Част А

Ако някой изучава текстовете на Свещеното Писание и светите Отци, ще се убеди, че основата на православното богословие е Божието откровение, което е било дадено на пророците, апостолите и отците. Характерно е началото на Посланието до евреите на св. ап. Павел: «Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина» (Евр. 1:1).

Тоест, светиите са боговдъхновени богослови, които ясно излагат своя опит в думи-термини, за да го предпазят от ерес и изопачаване. Оттук става очевидно, че термините-догмати съставляват важна страна от нашето Предание и никой не може да ги разбива, ако не иска да се лиши от спасението си.

Много важна е фразата на исихасткия Събор от XIV век, така както е изложена в православния Синодик, че «ние сме последвали съгласно светиите боговдъхновеното богословие на Светиите и благочестивото църковно съзнание». Светиите не излагат свое собствено богословие, а излагат с помощта на благодатните си дарове откровението, което са преживели в Светия Дух. Извън тази перспектива не само не може да съществува православно богословие, но и сериозно се подкопава основата на спасението.

Преп. Симеон Нови Богослов, изяснявайки думите на св. ап. Павел, в които той говори за неговото възхищение в Рая, когато «чул неизказани думи, които човек не може да изговори» (2 Кор. 12:1-4), пояснява, че тези думи-слова са озарени от нетварната Божия слава, наричат се неизречени, защото не могат да бъдат напълно обяснени от онези, които възприемат опита на откровението, т.е. превишават мярата на човешката природа и сила.

Отец Йоан Романидис, водейки разговор по този въпрос, казва, че откровението се дава на светиите с помощта на неизречени думи и светиите изясняват и изразяват този опит дотолкова, доколкото това е възможно за тях, с помощта на тварни думи-слова, мисли и образи, за да научат хората, в дадения случай - за да ги водят по пътя на спасението.

Очевидно е, че Божието откровение се излага с помощта на определенията-термини на всяка епоха, от носителите на Откровението, истинските богослови, според определението, което дава св. Григорий Богослов: «Не всеки може да любомъдърства за Бога… Да любомъдърства за Бога може не всеки; защото способните за това са хора, изпитващи себе си, които са прекарали живота си в съзерцание, а преди всичко са очистили или, в краен случай, очистват и душата, и тялото си».

Тези богослови са обожени хора – познават Бога от опит, знаят и почитат предшестващите ги богозрители и приемат техните термини и определенията, които са използвали.

Следователно тези, които могат, ако това е необходимо, да правят някои външни промени, са истинските богослови на опита, които имат същото Предание на предшестващите Отци. Ние пък сме съвсем други, нуждаем се от послушание на «опита на посветените» и от тяхното ръководство.

В Светогорския Томос, който е творение на св. Григорий Палама, пише, че догматите се преподават от «тези, които са посветени чрез опит», които са се отрекли от пари, човешка слава и зли телесни похоти, благодарение на евангелския живот са засвидетелствали това отричане чрез подчиняването си на тези, които са преуспели във възрастта Христова, и тъй като са прекарали живота си в свято безмълвие в молитва, са се съединили с Бога в мистично единство с Него, и по такъв начин са «били посветени в това, което превишава ума». Те всъщност са богословите на Църквата, които имат възможност да излагат богословието. Освен тях съществуват и такива, които се оприличават на първите «заради трудовете, вярата и любовта си към хората».

Освен този вид богословие в Православната църква не съществува друго богословие, защото извън това богословие съществува само размишление, някакво умозаключение и популяризаторство. Св. Григорий Богослов, когато видял «приказливи и в същото време мъдри, ръкоположени богослови», които се задоволяват само с това, че искат да бъдат мъдри, казва: «желая висшето любомъдрие и търся последния предел, съгласно Йеремия, и само на самия себе си искам да помогна». Всъщност, днес ни обхваща печал, понеже нашата епоха е пълна с «богослови, които са ръкоположили сами себе си», които обучават духовенството и народа и създават объркване сред хората.

Тези уводни думи са необходими, за да стане ясно онова, за което ще стане дума по-нататък.

