В нашето светско съвремие името на св. Мария Магдалина силно нашумя покрай множеството криминално–авантюристични романи и филми. Те убеждават съвременната аудитория, че християнската светица е имала някакви Мислих си, че подобни филми могат да заблудят само невъцърковените православни християни, които не са съвсем наясно с учението на Църквата за светицата. Но се оказа друго – разбрах, че много православни, сред които и академични учени, си мислят, че Мария от Магдала е същата онази блудна Мария, за която говори Новият Завет.
Подобно заблуждение лесно отваря вратите към нови неистини, според които на Мария Магдалина се гледа като на особена личност в Евангелията, не заради нейното служение на Христа, а заради това, че над нея Христос извършва един особен вид опрощение – подминава нейното падение и ѝ дава шанса да бъде негова последователка.
Нека първо припомним коя е света равноапостолна Мария Магдалина според Светото Писание и Светото Предание на Православната Църква. Житието на светата жена свидетелства, че тя е била родом от галилейския град Магдала, който е разположен на западния бряг на Генисаретското езеро, близо до Капернаум (Magdala – на еврейски Midgal-Еl — "кула Божия", в древността е бил важен укрепен град. Днес там съществува неголямото селце Ел-Меджел). Поради своя произход тя е охарактеризирана в житиеописанието като „истинска галилейка”. А галилеец, галилейка в проповедта и утвърждаването на християнството означава нещо много особено: „галилеец” наричали Самия Спасител Христа, а също и първозваните Христови апостоли (с изключение на Иуда Искариот - предателят). Галилейците много се отличавали от иудеите от другите области на Палестина по това, че те възприемали идеите и духа на закона, а не – неговата форма. Галилейците били пламенни, отзивчиви, стремителни, благодарни, честни, храбри възторжено религиозни, обичали да слушат поучения за вярата и Бога, били откровени, трудолюбиви, поетични и обичали гръцкото мъдро образование (в отличие от юдеите, които били символ на тесногръдото фарисейство и късогледото садукейство).
За живота на света равноапостолна Мария Магдалина преди да срещне Иисус Христос не е известно нищо. Евангелският текст свидетелства за нея за пръв път по повод срещата ѝ със Спасителя, Когото тя с вяра помолила да я излекува от тежкия ѝ, неизлечим недъг. Иисус Христос изгонва от Мария Магдалина „седем бяса” и от този момент животът ѝ се променя напълно: в душата ѝ се разгоряла най-чиста и предана любов към нейния Спасител Христа и тя завинаги се присъединява към Него.
Светицата била свидетел и на страданията на Христа, а по-късно заедно с майката на Спасителя стояла при кръста и видяла как полагат Господ в гроба. На третия ден след разпъването на Христа, Мария, заедно с други свети жени, наречени от Църквата св. Мироносици, приготвила благовонно миро, за да помажат с него тялото на Учителя си. Св. Мария Магдалина, заради великата си жертвоготовност и преданост към Учителя си първа била сподобена с радостта да Го види след възкресението му и била помолена от Иисус да възвести на апостолите за Своето възкресение, чрез което се превърнала и в благовестница.
За това, света Мария Магдалина да е била грешница, в Новия Завет няма никакво свидетелство. Подобна идея възниква от грешното тълкуване на св. Григорий I Велики, папа Римски от VI в. сл.Р.Хр. който в своята Хомилия 33, създадена най-вероятно през 591 г. н. е., пише: „Вярваме, че тази жена (Мария Магдалина) е грешницата, описана от Лука, жената, която Йоан нарича Мария, същата онази Мария, от която по думите на Марко, са били изгонени седем демона”. По-нататък св. Григорий отъждествява Мария Магдалина с безименната грешница (Лука 7:36-39), която помазала краката на Спасителя със скъпите масла, използвани преди това „да парфюмира плътта си в забранените актове”. Така тя, поставила себе си в краката на Христа, „превърнала купчината свои грехове в добродетели, за да служи на Бога в пълно покаяние” (Homiliarum in evangelia, Lib. II, vol. 76, cols. 1238 -1246 ).
В евангелския текст подобни твърдения напълно отсъстват. Ще припомним, че Господ казва на падналата жена: „Твоята вяра те спаси; иди си смиром” (Лук. 7: 50). В описанието на този момент не се споменава за изгонване на бесове. Освен това, в осма глава, в която евангелист Лука говори за пръв път за Мария Магдалина и я представя като страдаща жена, той не уточнява нищо за падение или за непристойно минало – „и някои жени, които Той бе излекувал от зли духове и болести: Мария, наричана Магдалина, от която бяха излезли седем бяса”. Едва ли евангелистът би пропуснал да подчертае такъв сериозен грях, който е бил опростен от Учителя.
