и на Света Гора), които изпратиха протестни писма до Константинополска патриаршия; освен това беше изработен и богословски документ, остро изобличаващ неправославната еклесиология на патр. Вартоломей, подписан от шестима гръцки митрополита, видни професори по богословие, множество клирици и миряни (на англ. език вж. тук).
Понастоящем борбата на православните духовници, които се борят с икуменизма, прилича малко на борбата на Давид с Голиат. Но нека винаги помним, че Бог не е със силата, а с правдата.
В писмо до Архиепископа на Атина и цяла Елада Йероним II, цитирано от медиите, Вселенският патриарх Вартоломей I призовава да се вземат мерки срещу всички, които не подкрепят икуменизма. Доколкото ми е известно, монасите на Св. Гора Атон не споделят икуменическите идеи – разкажете ни малко повече за това какви постъпки правят те в отстояването си на православната вяра?
-Като цяло светогорци винаги са били против икуменизма и те реагират най-вече чрез своя управителен орган - Св. Кинотис, който досега е отправил няколко писма на категорично несъгласие с някои думи и действия на патр. Вартоломей. А при предишните патриарси Атинагор и Димитрий, няколко големи манастира на няколко пъти са прекъсвали църковно общение с тях.
Преди малко споменах и за едно ново анти-икуменическо светогорско списание от 2014 г., в което бе публикувана ценна информация за последователната изповедническа позиция на светогорските манастири, игумени и духовници през втората половина на ?? век и заедно с това се изразява съжаление за известния страх и колебание, който се наблюдава сред някои съвременни светогорци, които предпочитат да си пазят спокойствието и сякаш се съмняват, че Господ е казал: „Блажени изгонените заради правда“ (Мат. 5:10).
Що се отнася до мерките, с които се опитват да сплашват православните, аз ще Ви припомня отговора на св. Марк Ефески (+1444), след като папа Евгений го заплашил с низвержение и отлъчване заради това, че този велик светец останал единственият православен митрополит, не подписал Флорентинската уния през 1439 г. Свети Марк казал: „Аз въобще не съм проповядвал мое собствено учение и не съм въвеждал някаква чужда и войнстваща доктрина; напротив, аз съм пазил само това учение, което Църквата е приела от Спасителя, запазила го е без изменение и пребивава досега в него. Това учение и светата Римска църква поддържаше преди схизмата между нас, и на този събор вие често си спомняхте за това учение с похвала и уважение. И ако аз продължавам да го пазя и не искам да се отделя от него, то кой събор ще ме осъди като еретик? Кой здрав и благочестив ум ще постъпи така с мен? Защото такъв събор е длъжен първо да осъди учението, което аз пазя; и ако самите вие го признавате за благочестиво и православно, тогава защо аз да съм достоен за наказание?“[23]
Ето велики думи и пример, достоен за подражание! Съвременните православни трябва да помним, че на църковно наказание подлежат не тези, които пазят Христовата вяра неизменна, а напротив – онези, които по всякакъв начин се опитват да я подменят с човешки заповеди и предания (срв. Мат. 15:1-9).
А каква е ролята православното духовенство в света – как то трябва да отстоява чистотата на православието по отношение на икуменизма?
- На първо място, трябва не само теоретично да познаваме православието, но и да живеем в Христос, да се стремим постоянно да Го имаме в сърцата си. Само бидейки в Христос, винаги ще бъдем и в Истината. И всеки един от нас трябва да бъде наясно със себе си, дали е готов да понесе хули, обиди, дори и реално гонение, за да отстоява чистотата на Христовата вяра.
Ако духовникът повече мисли за светски и земни неща, ако се страхува да си изгуби спокойствието и препитанието, ако не се стреми постоянно да живее в Бога, той трудно би устоял на изкушенията, които ни заобикалят. Той не би запазил и своята вяра, а камо ли да я посочва на другите.
Христос казва: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5). Само с Божия помощ можем да намерим верния път и да го показваме на търсещите. А Божията помощ за познаване на истината се дава на тези, които безхитростно я търсят (виж Мат.7:7). Без самите ние да живеем в Бога, ние сме безсилни за добро.
Как виждате нещата в България – има ли уклон към икуменизъм сред църковната общност и Божия народ и по какъв начин те се налагат?
- От една страна, БПЦ е една от малкото поместни църкви, които през 1998 г. дръзнаха да напуснат свръх-икуменическата организация ССЦ, въпреки натиска, на който беше и бива подлагана. Това може само да ни радва и вдъхновява! От друга страна, икуменизмът и досега не е ясно и категорично заклеймен като еклесиологична ерес, в резултат на което някои висши клирици от БПЦ си позволяват неправославни изказвания или молитвено участие в икуменически форуми, с което смущават православната съвест на Божия народ.
За пример на българска църковна дипломация, само че в ущърб на истината, ще посоча неотдавнашното отразяване на срещата между патриарх Неофит и представителя на арменската общност в Румъния „митрополит” Датев Хагоапян, публикувано в официалния сайт на БПЦ-БП (виж тук). Подробно се описва какво представлява арменската „църква“, историята й, съвременното й състояние и т.н., а също и благопожеланието на българския патриарх за „благодатно служение“ на арменския представител.
