Великият подвижник и духовен писател отец Иустин (Юстин) се родил на Свето Благовещение 1894 г. в гр. Брание, Южна Сърбия, в свещеническо семейство. Богословско образование получил в Академията "Св. Сава" в Белград (в която тогава преподавал бъдещият светител Николай Велимирович).

Познал суетата и преходността на земния живот, той рано се замонашил и се отдал изцяло на богословието. Макар че известно време преподавал богословие в семинарията и откърмил много духовни чада в градовете Карловци, Призрен и Битоля, той не преставал да мечтае за Атон. Поради копнеж по аскетическия живот и от смирение не пожелал да приеме дори епископското достойнство, което му предложили по време на мисионерските години в Прикарпатието (1930-1932 г.).

Преподавателската му дейност продължила по-късно в Теологическия факултет на Белградския университет, където от 1934 г. преподавал богословие.

От май 1948 г. до последните си земни дни отец Юстин се подвизавал в манастира Челие (Chelije), където като молитвеник и постник, продължил неуморно духовната си и книжовна дейност. Представил се в Господа на празника Благовещение, на който се и родил, в 1979 година. През април 2010 г. е причислен от Сръбската православна църква към лика на светиите.

На 12 юни 2014 г. бяха открити мощите на св. Иустин Попович и пренесени в манастира Челие.

_+_+_+_+_+_+_+_+_+_

Из духовното наследство на преп. Иустин Попович (1894-1979 г.):

ЧОВЕЧЕ Е СВРЪХЧОВЕКЪТ

Приятели, вгледайте се в основните принципи на европейския хуманистичен прогрес, в неговата метафизика. Нима не виждате, че тази култура системно притъпява в човека усещането за безсмъртие, докато не го притъпи съвсем и той не каже: "Тяло съм и само тяло." А това означава: смъртен съм и само смъртен. Така хуманистична Европа живее под мотото: Човекът е смъртно същество. Това съзнание постепенно ражда убеждението, че смъртта е необходимост. Смъртта - необходимост?! Има ли нещо по-оскърбително и по-подигравателно? Оказва се, че най-големият враг на човека всъщност му е необходим! Нима в това има логика, макар и най-слаба, дори детинска?

Хуманистичният човек е опустошен, страшно опустошен, защото от него е прогонено съзнанието за лично безсмъртие ... Позволете ми едно парадоксално сравнение: мисля, че някои животни са по-близо до вечността и безсмъртието в своите желания от човека на европейския хуманистичен прогрес. Повяхнал, овеществен, дегенерирал, хуманистичният човек е напълно прав, когато провъзгласява чрез своите мъдреци, че е произлязъл от маймуната. Веднъж изравнен с животните по произход, защо да не се изравни с тях и по морал? Дори грехът и престъплението се считат от модерното правосъдие за неизбежност в обществото и природна необходимост. ... Не би могло да бъде различно, защото само усещането за безсмъртие може да роди морал по-висш от животинския нагон.

Приятели, срещу така разбирания хуманистичен прогрес и неговия човек стои Христовият човек и неговата вяра в безсмъртието. Побеждавайки греха и смъртта, Христовият човек преминава в този живот през три главни периода в християнското си развитие: раждане в Христа, преображение в Христа, възкресение в Христа. Крайната цел на неговата борба е да възкръсне с Христа. А това означава да победи смъртта. В очите ви виждам въпроса: как се постига това в тази воденица на смъртта, каквато е нашата земя?

"Какво е безсмъртието? - пита великият християнски философ св. Ефрем Сирин. "Безсмъртието е усещане на Бога." Да усещаш Бога, означава да се чувстваш безсмъртен. Безсмъртието е да усещаш Бога в себе си постоянно, във всяка мисъл, във всяко чувство, във всяка постъпка. Ако от душа си повярвал във възкръсналия Богочовек, това означава, че вече си победил смъртта, защото Той е казал: "Който вярва в Мене, има живот вечен,.. преминал е от смърт в живот..."

След като повярва във възкръсналия Богочовек, човекът започва да става човек, защото се освобождава от греха и смъртта и придобива чувство за безсмъртие. Затова Възкресението на Христос е най-съдбоносното събитие в историята на света, от него зависи непреходната, божествената стойност не само на отделния човек, но и на всички хора.

Ето това е християнската философия на прогреса, това е нашият отговор на въпроса: Що е прогрес? Нищо друго освен преодоляване на смъртта.

Ние живеем на географския и духовен паралел между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Душата на народа ни е пратена на този свят и ? е казано: живей на острието на меча! Може ли да се живее по този начин без опасност за живота? И не трябва ли при такъв жребий очите ни да са незаспиващи и цялото ни същество да бди?

От една страна, метежният Запад привлича душата ни със своя магнетизъм, а от друга, спокойният Изток ни мами с тайнствената си красота. Под излъсканата кора на Запада тътнат вулканични противоречия; под грапавата кора на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. Тези два свята ни разкъсват. Накъде да тръгнем: на Изток или на Запад?

Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски слуховита, за да може да тръгне и върви по пътя, който не ще ? донесе смърт. Не казвай, нека се раздели душата на народа, нека половината тръгне на Изток, а другата на Запад. Приятелю, може ли окото да вижда ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели?

Статията „Човече е свръхчовекът” е от в. "Църковен вестник", бр.2, 1998 г.