В католическото богословие тази невярна аналогия заживява нов живот, когато италианският монах доминиканец, архиепископ на Генуа – Якоб де Воражин, в своята „Aurea Legenda”, т.е. „Златна легенда: четива за светците” (около 1260 г.) отъждествява Мария Магдалина с Мария, сестрата на праведния Лазар и Марта. Авторът на книгата внушава идеята, че техните родители били много богати – Мария получила като наследство Магдала, Лазар – част от Йерусалим, а Марта – Витания. Като пътувала на кораб за Марсилия, Мария проповядвала на езичниците, а по-късно се усамотила в пустинята, където нямало вода и храна и там тя придобивала небесна храна. Така преживява тридесет години и среща живеещ наблизо свещеник, на когото тя споделя за близката си кончина и му заръчва да предаде това на блажения Максимин. След като се срещнала с блажения, тя получила от него последно причастие и умряла. Той я погребал и поръчал след кончината му да го поставят до светицата”.
Съвсем очевидно е, че тук се смесват двата сюжета от житията на светите Мария Магдалина и Мария Египетска († ок. 522). Комбинирането на разказите е имало за цел да утвърди представата за св. Мария Магдалина като покаяла се развратна жена и да подсили поуката за нуждата от искрено разкаяние у вярващите. И въпреки че достоверността на тази компилация е била оборвана съвсем скоро след създаването ѝ, както свидетелстват запазени ръкописи от IX и XIII в., тя силно повлиява западната художествена традиция в изобразяването на преп. Мария Египетска, създавайки иконография, почти напълно идентична с тази на св. Мария Магдалина. (Тодорова, Р. 2009).
Би било коректно да се отбележи, че през 1969 г. Католическата църква излиза със специално становище, в което обявява, че света Мария Магдалина никога не е била блудница. Но едно становище не може да унищожи насадения за деветнадесет века порочен мит. Още повече, че в съвременния свят той бива донаписван и доразвиван, като към него се добавят идеи, които звучат сензационно и конспиративно. Тези идеи, всъщност, преди десетки векове са били отхвърлени като неверни, но за да убедим читателя в това, ще трябва да се върнем назад в историята, почти във времето, когато възниква Християнската църква. Още тогава, паралелно с развитието на християнството, силна популяризация придобива едно ново религиозно направление, което носело названието гностицизъм, от гръцката дума „гносис” (т.е. знание). Неговият произход се свързва с гръцката философия, иудейското богословие и източните религии (особено Зороастра).
Без да навлизаме в подробности, ще посочим, че учението на гностиците е дуалистично: като основа на битието те приемат едно Върховно същество (или Височайши, Чист дух), а от друга страна – материята. Върховното същество в техните представи е независимо начало на светлината и доброто, и то се явява източник на живота. Това същество е начало и на духовния живот и на свой ред поражда чрез изтичане (еманация) множество зони, духовни вечни същества. Тези същества съставят цялата пълнота на битието и тяхната съвкупност образува т. нар. плерома (гр. πλήρωμα — едно от централните понятия в гностицизма, обозначаващо Божествената пълнота). Същевременно материята се възприема като самостоятелно, независимо начало, което заради своята чувственост е творение на зли сили.
Към Иисус Христос гностиците се отнасяли с уважение най-вече заради Неговото съвършено етично учение. Но те не можели да приемат, че Той е Синът на Всевишния Бог, Който се е превъплътил в тяло, и считали, че тази плът не е била материална, а привидна. Тъй като думата привиден на гръцки звучи като „докео“, от тук произхожда названието на еретическото учение докетизмъм, което проповядва идеята за призрачността на тялото и телесния живот на Христос.
Гностиците винаги се стараели да подкрепят своето учение със слова, които твърдели, че са им завещани от самия Иисус Христос, и това за тях било тайно знание, което не било споделяно с простосмъртните и се предавало само сред особен „eлит”, „избранници”. Тук е мястото да подчертаем откритата полемика, която води с представителите на това учение св. Ириней Лионски, който посочва несъстоятелността на гностицизма. На идеята за тайнствеността и елитарността на религиозното знание св. Ириней противопоставя идеята за Христовото благовестие – Бог нищо не дава тайно, за отделни избрани личности, а изкупува и спасява цялото човечество и целия тварен свят. Не случайно, посочва светецът, Църквата и Преданието имат вселенски характер:
„След като приела това учение и тази вяра, Църквата, макар и разпръсната по целия свят… внимателно ги пази, сякаш живее в един дом; еднакво вярва в това, сякаш има една душа и едно сърце; проповядва това, учи и предава, като че ли има една уста. Макар в света езиците да са различни, но силата на Преданието е една и съща. Не по друг начин вярват и не друго Предание имат църквите, основани в Германия, Испания, Галия, на Изток, в Египет и по средата на света. Но както слънцето – това творение Божие – в целия свят е едно и също, така и проповедта за истината навсякъде сияе и просвещава всички хора, желаещи да стигнат до познание на истината“ (Против ересите, III, 10:2).
