Топ интервюта

Преди време “Всемирното православие” писа за празника на чудотворната икона на св. Богородица „Достойно Ест” в гр. Бухово И във фейсбук, където статията беше пусната, тя предизвика голям интерес. Читателите отправиха молба за повече информация относно личността на дарителя на иконата.

В интервюто г-н Емил Михов разказва за обръщането си във вярата, за промислителните срещи на Света Гора, за чудотворната икона на св. Богородица „Достойно ест” и за чудесата, станали със самия него и близките му:

На снимката: г-н Емил Михов с о. Филарет

Г-н Михов, при всеки човек е различно, вие как повярвахте в Бога?

Както казват хората, нищо случайно не става на този свят. Така и при мен. Преди време имах поредица от нещастия – бях и досега съм шофьор, заредиха се катастрофа след катастрофа, болници, счупени крака, ръце и просто бях докаран до отчаяние. Но може би точно тогава Бог ми помогна да попадна на Света Гора. И при първото ми отиване там с мен стана някакво чудо, нещо в душата ми, в живота ми се преобърна. Започнаха да стават все по-добри и по-хубави неща, животът ми стана по-лесен, имах някакво просветление ли, как да го кажа, не знам. За първи път тогава почувствах истинското щастие и някаква страшна сила, която ме теглеше обратно на Светата земя, на Атон. На третия месец вече някакво неудържимо чувство ме караше да се върна там. В тогавашното време това беше много трудно, беше свързано с ред препятствия, визи, разходи, пък и тогава не бях толкова добре финансово, но направих всичко възможно да попадна пак на Света Гора. Тогава вече наистина се влюбих и душата ми остана в това свято място. Прозрях, че Господ е всичко, че който вярва в Него, не може да страда, че Господ винаги ще му подаде ръка. Отдадох се изцяло на вярата.

 Автор: Анна Кълцева

Какво значи чак сега?! Специално сега решихме да направим шествието, но за тия 20 години Светият Синод не е спирал да се опитва да накара властимащите да въведат изучаването на религия и православие. Имаше подписка преди няколко години по цяла България, което беше още по-грандиозно, но беше невидимо.

А какво всъщност стана с тази подписка?

Стотици хиляди подписи бяха събрани…

И къде са те, къде бяха предадени?

Аз тогава още не съм бил в Светия Синод. Но доколкото знам, са дадени в правителството ли, къде… И сега никой не знае къде се намира тая подписка. Опитахме се да разберем. Трябвало е да се даде копие, а не да се даде оригинала. Просто се е потулило за подписката. Не знам точно къде е дадена, но някъде е предадена на отговорен държавен чиновник. И в момента не се знае къде се намира тая подписка. Тя не е получила гласност, за съжаление и явно не е изиграла някаква роля.

Докато гледах многохилядното шествие в подкрепа на задължителното изучаване на религия, не спирах да се питам защо чак сега…

Защото сега ни е дошла тази идея. Съмнявали сме се дали ще се съберем, дали ще бъде ефективно… Сега просто се роди тази идея, беше одобрена от Светия Синод и шествието показа, че е била правилна идеята.

Интервю с конгоанеца о. Теотим Цалас, православен свещеник, духовен син на о. Козма Асланидис — „апостола на Заир” от атонския манастир Григориат.

Споменахте за о. Козма Асланидис, когото наричат "апостола на Заир". Вие сте били негов духовен син, нали? Бихте ли могли да разкажете нещо за него?

Да, разбира се. По произход о. Козма беше грък, най-напред е пристигнал в Заир още като мирянин. Тогава се казваше Йоанис, а ние го наричахме Янис. Той построи в нашите села много църкви и всички много го обичаха. След това се върна в Гърция, стана йеромонах и през 1977 г. отново дойде в Африка, начело на православна мисия. Тогава аз живях с него и с още неколцина млади хора в мисионерския център. Всеки от нас изпълняваше някаква задача.

О. Козма беше толкова енергичен и мъжествен човек, правеше всичко много бързо. Ако кажеше: „Измети пода”, очакваше, че преди да успее да завърши фразата, ти вече си се хванал за метлата. Казваше: „Трябва да нацепим дърва”, разчитайки, че докато той стане от стола, ти вече ще си насякъл първата цепеница.

Беше практичен, никога не даваше необмислени обещания и не си губеше напразно времето. Започвайки строителство, вече планираше да го завърши след два месеца. Това ми допадаше на характера, а останалите, които работеха с него, тази система ги изморяваше. Някои не го разбираха, оплакваха се: „Той все бърза, иска в един миг да направи всичко”. Други пък чувстваха какъв дух има в него, в това число и аз.

 Интервюто е поместено от Агенция Фокус и може да бъде прочетена ТУК.   

Снимка: Дръстър Прес