1. «Паламитско» и «неопаламитско» богословие

За Църквата XIV столетие било много важна епоха, защото за първи път православното богословие се срещнало със схоластическото богословие в лицето на св. Григорий Палама и Варлаам. По време на този диалог се оказало, че св. Григорий Палама като цяло бил носител и изразител на богословието на Църквата, започвайки от първия период на християнството чак до неговата епоха, доколкото той изложил учението на Апостолите, на апостолските Отци, на великите Отци от IV век, на преп. Максим Изповедник, преп. Йоан Дамаскин, преп. Симеон Богослов и други. През целия този период богословието било единно, само в някои детайли по различни причини се променя външното изложение на богословието. Затова св. Григорий бил описан като традиционен и нов богослов.

Тоест учението на св. Григорий Палама не може да бъде разглеждано като «паламитско» богословие, а като богословие на православната Църква, описано от него. Това същото забелязваме и в учението на всички светии. Обикновено мненията на еретиците се наричали с имената на родоначалниците на ересите, като например, арианство, несторианство, павликянство и т.н. Затова трябва да се смята за неудачно учението на св. Василий Велики да се нарича «василианство», на св. Григорий Богослов «григорианство», на св. Йоан Златоуст «златоустово» и т.н. Също неуместно и безсмислено е да се предполага, че и учението на св. Григорий Палама трябва да се именува «паламитско» богословие.

За известно време, обаче, учението на св. Григорий Палама се определяло от някои като «паламитско». Предполагам, че в голяма част от случаите това наименование придобива само някакъв насмешлив оттенък, и се използва, за да умали и подхвърли на преразглеждане някакво чуждо учение, различно от богословието на Църквата. Имало и богослови, които в миналото пишели пренебрежително за цялата исихастка традиция, която изразявал св. Григорий Палама.

По-късно се появил терминът «новопаламитско» богословие, като някакъв опит да се формулира, изложи и интерпретира отново богословието на този велик отец на Църквата въз основа на съвременните данни. И това създава единствено сериозен проблем, защото, както предполагам, по този начин се прави опит да се промени учението на св. Григорий Палама. Като пример може да се приведе това, че се анализира учението на Църквата, в което се излага учението на св. Григорий Палама във връзка с разграничението между същност и енергия, но в същото време се отхвърля исихастската традиция като благочестива и вярна, която се явява път за личната причастност към нетварната Божествена енергия. И въпросът, който възниква, се състои ето в какво: как може един учен да говори за някакво богозрение и съзерцание, когато то отхвърля деланието (гр. πρᾶξις – очистване на сърцето от страсти – б.пр.), което то утвърждава? Това е антинаучно. Затова съгласно «съборното заключение», подлежат на отлъчване онези, които не приемат исихастката традиция, изложена и изразявана от св. Григорий Палама и «съгласните с него проповядващи монаси».

Разбрах този начин на мислене благодарение на многогодишните ми занимания с трудовете и учението на св. Григорий Палама. Затова, когато поисках да анализирам учението на светителя и да запиша изводите от многогодишното изучаване на неговите трудове, положих като основа живота на светите светогорски отци, които бяха провели житието си в същата тази исихастка традиция и опит, който опитно е познал св. Григорий Палама, когато е живял на Света Гора. Така написаният от мен труд получи названието: «Св. Григорий Палама като светогорец». Това предизвика недоволство в някои кръгове, които оставаха привърженици на интерпретирането на учението на св. Григорий Палама въз основа на разсъждението, схоластиката и философията. Но аз не мога да видя исихасткото учение извън всякаква зависимост от тази страна (Света Гора), в която то е получило живот и е живо досега.

Следователно, затова термините «паламитско» и «новопаламитско» богословие, употребявани извън православного Предание, са опасни като основа на православното богословие.

2. Неопатристическо и метопатристическо «богословие»

Предишният пример показва как действат и как се държат съвременните богослови по отношение на Преданието на нашата Църква. Беседвах с професор по библеистика, който преподава в университет в чужбина, и той, както се оказа, беше дълбоко повлиян от протестантските идеи, твърдеше, че докато Христос е слънцето на правдата, то Отците са облаци, които засенчват и скриват слънцето, затова е необходимо да се разчистят облаците, за да може светлината да изхожда непосредствено от Христа. Тази гледна точка е неправославна.