Друго доказателство за несъстоятелността на учението на гностиците, според св. Ириней Лионски, е отсъствието на единно предание, за разлика от единното „апостолско предание, открито на целия свят”. Отсъствието на единно предание е свидетелство за факта, че това не е цялостно учение и то не може да претендира за религиозно знание. Не случайно различните учители – гностици имали различни вярвания и проповядвали различни идеи.
Разбира се, те не разчитали единствено на устното посвещаване, но създавали и своя литература като сигурен начин за разпространение и съхраняване на идеите напред във времето.
Преди да спрем вниманието си на тази литература, трябва да почертаем, че както преданието на гностиците, така и техните съчинения са били обявени от Църквата за явна ерес и никога не е съществувало съмнение за това дали са догматични или не. През първите три века и половина след идването на Иисус на земята до свикването на Първия вселенски събор през 325 г. н. е., във всички християнски общини, които се разпростирали от Африка през Европа и Азия, нито веднъж не е имало случай християните да приемат за истинна някоя книга, която по-късно Църквата да е посочила, че е еретическа.
А това се случвало така – пристига гост и желае на литургията да прочете книга, напр. Евангелието на Петър. Християните с радост приемат това предложение, защото Петър за тях е свята личност, Христов апостол и създател на Църквата. След прочита, обаче, вярващите по непогрешим начин познават, че това не е свят текст и това разпознаване може да бъде обяснено единствено чрез спасителното действие на Светия Дух. От Британия до Персия, от Придунавието и Северен Кавказ до Етиопия, във време, в което не е имало средства за информация, Православната Църква, която е Църква на мъчениците – светци нито веднъж не сгрешила дали даден текст е свещен или не (Кураев. А. Откуда мы знаем о Христе. Церковь и апокрифы).
Забележително е и делото на св. Ириней Лионски, който в съчинението си „Против ересите” говори за догматическо единство на четирите Евангелия; второ – за Свещено Предание, достъпно и открито за всички. По повод първия критерий трябва да кажем, че по времето на св. Ириней новозаветният канон още не бил установен. Фактът, че светецът, ръководейки се от своя ум и интуиция, говорел за тези именно Евангелия, които впоследствие били признати за канонични, трябва да се счита за чудо. Имайки предвид, че той не разполагал нито с речници, нито със съвременни критични методи, може да се каже, че е бил воден от Светия Дух.
Светецът също отхвърлил всички гностически евангелия и обявил четири книги – Евангелията от Матей, Марк, Лука и Иоан – за авторитетно Писание на Църквата (Майендорф, 1985).
Както стана дума по-горе, през 325 г., на Първия Вселенския събор в Никея, в който участват 318 свети отци, е бил определен точният състав на каноничните книги на Свещеното Писание, а гностическата книжнина е обявена за апокрифна, т.е недостоверна, еретическа, заблуждаваща и неспасителна.
Разпознаването на гностичната книжнина било трудно, защото гностиците наричали своите текстове „евангелия” и въобще обичали да „говорят” от името на Христос, Богородица или на апостолите (срв. „Евангелие от Иуда”, „Евангелие от Филип”, „Евангелие от Петър” и др.). Те имали особено „пристрастие” към св. равноап. Мария Магдалина, на която било приписвано знанието на различни гностически тайни, разкрити ѝ от самия Христос след Възкресението. Текстовете, организирани тематично около личността на светицата, за които знаем днес, са „Въпросите на Мария”, „Родословието на Мария” и „Евангелиe от Мария”. За първото съчинение узнаваме от св. Епифаний Кипърски („Панарион“ (IV в.), който преразказва този текст, за да оспори идеите на гностиците. От този преразказ научаваме, че текстът съдържа кощунствени за християнина описания на ласки между Мария и Иисус. Вторият текст „Родословието на Мария” не е достигнал до нас, но за сметка на това разполагаме с части от „Евангелиe от Мария” (2a), написано на коптски език и което се причислява към т.нар кодекс от Наг- Хамади. (2). В „евангелието” могат да бъдат открити веднага нехристиянските теми – едната, за несветата материя, която трябва да се разруши или не ( ще бъде ли тогава материята [разрушена] или не?) и за подмяната на духовното начало с интелектуалното, на вярата – с познанието (йеромонах Иов Гумеров).