Единственото, което е пропуснато да се спомене при цялата тази подробна информация, е „незначителният“ факт, че арменската общност и досега изповядва ереста на монофизитството (във вида миафизитство), осъдена от светите отци на IV Вселенски Събор през 451 г. и поради тази ерес арменската „църква“ вече 16 века е извън общение с едната Христова Църква. Тук възниква и логичният въпрос как е възможно да се пожелае „благодатно служение“ на представител на еретическа общност, без последният да се откаже от ереста си? Ако пък има благодат и при еретическите „църкви“, то каква е същностната разлика между тях и истинската Христова Църква?
Аз досега не съм срещал светоотечески поучения, при които се насърчава църковната дипломация да има фалшива догматична основа. Защото християнската дипломация трябва да води към истината, а не да я затъмнява.
Как си обяснявате, че само Вие и няколко души си позволяват да засегнат тази тема? Защото така се създава впечатлението, че учението на Православната църква е нещо непопулярно, измислено от някакви радетели за чистотата на вярата, а другите идеи – макар и чужди и отречени напълно от светите отци, се пропагандират като нещо модерно, нормално и дори полезно в името на човека и екологията?
-Спомняте ли си думите на св. ап. Павел, че „ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат.“ (2 Тим. 4:3-4)?
Мисля, че казаното е достатъчно ясно. А от всички похоти, най-вече гордостта пречи на човека да следва истината. Напоследък човешката гордост става все по-всеобхватна, в резултат на което и истината ще става все по-гонена.
Освен това не мислите ли, че съществува страх да се говори по тези въпроси или просто мнозинството изповядва икуменизмът като идеология и не вижда нищо лошо в това, някой ден той да стане част от православната еклесиология?
–Страх несъмнено има и този страх е многопластов. Където убеждението не помага, икуменистите все по-често започват да действат с открити и прикрити заплахи, обиди, клевети. Но по отношение на втората част от въпроса, съвсем не е възможно ереста един ден да стане част от православието, защото тогава и православието вече не би било православие.
Трябва винаги да помним, че Христовата вяра вече е дадена „веднъж завинаги на светиите“ (Иуда 1:3) и следователно там, където православието е живо и истинско (а не дума, изпразнена от съдържание), не може да се вмъкнат никакви нововъведения.
Като духовен пастир Вие сте длъжен да насочвате паството си към чисти извори, от които да черпи истината в нейната цялост. Моля, посочете онези православни медии и издателства, които човек може да чете спокойно, без да се притеснява за своя духовен живот и дори да разчита на духовен напредък и преуспяване във вярата?
- Доста ангажиращ въпрос. Разбира се, само с четене на духовна литература, без на дело да се изпълняват Божиите заповеди, няма как да има благодатен духовен живот, „защото не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани“ (Римл. 2:13).
Що се отнася до съвременните православни медии и издателства, нещата могат толкова бързо да се променят, че за да не подведа някого, единствено ще повторя по-общото наставление на св. Теофан Затворник, че духовното ръководство в последните времена ще се осъществява не чрез „сляпо послушание“, както е било, примерно, в древните египетски и палестински манастири, а чрез духовни съвети - допитване до смирени наставници, след което техния съвет да се сравнява с учението на светите отци и едва тогава да се изпълнява. За същото говори и св. Игнатий Брянчанинов. А и св. Пахомий Велики, още през IV век, е пророчествал за подобен вид духовно ръководство.
Аз лично бих предупредил вярващите да проявяват духовна бдителност към сайта „Двери на православието“, най-вече поради това, че от него често тече и солена, и сладка вода. Ще спомена накратко и за доброто, и за лошото. Наред с някои добре издържани в богословско отношение статии, както и интересна информация, която не може лесно да се намери на друго място, се срещат и явно неправославни мнения, при това умело замаскирани като „живо предание“. Наред с принципната им борба срещу масонски, тамплиерски и други неправославни институции и личности[24], скрито или открито се препоръчват „авторитетни съвременни богослови“ (от рода на Ал. Мен и Ал. Шмеман, например), които обаче са много далече от автентичното православно християнство. Когато им е удобно, от „Двери“ смирено съветват за канонично послушание към йерархията, а когато не, дръзко охулват идеологическите си противници, включително епископи и свещеници, по най-язвителен и безпринципен начин.
Жалко за хората, които заедно с меда, ще погълнат и отровата. Както е казал пророкът, „горко на ония, които ... горчивото считат за сладко, и сладкото - за горчиво“ (Исаия 5:20).
Затова нека час по-скоро всеки един от нас да се стреми да придобие чувства, обучени да различават добро и зло (Евр. 5:14). Това е една заръка, която е особено ценна и спасителна в нашите лукави времена.
Благодаря Ви за отделеното време и за духовната полза от името на читателите на “Всемирното православие”!
- И аз благодаря за възможността да говоря за Истината.
