Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв (Откр. 3:1).
Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (1Кор. 1:27).
От времето на Спасяването на българските евреи (1943 г.) Българската Църква не беше се извисявала до такъв славен исторически подвиг, какъвто извърши през юни 2016 г. – Спасяването на българските православни. С неотиването си в Крит тя осуети замисъла, щото църковното събрание там да се нарече Всеправославен Събор и да заяви меродавност – което щеше да е пагубно за Православието.
Защото същността на Критското събрание е икуменизмът. А същността на икуменизма е, че няма Православие (щом има 333 „църкви“, значи няма Църква).
Мрежата на „събора“ беше оплетена почти неусетно и почти безупречно (от 1923 г. досега – цели 93 години!). В делвата с мед (словеса за вселюбов, всеединство, мир, природолюбие и пр. добри намерения) беше вложена и целевата лъжичка отрова (икуменизъм). В капана трябваше да се хване – дори към началото на 2016 г. сякаш вече се беше хванало! – цялото земно ръководство на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
Но Църквата не е човешко учреждение. Тя има небесно Ръководство. И за да направи видима (за зрящите) Своята сила, То избра онова, що е слабо на тоя свят – Българската Църква – за да посрами силните. Това чудо стана пред очите ни. И не вярвахме на очите си. Чудото стана чрез нас, българите (Св. Синод), но заслугата беше не наша, а Негова.
Онези, които се имаха за „силни“, бяха посрамени. „Съборът“ в Крит не се състоя: състоя се едно немеродавно събрание. Колкото и да се опитваше да блъфира „успех“ (bonne mine à mauvais jeu), патриарх Вартоломей прочете написаното с огнен пръст на стената: „претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек.“ (Дан. 5:27) Болезненото, но спасително за Православието лично управленско падение на патриарх Вартоломей в Крит е само видимото проявление на невидимата многовековната катастрофа: Падението на „Константинополската“ патриаршия под властта на светския дух.
Благодарение на Крит започваме да проглеждаме, че от няколко века насам лидерът (primus inter pares) в Православието всъщност не е Константинопол, а неговият кагемушя – Фенер.
Фенер носи име, че е жив, но е мъртъв. Носи името духовен, но е светски. Носи името „Константинополска Патриаршия“, но е Фенер. Поне от ХVІІ век насам той е под властта на светската стихия – една секуларна същност в различни исторически превъплъщения: фанариоти, елинофилетици, масони, икуменисти, евроатлантици… легион!
Богословското осмисляне на същността на Фенер е табу в официалната православна историография. Ние не познаваме духовния прочит на тази част от историята ни. Пропуснали сме да видим и осмислим първостепенното историческо събитие: духовното Падение на Константинопол. Не сме видяли най-очевидното в новата история на Църквата: че Константинопол, великата православна всестолица, от няколко века насам не съществува. Неговата роля се играе от неговия отровен двойник: Фенер. А отровата в случая е самият светски дух, който владее Фенер поне от ХVІІ век насетне – първоначално чрез т. нар. „фанариоти“ (богатите светски гърци от цариградския квартал Фенер, които овладяват Патриаршията)…
Все по-ясно ни става, че ключовият проблем в Православието през последните векове е именно Фенер. Който, под името „Константинополска Патриаршия“ и с прерогативите ѝ наprimus inter pares, води Църквата в грешна и погрешна посока.
По всеизвестни исторически причини, поне от един век насам (след Първата световна война) именно Цариградският Патриарх е човекът в Църквата, който е в най-многобройни и най-тежки зависимости откъм антиправославни светски сили. Той не само не им се съпротивлява. Той е техен човек.
За да ги надмогне, той имаше само един път – пътя на Христос – т. е. духовното отстояване. Това е пътят на изповедничеството. Ако обаче тръгне по който и да е друг път (надиграване, надлъгване, слугуване, сприятеляване, „любов“, себепродаване, духовни компромиси и пр.), той неминуемо губи, защото тези светски сили са по-силни, по-богати и по-умни от него.
Царството на Христа не е от този свят. Силни в света са светските сили. Силният на този свят е „князът на този свят“ и той преотстъпва земните царства на онези, които му се покланят.
Историята на Константинополската Архиепископия (Патриаршия) от основаването ѝ като столична (330 г.) е поредица от времена на духовен възход и духовно падение. Първите цариградски архиепископи (Александър, Павел) са светци, но следват еретици (Евсевий, Македоний, Евдоксий…). Много от най-опасните ереси са били оглавявани от цариградски патриарси: арианство, несторианство, монотелитство, иконоборство…
Периодът, в който живеем, е многовековен мрачен период на настъпателно богоотстъпничество. Но урокът от Крит ни кара да потърсим-намерим първопричините на заболяването и да се опитаме да го излекуваме.
Събранието в Крит – в състояние на боговнушено умопомрачение – заговори за бъдещо свикване на подобни „събори“ през 5-10 години, надявайки се капанът тогава да сработи. Всъщност ще стане точно обратното! Само още един подобен „събор“ – и Божият народ съвсем ще се пробуди и Православието напълно ще се оттърси от икуменизма и фанариотството. Но всъщност – за зрящите – съборът вече е в ход, той е перманентен и връщане назад няма. Глобалната енория заработи. Тя произвежда две неща – богословие и хейтърство. Православните православни произвеждат богословие, а неправославните православни (секуларисти, икуменисти) произвеждат – за свой най-голям срам и ужас! – хейтърство, опорни точки, интриги и капани: в които сами падат. Но за всички нас, падащите, винаги е широко открита благословената врата на покаянието…
Българската Църква – заради нейния исторически подвиг от юни 2016 г. – е прицел на хейт, интригантство и опорни точки откъм секуларистите. Но това е успокоително и дори вдъхновяващо. Защото казано е:
Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:11-12).