Аз - каза тя - съзерцавах Господ във видение, и Му казах:
„Господи, днес те съзерцавах във видение“.
Той ми отговори, казвайки така: „Благословена си ти,
че не се страхуваш, когато ме съзерцаваш.
Защото където е съзнанието, там е и съкровището“.
Аз Му казах:
„Господи, сега този, който вижда видението,
го вижда {чрез} душата, или чрез духа?“
Спасителят отговори, казвайки:
„Той не вижда чрез душата, нито чрез духа,
но съзнанието, което е между двете – то е [което] вижда видението,
и то е [...] (11-14 липсващи) ... и желание – каза“.
Според съвременната богословска наука, гностицизмът бележи своя залез в края на III в., поради своята затвореност и разбиране за елитарност. В същото време той поражда низ от нови ереси като мандеизъм —II век, манихейство (III век), а от четвърти век е наследено от офити – (ок. IV в.), борборити, каинити, сифиани, павликяни и др. Гностически произход има и българското богомилство, чиито последователи в Европа биват наречени катари. Катарите, известни като аблигойци, били християнска секта, която добива огромна популярност през XII - XIII в Лангедок – днес провинция в Южна Франция и част от Северна Италия. Албигойците също вярвали, че Йоан Кръстител е бил оръжие на дявола, изпратено в света, за да отнеме от Христос мисията на Спасител. Те също проповядвали, че Мария Магдалина е била жена на Иисус Христос и въпреки че Христос е бил безплътно същество, Той е присъствал в една плътска обвивка и по този начин е можел да се бракосъчетае със Своята ученичка. Съвсем логично, тази еретическа идея бива доразвита в легендата, според която Иисус Христос и Мария Магдалина се сдобиват със свое дете.
На пръв поглед би било странно, че именно тези, които обявяват материалния свят и човешката плът за творение на зла сила, в своите теории непременно се стремят да обвържат християнската святост с плътското и сексуалното. Някой тук би открил противоречие, само ако не е запознат с начина на живот на катарите.
В съвременното интернет пространство, а също и в книги и медии, които смятат себе си за сериозни и научно ориентирани, е поместено цяло море от художествена продукция, която обявява катарите за аскети и за мъченици – подложени на гонение и смърт от официалната (припозната като „католическа”) църква! Внушават се идеите, че те са проповедници на една чиста религия – християнска – която няма заблудите на Църквата – и че нейните духовни лица не са сребролюбиви и материалисти – както църковните! Пълна заблуда!!! Светите отци, които са били съвременници на тази секта, с ужас разказват, че те извършват сексуални извращения: отдавали се на оргии, кръвосмешение, хомосексуализъм, ритуално ядели ембрионите на абортирани деца и умъртвявали родилите им се деца. Подобни деяния са характерни и за съвременните тайни общества, които са наследници на гностичните секти и практикуват окултни практики (включително и жертвоприношения на хора (Макарова, Н, 1996).
Интересът към тези общества беше засилен от различни четива, сред които най-популярното днес е „Шифърът на Леонардо“ от Дан Браун. Както всички знаем, текстът на Браун беше екранизиран, което още повече разшири аудиторията на един неверен мит. За малцината, които не са имали възможността или желанието да се запознаят със съдържанието му, ще преразкажем накратко сюжета му. Според Браун, апостолските приемници още от първите векове са скрили от обществото една голяма „тайна" от живота на Иисус Христос: това е Неговото дете, придобито от брака му с Мария Магдалина. Апостолите, изпитали към светицата истинска ревност, че била избрана за любима на Бога и решили, с цел запазване на властта си, да скрият нейната „истинска" роля в историята.
В продължение на двадесет века църковните йерарси спазвали договор за мълчание и участвали в таен орден. Но поради някакви обстоятелства договорът бил нарушен и членовете на ордена започнали да се противопоставят един на друг.
