img_403_f10040855d5af96ac34cb758f7338b53 Всемирното Православие - ПРОФ. ДИМИТРИЙ ЦЕЛЕНГИДИС: КРАТКА ОЦЕНКА НА «СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР» В КОЛИМБАРИ НА О. КРИТ (19-26.07.2016 Г.)Блажени Председателю,

Преосвещени Архиереи,

С благоговение ви изпращам оценката си за „Светия и Велик Събор“ и Ви моля да ѝ отделите внимание, тъй като вярвам, че Вие може да помогнете при непосредственото му обсъждане по време на Архиерейския събор на нашата Църква, когато той бъде свикан.

Нашата оценка (на Събора) е на две нива. Първото ниво засяга законната и канонична страна на Събора, докато втората се отнася към оценка на същинската му част.

Що се отнася пък до еклезиологичната законност и каноничност на така наричания „Свят и Велик Събор - богословски оценяван – той не е „Свят“ в истинския смисъл на думата. Това е така, защото той не „следва Светите Отци“ нито по форма, нито по същество, както става съвсем очевидно от това, което ще кажем впоследствие.

Но той не е и Велик, не само защото на него не присъстваха всички Автокефални Църкви, но главно поради това, че в него участваха твърде малко и избран брой, или представителство на епископи от Поместните Църкви. Но най-важно в дадения случай е, че това «Събрание-Синаксис» на архиереите не може да се смята - по строгите богословски критериидори за Поместен събор. Става дума освен това за някакво особено, разширено «Предсъборно съвещание на Архиереите» от десетте Църкви или за някакво «Заседание» на десетте конкретни Автокефални Църкви, които бяха представени от техните Предстоятели и от повече от 24 избрани архиереи.

Ние казваме, че поради това, че става дума за «Съвещание» или «Заседание», то този Събор не представлява Поместен Събор, защото на Поместен Събор се събират и гласуват всички участващи в него архиереи. На това «Съвещание - Заседание» обаче, според действащия му Регламент, право на глас имаха само настоящите десет Предстоятели на Църквите. В нашата Църковна история това деяние представлява  нововъведение и самочиние, и то съвсем не отговаря на църковния характер на дейността на проведените до момента Православни Събори, които предполагат равенство в Светия Дух на всички архиереи, проявяващо се в равенството на техните гласове. Абсолютно никой от епископите – включително Председателят на  Събора, - не се намира «извън равенството» с неговите съепископи. Това, което влезе в сила на даденото «Съвещание», косвено връща към някои явни форми на папизма, дори гласът на Предстоятелите на Църквите да има и колегиален характер.

Решенията на така нареченото «Предсъборно съвещание», или по-горе упоменатото «Архиерейско заседание» нямат задължителен характер. Следователно, и всички приети решения не само по отношение на всички Църкви, но и по отношение на Поместните автокефални Църкви, които бяха представени на това «Архиерейско съвещание» - всички те са незаконни, доколкото участващите в тях архиереи нямаха право на глас. Но неговите решения са недействителни и по още една причина – по причина на консенсуса, който беше нарушен поради отсъствието на четири Патриаршии (Антиохийската, Руската, Българската и Грузинската).

В допълнение към това, решенията на  своеобразния «Събор» в Колимбари нямат задължителна сила за Еладската Църква по следната причина: Предстоятелят на нашата Църква, вместо да отстоява единодушната позиция на йерархията на нашата Църква по 6-ия документ, въведе различно положение, което беше прието от деветте други Автокефални Църкви. На практика това означава, че позицията на йерарсите на Еладската Църква не беше представена, и така въз основа на Регламента на работата на «Съвещанието», по 6-ия документ не е имало консенсус. Следователно, документът е недействителен.

И сега, до отнасящото се до оценката на съществената част от своеобразието на «Събора». От самото начало би било необходимо да говорим главно за това, че на така наречения «Събор» в Колимбари на о. Крит беше направен опит от институционален характер, насочен към духовно отделяне от догматичното учение на Църквата. (Казваме, че е направен опит, доколкото – въз основа на това, което говорихме по-горе – не беше дадена положителна роля на решенията на така нареченото «Архиерейско съвещание»). В Крит не само че не беше предадено на осъждане каквото и да е инославие (ерес), но беше направен опит за страшното институционално отделяне от съборно определената вяра на Църквата, една съществена ликвидация  на «Определението на Вярата» от II Вселенски Събор. Ако трябва да бъдем конкретни, става дума за отмяната на догматичното учение на Символа на вярата, където в действителност се говори за идентичността на Църквата.

