Първите ми години като дякон и свещеник бяха трудни. Обостриха се болежките ми от фронта: ранените ми крака започнаха да се обаждат, притесняваше ме късчето граната в долната част на гърба, образува се запушване на вените на крака, и то такова, че трябваше да се прави операция и да се отстрани голяма част от вената. По време на службите така се уморявах от болката, че към края ризата ми ставаше мокра.
Започнах да разпитвам къде да отида, за да си оправя малко здравето. Тогава хирурзите ме посъветваха да замина за Ташкент. Там имах познати. А оттам вече ме изпратиха в Самарканд, където служех в храма „Св. великомъченик Георги Победоносец“.
Запознах се с Георги, учител по професия, който пееше на клира в храма. Именно той ми разказа поразителната история, случила се в Самарканд през годините на Хрущовата власт, по време на служението на архимандрит Серафим (Сатуров).
Този свещеник, родом от Перм, бил репресиран, 10 години бил по лагери, минал през много трудни неща в живота си, вече бил стар, съвсем болен, едва имал сили да се движи. С топлотата и вниманието си привлякъл доста млади хора в храма. Мнозина започнали да се кръщават. Хората от КГБ видели, че младежта тръгва на църква и решили да препънат отеца, да намерят някакъв повод, за да затворят храма на св. Георги Победоносец.
То за какво ли можели да се хванат? Но властите така нагласили всичко, че забранили на любимия на всички свещеник да служи цели две години! Дошли веднъж при отец Серафим в храма мъж и жена и започнали да го уговарят:
— Отче, кръсти ни, само не ни записвай, че си ни кръстил, иначе ще ни уволнят от работа!
Да, такова било времето тогава: и паспортните данни трябвало да бъдат записани — къде работиш, къде живееш; и кръстниците — всички трябвало да бъдат записани. А след това упълномощено лице преглеждало всичко…
Свещеникът бил милостив — съгласил се да ги кръсти без записване. А зад вратата през това време стояли представители на специалните органи. Те пресрещнали младите хора:
— Чакайте да видим, защо вие, младежи, сте идвали в църквата, какво сте правили тук?
Те отначало мълчели — не искали да отговарят.
— Добре, щом мълчите, ще питаме свещеника: защо мълчат, откъде са…
— Не зная откъде са — отговаря отец Серафим.
Не иска да издаде кръщелниците си — те така го умолявали да не ги записва: че ще ги изгонят от работа и прочее…
Но се оказало, че между хората на КГБ и тях имало специална уговорка. От това „незаконно“ кръщение те раздули цяла история.
— Как не знаете?! Нали току-що се кръстиха? Записали сте къде работят!
— Не, не съм записал.
— Аха, не сте записали?! Защо?
— Те помолиха да не ги записвам. И аз ги съжалих…
Чиновникът взима хартия, оформя протокол, че свещеникът е кръстил хората, а в дневника не е записал — не се подчинява, значи, на гражданския закон. И заради това му забранили да служи — само заради това. Две години в храма нямало служби. Събирали се тайно през нощта по двама-трима души — и служели…
Минали две години, откакто храмът бил закрит. Наближавал храмовият празник – Гергьовден. Всички енориаши скърбели, че няма да има служба на този ден… А властите вече били определили: хубава детска градина ще има тук — седем стаи, помещението на храма е просторно, баня, пекарна, столова, голям двор, кладенец, два дъба… На всички станало ясно, че скоро с храма ще е свършено …
Но в навечерието на 6 май се случило нещо необикновено. При храма заедно с архимандрит Серафим живеели две московчанки – негови килийници — монахиня Иулия (тя рисувала хубаво икони) и послушница Евдокия, които, също както и отецът, били изселени. Отецът в това време бил в килията си, да се готви за празника, четял канони, а матушка Иулия метяла църковния двор.