За християнина читател версията на романа намирисва на всяка своя крачка, но нас ни интересува по отношение на това, че възражда еретическата легенда за любовните отношения между Иисус Христос и Мария Магдалина. Както виждаме, дори тази легенда бива доразвита още – говори се за дете от описания любовен съюз. Тъй като началото ни убеждава, че „в книгата са представени точни описания на произведения на изкуството, архитерктурата, документи...”, аз като литературовед се запитах каква е ролята на това твърдение. Защото в теорията на литературата това е често срещан похват – да се внуши идеята за истинност, достоверност на художествения свят, който по своята същност е фикционален, т.е измислен. Но случая с „Шифърът на Леонардо” не е такъв! Доказателство за това са интервютата на писателя, в които той многократно подчертава, че всичко описано в книгата му почива на документи и достоверни източници (Braun, 2001). Като имаме предвид, че романът е низ от най–различни грешки (Париж е обърнат с краката нагоре, син се ражда много преди баща си и мн. др.), по отношение на християнството хаосът е пълен. Нека започнем от там, че писателят претендира за историчност на фактите, а събитията които пресъздава, прескачат близо десет века. Романът отпраща към времето на земния живот на Иисус Христос, коментира Неговите отношения с учениците Му, в това число и Мария Магдалина, а впоследствие отпраща към времето на тамплиерите, т.е около XII-XIII в. А всъщност именно в този период се провеждат цели седем църковни събора, които отхвърлят кодовете, които Дан Браун се опитва да ни внуши. Едва ли с тези факти са запознати хора, които се втурват да откриват доказателства за децата на Мария Магдалина, които вече са не едно, а три !!! (“… една първородна дъщеря, двама синове. Между другото по-малкият се казва Юда. Погребана е в семейната гробница Талпиот в Йерусалим. Докато съвременни ДНК-изследвания доказват, че там са погребани и Дева Мария, и съпругът ѝ Йосиф”) (Иванова, 2010).
Истината е тази, че самият Браун попада в мрежите на една мистификация, която е далеч от истината за Христос. Наистина, както пише в романа си, писателят разчита на документи, но тези документи още през IV в. Христовата Църква, Църквата на мъчениците, надарени със святост, отрича като лъжливи и заблуждаващи.
Едва ли е нужно да привеждаме множество доказателства в тази насока, освен едно: всички новозаветни книги ни убеждават в непогрешимостта, т.е. абсолютната святост на Иисус Христос:
„Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му: Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия; Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата: „чрез Неговата рана се изцерихте" (1Пет, 2:21-24).
„… понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух“ (1Пет, 3:18).
„И знаете, че Той се яви да вземе нашите грехове и грях няма в Него” (1 Йоан.3:5).
„Чеда, никой да ви не прелъстява! Който върши правда, праведен е, както Той е праведен. Който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава. Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1Йоан 3:7-8).
„Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога“ (2Кор.5:21).
Св. Мария Магдалина, също като светите апостоли, до края на живота си пътува и проповядва за живота и делото на Божия Син. Тя се отправила и в езическия Рим, където отново разказвала за христовото учение, за Христовата смърт и за възкресението на Иисус Христос от мъртвите. Тя се срещнала дори с император Тиберий, на когото споделила, че в римската провинция Юдея несправедливо е бил осъден Иисус Христос, галилеец, свят човек – Божият Син, разпънат по поръка на еврейските първосвещеници. Св. Мария Магдалина подала на Тиберий едно яйце, което след думите „Христос воскресе!” се оцветило в червен цвят. От този момент обичаят да си подаряват пасхални яйца в деня на светлото Христово Възкресение, е присъщ за християните в целия свят.
В древен ръкопис на гръцки език, написан върху пергамент, пазещ се в библиотеката на манастира „Св. Анастасия” близо до Солун, Гърция, е написана молитва, която се чете на Пасха при освещаване на яйцата и млечните ястия. В нея се указва, че игуменът, раздавайки осветените яйца, казва на своите братя – монаси:
„Така ние сме приели от светите отци, съхранили този обичай от апостолски времена, защото светата равноапостолна Мария Магдалина първа е показала на вярващите пример за това радостно жертвоприношение” (Православие и мир, 2009).
Нетленните прославени мощи на света равноапостолна Мария Магдалина били пренесени тържествено в девети век при император Лъв VI Философ от Ефес в Константинопол и положени в храма на манастира на свети Лазар. Такова е преданието на Източната православна християнска Църква.
Такава е истината за света Мария Магдалина, чието име е недостойно замесено в ребуси и догадки близо двадесет века. Нека се вслушаме в думите на тези, които са живели редом с нея, а не в легендите на хора, които никога не са я познавали – те в заблудата си са подвели мнозина човеци и са ги подучили да се усъмняват в светостта на Бога и в името на светицата.
Нека си спомним думите на св. Павел, който мъченически загива в Рим и на чиято смърт става свидетел Мария Магдалина: „Поздравете Мариам, която се много потруди за нас“.
За своето всеотдайното и безкористно служение на Иисус, което е равностойно на учениците Христови, Православната Църква почита Мария Магдалина не само като свята, но и като равноапостолна.