В Символа на вярата ние изповядваме, че вярваме «в Една, Свята, Вселенска (Съборна - бел. гл. ред.) и Апостолска Църква». На «Съвещанието» на о. Крит обаче десетте Автокефални Църкви, сред които беше и Еладската Църква, приеха небогословското «Кръщелно богословие», косвено «теорията на клоните», признавайки в качеството им на Църкви римокатолици, маронити, несториани, монофизити, антихалкидонци, монотелити, които са осъдени за тяхната христологична ерес от редица Вселенски Събори (от Третия до Шестия), както и разклоненията на протестантите, представени на Световния съвет на така наречените Църкви. Съборното решение в Колимбари по отношение признаването за Църкви на осъдените от Вселенските Събори еретици представлява духовно безразсъдство и духовен преврат, или действие на покушение. В действителност това е синкретизъм и икуменизъм. Никой от «Съборните» архиереи не се изпълни със свещен гняв – разсъдителния нерв на душата по отношение на вълците в Църквата. Напротив, «вълците» бяха наречени «овци» на единното и уникално словесно стадо, Църквата. Вследствие на това стигаме до извода, че на Крит не се случи това, което очаквахме от пълнотата на Църквата - «конференция» на «Съборните архиереи» в Светия Дух, в нея не действаше, както някога, «оръдието» на Светия Дух за ново осъждане на еретиците. Особено това, че като говорим за римокатолиците, ние изповядваме нашата вяра по  Оросa на II Вселенски събор, но на практика  обявяваме за недействителна тази вяра, признавайки в качеството им на Църкви не само католиците, но и другите християнски общности, което противоречи на този Орос поради filioque. Както е известно, каквото и да e добавяне към Символа на вярата, дори да е вярно интерпретирано, - се осъжда от всички Вселенски Събори след Третия (включително), а извършващите го попадат под отлъчване и низвергване от Църквата. И така, съвършено ясно е, че filioque като добавка се осъжда – косвено, автоматично и периодичноот Вселенските Събори като ерес, затова тези, които я приемат като добавка (в Символа на вярата), съгласно решението на споменатите Събори, отпадат от Църквата. Затова инославното filioque на римокатолиците и всички протестанти е всъщност достатъчно известна ерес.

Впрочем, вмъкнатото (в Символа на вярата) filioque e било осъдено на Събора през 879-880 г. (VIII Вселенски Събор) при Фотий Велики, на който е участвала делегация от Римската църква, по това време са били осъдени и други злочестиви учения на римокатолицизма – за отъждествяване на същността с енергиите в Троичния Бог и за сътворения характер на Божествената благодат на Съборите през 1331 и 1351 г. Но и протестантизмът също е бил осъждан от редица Събори на Православния Изток (1638, 1642, 1691 г.)

Следователно, e невъзможно в един Съборен документ от догматичен характер да няма богословска точност и инославните да се признават за Църква. Това би означавало, че се извършва съзнателно анулиране на еклезиологичния догмат, или че съществува двусмисленост, което влече след себе си същото.

Благодарение на гласуването за 6-ия документ, който се характеризира с умишлената си неяснота, и по-специално с богословска противоречивост, «Архиерейското Съвещание» на о. Крит утвърди институционално икуменизма, въвеждайки и пробутвайки в съзнанието на вярващите еклезиологическото объркване. Ще напомня конкретно за парараф 16, в който се отбелязва следното: «Един от главните органи в историята на икуменическото движение стана Световният съвет на църквите (ССЦ). Някои Православни Църкви бяха сред учредителите му, а след това всички те станаха негови членове. Като формиран междухристиянски орган, ССЦ, също както и други междухристиянски организации и регионални органи, такива като Конференцията на европейските църкви (КЕЦ), Съветът на Близкоизточните църкви и Всеафриканският съвет на църквите,… изпълняват важна задача в делото за насърчаване на единството на християнския свят».

С усвояването на термина «Църква» за инославните, в частност за протестантите, ние се срещаме твърде често, и в параграф 19 и параграф 21 на същия документ. Горепосочената формулировка означава, че ние, като Православна Църква, сме съгласни с това, че инославните еретици внасят своя важен принос за насърчаване на единството на християнския свят!

Изхождайки от това, идвам до убеждението, че тези, които са гласували и които са подписали този документ, като цяло не са осъзнали, че «В икуменизма има нечист дух и той придобива власт от нечисти духове», според благодатния опит на блажения Старец Ефрем Катунакски. Основно положение в икуменизма е догматичният плурализъм. На практика това означава догматично узаконяване на съществуването на различните догматични вярвания. Онзи, който оспорва този догматичен плурализъм, се оценява като фанатик и фундаменталист. Паралелно с това икуменистите не позволяват да се правят важни съждения за верността, за големите и малките разлики между религиите. В икуменизма всичко се събира в едно. Затова върху единството с тях не влияят разнообразните разлики във вярата, което е еклезиологично неприемливо за православния възглед.