Смятам, че именно в този ракурс са били създадани и термините «неопатристическо» и «метапатристическо» богословие. Отначало се появи първият термин «неопатристическо», в смисъл, че не трябва просто да се повтарят текстовете на Отците, а да се ограничим до техния «дух» за да бъде той пренесен в нашата епоха, т.е. да се изследва това, което била казали Отците за съвременните проблеми. Въпреки доброто намерение на някои хора, това е крайно опасно, тъй като всъщност се подкопава цялото светоотеческо богословие, когато страстни хора ще се опитват да пренасят «духа» на Отците в тяхната епоха. Отговорното пренасяне предполага наличието на хора, които притежават същия опит на познанието или в краен случай се приближават до него.

По-късно се появи терминът «метапатристическо» богословие, доколкото се смята, че ние въобще не се нуждаем повече от Отците, които са живели в други епохи, познавали са други проблеми, сблъсквали са се с проблеми от онтологически и космологически характер, «някои от тях абсолютно различни от светския идол», и следователно, те не могат да ни помогнат в нашата епоха.

Предполагам, че неопатристическото и метапатристическото богословие напомня известно мнение, според което светоотеческото богословие е било ценно в своята епоха, докато по-късно западното схоластическо богословие станало по-високо от светоотеческото богословие, а богословието на съвременните богослови превъзхожда и светоотеческото, и схоластическото богословие.

Такъв род възгледи са заложена мина в основата на съвременното богословие, защото се характеризират като еретическо мнение за постепенното разкриване на Истината в продължение на векове, и че Църквата с течение на времето се задълбочавала в Откровението, докато православно учение абсолютно ясно посочва, че в деня Петдесетница «цялата истина» е била веднъж завинаги открита. Оттук произтича, че не съществува никакво задълбочаване в истината с течение на времето, че не съществува никакво постепенно разкриване и явяване на Истината, а че Църквата «веднъж» е показала истината и я разкрива според проблемите на епохата.

Под вида на така нареченото неопатристическо и метапатристическо богословие се появиха някои богослови, работили на Запад, с център Париж. Те влязоха в диалог със западния свят чрез размишление и разсъждение и се опитаха да отговорят на проблемите, с които се бяха сблъскали. Ние много се нуждаем от такива богослови, като например Владимир Лоски, който написа богословски трудове, ползвайки Отците на Църквата и разбира се, така наречените Отци на добротолюбието.

Между тези богослови обаче има и такива, които изразявали мнението на неопатристическото, метапатристическото и смесеното богословие. Ще припомня сбито някои техни идеи.

Става дума за икуменизма, когато «би било необходимо да оставим стила на раздора, за да положим основа на реалния опит за спасение: отново задълбочавайки се в системи и смислови (семантични) понятия, там където те в края на краищата не противоречат на вътрешния опит на Църквата, с чиято помощ може по-добре да се разбере нейният опит».

Фанатизмът се свързва с «изповедничество», което «съставлява, ако не неговото семе, то в краен случай почвата, върху която той се култивира“, и затова става дума за изграждането на някакво здание «с открити врати, нов Йерусалим, ново Царство», в което ще се настанят всички. И тези, които не искат да се трудят за изграждане на такъв род здание, трябва да бъдат отстранени, защото «ключът» на зданието е това, което трябва да ни свърже един с друг.

По такъв начин се определят общите признаци на «смесеното» богословие на християнството с иудаизма и на исляма с индуизма-будизма. В границите на тази перспектива трябва да се предприемат «някои културни промени», понеже също, както се подчертава, «ние сме християни и имаме нужда да работим в рамките на тази среща. И това във всяко отношение представлява интерес, независимо от съществуващите между нас различия».

-      В Гърция тези «метапатристически и смесени» идеи се привнасят заедно с метода «изпиране» и се представят или като контраст на Отците, които са смятани за «музеен експонат» от миналото, или с помощта на ново тълкуване на светоотеческите цитати, така че да се въведе нов начин на мислене.

Напълно ясни стават целите и перспективите на априористическото и смесеното богословие, което представлява голяма опасност за Православната църква и води до определен синкретизъм, и то не толкова в начина на живот, колкото в изложението на вярата. С това богословие всъщност се оспорват онези граници и установления на вярата, които са били определени от светите Отци, тоест като цяло се разрушава богословието на Вселенските събори. Става дума за важен проблем, на който е необходимо да се противостои на църковно равнище.