Изведнъж виждат: вратата на църковната ограда се отваря и влизат двама висши офицери в старинни, необикновени дрехи, върху бели коне. Единият по-възрастен, другият по-млад. Единият — такъв един величествен, красив и пъргав. Скача от коня и, обръщайки се към монахинята на име, ѝ подава повода:
— Майко Иулия, подръж повода на кончето, отивам при отец Серафим.
Тя, изпълнена със страхопочитание, паднала на колене:
— Ох, миличък, кончето ти е силно — няма да мога да го удържа! — и подвигнала ръце, сякаш се предава.
Тогава офицерът дал повода на своя адютант и, без да пита нищо, тръгнал право към килията при отец Серафим. Видял го коленичил пред иконите (а той бил немощен и стар, слагал възглавници под коленете си), и му заповядал:
— Отец Серафим, гответе се за служба — днес храмът ще бъде отворен!
Отецът се дръпнал рязко назад: какъв е този офицер, откъде се появи?! И думите му едни такива силни, юнашки думи. И гласът му красив, мощен — чист баритон, а думите му — каква сила, сякаш заповед!
И изведнъж свещеникът разбрал, че това бил самият великомъченик Георги. Погледнал през прозореца — двамата конници бързо скочили на конете и потеглили, само искри просветнали под копитата!
След отец Серафим те се отправили към изпълкома на град Самарканд. Великомъченик Георги оставил своя „адютант“ при входа с конете, а самият той влязъл в изпълкома, минавайки покрай милиционерите — те само срещнали погледа му, но нито дума не му казали, не попитали при кого отива и откъде идва. Свети Георги Победоносец отишъл направо на втория етаж, покрай секретарката, която също онемяла. Без да пита никого за нищо, отваря вратата на кабинета на председателя на изпълкома и, назовавайки го по име, казва:
– – Днес храмът на великомъченик Георги да бъде отворен! Иначе ще бъдете безмилостно наказан.
Председателят на изпълкома бил страшно уплашен от появата на необикновения офицер и от думите му: „Иначе ще бъдете безмилостно наказан!“. А онзи се обръща – и излиза. Председателят искал да го попита: „Кой сте и от къде?“ — но не могъл дума да каже, не могъл да дойде на себе си от необикновената сила на заповедта, издадена от непознатия. Погледнал през прозореца: а той вече сяда на седлото с необикновена лекота — само проблеснали искри от копитата!...
Със страх чиновникът вдига слушалката и звъни на пълномощника по религиозните дела:
— Спешно изпратете някой в храма „Св. великомъченик Георги“! Веднага да се отвори храмът! Разпореждането напишете после.
Нямало време дори да пише — такъв страх го обхванал! Пълномощникът веднага изпратил своя помощник. След 15 минути той бил при отец Серафим:
— Отваряйте храма, служете свободно!...
На следващия ден председателят на изпълкома дошъл с кола при отец Серафим:
— Има ли над вас някакъв началник?
— А как иначе? Има.
— Мога ли да видя снимката му?
Отецът му показва снимката на Ташкентския епископ.
— Не, не е този! А още по-висш началник имате ли? Вчера при мен беше вашият началник, офицер един такъв, охо-о-о… Така властно ми заповяда спешно да се отвори храмът, иначе, казва, ще бъдете безмилостно наказан! Веднага се вижда — началник…
Отецът се просълзил, не могъл дума да каже… Само донесъл старата икона на великомъченик Георги — на бял кон.
Щом я видял, председателят на изпълкома извикал:
— Той е!!! Той беше вчера при мене!
И също се просълзил.
Мнозина били свидетели на това удивително, просто потресаващо събитие: как свети Георги Победоносец отворил лично храма си. И отец Серафим, и учителят Георги, и монахиня Иулия, и милиционерите, и секретар-машинистката. Самият аз бях в градския изпълнителен комитет и слушах тези разкази. И на нашите енориаши тази история им е широко известна. Само, уви, не ми се удаде да чуя разказа от самия архимандрит Серафим, за малко не го заварих между живите: той се преставил пред Господа двадесет дни преди да пристигна в Самарканд.
Слава Богу за всичко!