Като догматист на Православната Църква, аз съм дълбоко уверен в това, че икуменизмът представлява еклезиологична ерес, дори крайно опасна ерес, която никога не се е появявала в историята на Църквата. А тъй като, доколкото икуменизмът, поради синкретичния му характер, представлява твърде коварно оспорване на вярата на Църквата, той е и сериозно нейно извращение. Той притъпява до недопустима степен съзнанието на църковната пълнота и създава объркване по отношение на идентичността на нашата вяра. Той лукаво опустошава целостта на спасителната вяра на Църквата – реалност, която има пагубни сотериологични последствия – с това, че се разглеждат всички религиозни вярвания като законно сотериологични (спасителни), когато той твърди, че всички инославни и други религии са пътища, които водят също до спасение.

Но поради това, че в 6-ия документ по отношение на еклезиологията се пише противоречиво, се създава впечатление, че инославните християни са измамени, доколкото в началото те се наричат «инославни християни», тоест еретици, а по-нататък се наричат Църкви. Ние не трябва да недооценяваме тяхното разбиране. Те прекрасно осъзнават, че ние в действителност не ги обичаме, тъй като не им казваме ясно истината. Говорим им лъжа, че те представляват Църкви. И по този начин не им помагаме, защото не ги призоваваме към покаяние и отказ от еретическите им заблуждения, за да се съчетаят с едната истинска Църква, Православната. За щастие, много голям брой архиереи по догматични причини не подписаха този документ.

Относно документа «Тайнството брак и препятствията към него», няма да започна да Ви напомням за това, което бях написал в първото си Писмо до Светия Синод от 3.2. 2016 г, за да не Ви отегчавам. Само ще добавя, че макар в 72 правило на Пето-Шестия Събор да се поставят еклезиологично-догматични условия за съществуването на църковното тайнство брак, решението на «Съвещанието на Архиереите» в Колимбари,  абсолютно антиканонично и некомпетентно – дава на Поместните Автокефални Църкви възможност за отклоняване от догматичното учение на Църквата за брака. Ако трябва да бъдем конкретни, предложеното въвеждане на смесени бракове в качеството им, разбира се, на последващи богословски икономии – освен поради антиканоничността и неговата незаконност, но и в крайна степен и поради нелепостта в преиначаването на канона (правило 72) на Вселенски Събор (Пето-Шести) от злостния «Събор», на който се предлага този въпрос – е в крайна степен небогословско, еклезиологически. Защото този брак според 72 правило става напълно недействителен и подлежи на отмяна, като незаконно църковно съжителство. Безусловно, последващото богословско свидетелство на канона не дава никакви рамки за каквато и да било икономия. «Понеже не подобава да се смесва несмесимото»,  отбелязва правилото, «нито да се съвъкупяват овцата с вълка и с частта Христова - жребият на грешниците. Който пък престъпи постановеното от нас: да бъде отлъчен». Тоест със 72 правило не се въвежда никаква икономия, но се обръща внимание на сериозното беззаконие. Отклонението от напълно конкретното правило представлява сериозно канонично беззаконие и «противно на икономията» (παραοικονομία), което, разбира се, има най-сериозни еклезиологични последствия, доколкото то смесва несмесимото в «несмесимо месиво», еклезиологически «смесва» «овцата» с «вълка» и «частта» Христова - с «наследието на грешниците». Такова смесване обаче е еклезилогически немислимо, а богословски и неприемливо.

С документа: «Мисията на Православната Църква в съвременния свят», се създава впечатление, че се прави опит да се опаковат заедно православни с инославни, а и заедно с иноверци. Това проличава,  когато се има предвид осъществяване с тях на  отношения, основани върху мира, който се преживява в Православната Църква като плод на Светия Дух, но се говори без основание за Него и без Него (Светия Дух). Това обаче в действителност унищожава въплъщението на Бог Слово и самата Църква, така че не остава мисъл за това, че мирът Христов, като Негова нетварна енергия, може да се придобива и усвоява и извън Църквата от инославните, другите религии и просто от «доброжелателни» хора, а тогава вероятно и от безбожниците. Това не само че не представлява свидетелство, но и предизвиква смесена представа за идентичността на Църквата и сред вярващите и за даруваната й нетварна енергия «от мира свише».