[1] 1 Тим. 4:12
[2] Съвкупно наименование за врачуване, гледачество, екстразензорика и други окултни практики.
[3] Еклесиология – учение за Църквата.
[4]Например следното изявление: „Добре известно е, че Вселенската патриаршия полага най-големи усилия за популяризиране на икуменизма, като основател на “Световния съвет на църквите” и на “Конференцията на европейските църкви”, като в допълнение на това осъществява пряк духвен диалог с Християнските Църкви, включително Лутеранската Църква)” (виж. https://www.patriarchate.org/-/address-by-his-all-holiness-ecumenical-patriarch-bartholomew-to-the-delegation-of-the-kingdom-of-sweden?inheritRedirect=true&redirect=%2Fpatriarchal-encyclicals-proclamations).
[5] Като че ли точно за хора като икуменистите пророчески е говорил св. Йоан Златоуст, казвайки: „Не приемайте каквато и да е фалшива догма, като се криете зад любовта” (виж PG 62, 119).
[6] Същността на тази ерес също е много разрушителна. Според св. Симеон Солунски, например, папизмът е причинил повече вреди на Църквата, отколкото всички ереси и схизми, взети заедно (цит. по http://www.jordanville.org/files/Articles/A-CONFESSION-OF-FAITH.pdf, с. 3). И много други светци (напр. св. Теодосий Киевопечерски, св. Марк Ефески, св. Никодим Светогорец, св. Игнатий Брянчанинов и др.) са се изказвали по подобен начин по този въпрос.
[7] Цит. по проф. Мандзаридис Г. Православен духовен живот. СИ, София 2011 г. стр.126.
[8] ССЦ – Световен Съвет на църквите, която организация БПЦ-БП напусна през 1998 г.
[9] Виж Иоан 14:6 и Иоан 14:17.
[10] Виж Иоан 8:44.
[11] Освен ако те не се покаят и отрекат от ереста си, разбира се. В тази връзка е много показателно, че Църквата не се моли за починали еретици, като по този начин ги приравнява на самоубийци и некръстени, за които се допуска само частна молитва.
[12] Виж, например, т.2 на Йерусалимската декларация от 25 май 2014 г.
[13] Тъкмо затова „православните“ икуменисти не говорят за протестантите или римокатолиците като за еретици, а най-често използват неангажиращи словосъчетания като „западни християни“, „християнски семейства“ и т.н. В Йерусалимската декларация от май 2014 г. пък направо се говори за православни и паписти като за „членове на едно и също християнско семейство“ (т. 2).
[14] Както, например, гласи раздел 14 от Баламандското споразумение от юни 1993 г., което признава римокатолическата общност и православната Църква за „църкви-сестри“. Това униатско съглашение е подписано от представители на седем поместни църкви, между които НЕ Е присъствала БПЦ, слава Богу.
[15] Виж Иаков 4:4.
[16] Виж Евр. 6:18.
[17] Виж Попович, архим. Юстин. Догматика православне церкве, кн.3, Београд, 1978 г., с. 209-212.
[18] Би било добре, ако православните, които и досега се впечатляват от многобройните последователи на римокатолическата общност, се запознаят по-задълбочено с единодушното свидетелство на светците и православните събори. Например Окръжното послание на Източните патриарси от 6 май 1848 г. декларира следното: „Едната свята, съборна и апостолска Църква … сега отново известява съборно, че това нововъведено мнение /Filioque/, че Дух Свети изхожда от Отца и от Сина, е истинска ерес и неговите последователи, които и да са те, са еретици. Съставените от тях общества са еретически и всяко духовно богослужебно общение на православните чеда на Съборната църква с тях е беззаконие” (виж Догматическо богословие, архим. Алипий, 2003 г., с. 364). И така, след като близо десет века това е ясното учение на Църквата, защо сега, през XX и ??? век, някои висши клирици дръзват да извършат не едно, а много беззакония? Не извършват ли те предателство?
[19] Цит. по Йоаникий, Сливенски митрополит, „За достойното приемане на св. Причастие според светите Отци“, СИ, 2014 г., с. 20-21.
[20] St. John of Shanghai and San Francisco. The Decline of the Patriarchate of Constantinople. Виж http://orthodoxinfo.com/ecumenism/decline.aspx.
[21] Виж повече у архим. Йоан (Филипов), Кой разкъса единството на православната църква чрез римокатолическия календар, 2014 г., с. 151-152.
[22] Виж например http://www.jordanville.org/files/Articles/A-CONFESSION-OF-FAITH.pdf или http://www.impantokratoros.gr/ABF82395.el.aspx
[23] Syropul. „Vera Historia unionis non verae inter Grecos et Latinos: sive Concilii Florentini exactissima narratio, Graece scripta per Sylvestrum Sguropulum Magnum Ecclesiarcham etc.", Хага, 1660 г., p. 303-304.
[24] Искрено уважение заслужават „Двери“, например, за твърдата им и добре аргументирана позиция срещу епископската хиротония на архим. Дионисий (Мишев). И не само те, но и много други достойни хора, духовници и миряни, които последваха съвестта си и защитиха достойнството на българската църква.