За отнасящото се пък до въпроса за Православната Диаспора, сме на мнение, че поради свиканото «Архиерейско Съвещание», беше направен опит той да се реши с помощта на антиканонично – било дори и временно – решение за Епископските Конференции, които лекуват, но увековечават вече съборно осъдения етнофилетизъм (1872 г.).

След «Събора» беше публикувано «Окръжно послание на Светия и Велик Събор на Православната Църква» (Крит, 2016), което представя богословските противоречия. Затова аз писмено ще напомня за тях. Ако трябва да бъда по-конкретен, във втория параграф се забелязва следното: «Светият и Велик Събор на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква е авторитетно свидетелство за вярата в богочовека Христос». В дадения случай напълно справедливо възниква логичният и богословски въпрос: Как «Светият и Велик Съобор на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква е авторитетен свидетел за вярата в Богочовека Христос…», когато на него се признават несторияни, монофизити, антихалкидонци и монотелити в качеството им на Църкви, когато в същото време те имат осъдена на Вселенските Събори христология?

В третия параграф се споменават Съборите, имащи «вселенски авторитет», като тези при Фотий Велики и св. Григорий Палама, и Съборът от 1484 г, на който е бил отхвърлен лъжесъборът във Флоренция. Представени са също и Съборите, които са осъдили протестанските учения. Но по какъв начин може да се установява компромис на всичко това с признаването на римокатолиците и протестантите за Църкви?

В параграф 20 се забелязва следната характеристика: «Междухристиянските диалози функционираха, даваха възможност на Православието да покаже почит към учението на авторитетните Отци и да даде достоверно свидетелство за истинското предание на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Диалозите, които Православната Църква води, никога не са означавали, не ознават и не ще означават какъвто и да било компромис по въпросите на вярата. Тези диалози са свидетелство за Православието…». Само че това заявление е лъжливо на фона на общите документи, подписани и от православните, като тези в Баламанд, Порт-Алегро, Равена и Пусан. И Съборното Окръжно послание завършва със следното: «С тези думи ние съборно се обръщаме към чедата на Светата Православна Църква по целия свят и към цялата вселена, следвайки светите отци и съборните постановления за съхранение на наследеното от отците на вярата». Само че Православната Църква, «следвайки Светите Отци и съборните постановления» в миналото, никога не е признавала еретиците за Църква, което беше предприето на о. Крит от «Събранието на Архиереите».

Що се отнася до «Посланието» на «Архиерейското съвещание», то събира в едно погрешните решения и паралелно призовава към смислено известяване на вярващите. Конкретно, в първия параграф на «Съобщението» се прави следната забележка: «Главен приоритет на Светия и Велик Събор е провъзгласяването на единството на Православната Църква. Основаващо се върху Божествената Евхаристия и апостолското приемство на Епископите, съществуващото единство трябва да се укрепва и да принася нови плодове». Напълно оправдан е въпросът на читателите на това «Послание»: Защо по такъв тържествен начин се провъзгласява единството на Православната Църква, когато е известно, че на това «Събрание-Синаксис» отсъстваха четири Патриаршии, които представляват преобладаващото мнозинство вярващи, в сравнение с тези, които бяха представени от десетте Престоятели (Църкви), участващи в него? И как така открито се заявява за Божествената Евхаристия, че е основа на единството, когато в същото време има разрив в евхаристийното общение между две от древните ПатриаршииЙерусалимската и Антиохийската? И в същия този параграф се отбелязва: «Съборността определя организацията, приетите решения и избора на пътя».

Но нима съществуват някакви свидетелства в историята на Съборите на Православната Църква, когато решенията се взимат само от Предстоятелите (на Църквите), без гласа на участващите епископи?

В третия параграф се говори за богословските диалози с инославните и се прави характерната забележка: «Диалозите, които води Православната Църква, съвсем не означават, че тя прави компромиси по въпросите на вярата». В дадения случай ние отново и настоятелно напомняме за документите от Баламанд, Порт-Алегро, Равена, Пусан, които съдържат сериозни еклезиологични ереси.

Всичко казано по-горе от нас, е казано с любов и уважение към Ваше Ахиерейство, без каквито и да било други намерения, освен едно, доколкото искаме винаги да останем, като живи членове, в мистичното тяло на Христос, Неговата Църква.

 

Целувам с дълбоко уважение Вашата десница

Димитрий Целенгидис

(собственоръчен подпис)

Професор в Богословския факултет на Солунски Аристотелев университет

 

До Светия Синод на Еладската Църква

Ул. Генадиу 14

11521 Атина

Адресирано: До всички йерарси на Еладската Църква

Източник: http://apologet.spb.ru