Част Б

3. Определенията на Вселенските събори и живите органи на Духа

Всички ние трябва да осъзнаем едно важно основополагащо положение – че Църквата е жива реалност, това е Тялото Христово и обществото на обожението и следователно, Църквата е родила светите Отци, а не Отците - Църквата. Това означава, че всяка епоха е епоха на светите Отци и във всяка епоха се появяват Отци на Църквата, които са «живите органи на Духа».

«Тези живи органи» обаче по нищо не се различават от предшестващите ги отци. Характерно е, че преп. Йоан Дамаскин, който е живял през VIII век, произнасяйки слова за Божията Майка и припомняйки словото на св. Григорий Богослов: «който не признава Мария за Богородица, той е отчужден от Бога”, пише: «Думите не са мои, възприех ги от този отец богослов Григорий, оказал се един от най-великите богослови». Тоест преподобни Йоан Дамаскин не смятал словото за свое собствено, защото го възприел от св. Григорий Богослов, който живял четири века преди него. Но едновременно с това той смята това слово и за свое, тоест става дума за наследство - «богословско наследство» – което той унаследил от «отца богослова» и го изпълнил в своя живот. Също тези, които искат да бъдат богослови, признават действителните, истински богослови, възприемайки тяхното учение, тоест Отците, които са ги отгледали и чиито наследници те се явяват за духовно раждане и за слова, и за обожение на живота си.

По такъв начин духовният живот се предава от миналото във всяка историческа епоха. Както биологичният живот се предава от род в род от живи родители, а не от мъртви, така и в благодатния духовен живот истинското богословие се предава от живи, а не от мъртви организми.

Преп. Симеон Нови Богослов, докосвайки се до просвещението на висшите ангелски сили от Бога «съгласно чина», тоест от «първите чиноначалници към вторите и от тях към другите и към всекиго от последващите», казва, че същото това става и със светиите. «От предшестващите светии, от поколение на поколение, чрез изпълнение на Божиите заповеди се появяват светии, украсени с добродетели, подобно на тези, от които те се просвещават». Който се прилепя към предшестващите светии чрез спазване на Божиите заповеди, се просвещава като тях. Така през вековете се създава цяла верига, и всяко звено от тази верига се свързва с другите с вяра, дела и любов.

Чрез това светоотеческо учение стават ясни и думите на апостол Павел към коринтяни: «Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието» (1 Кор. 4:15). Има разлика между наставници (педагози) в Христа и отци в Христа. Духовните отци раждат духовно чеда чрез Евангелието, тоест чрез изпълнение на Христовите заповеди, докато наставниците просто обучават.

Този, който живее в същата традиция, прилага евангелските заповеди в живота си, води борба със страстите си за достигане на съединение с Бога, такъв придобива общение и с другите светии, които са живели преди тях и са принадлежали към същата традиция. Показателно е словото на светите Отци, записано в светогорския Томос: «На това ние сме научени от Писанията, това сме възприели от Отците, това сме познали от малкия си опит».

В светооотеческата библейска традиция съществува разлика между пророци- богосъзерцатели- богослови и философстващи (отдаващи се на размисъл), аналогично на съществуващата разлика между пророчество и размишление. Пророк Илия говори: «Ето Господ, Господ Саваот, ще отнеме от Иерусалим и от Иуда жезъл и тръст … ясновидец и старец» (Ис. 3:1-2. В гръцкия текст в този откъс от текста на пророк Исаия има разлика с църковнославянския текст. «И ще отнеме от Иерусалим и от Иуда силния (крепкия) и крепката (силната) … и пророчество, и размишление»).

Св. Йоан Златоуст, тълкувайки този цитат, стига до разграничаването между размишляващ и пророк. «Тук, струва ми се, виждащ (разсъждаващ-размишляващ) той нарича този, който по своето велико благоразумие и по опитността си в делата предугажда бъдещето», докато пророчеството е вдъхновение, давано на пророка от Светия Дух. «Понеже едно е предугаждането (размишлението), а друго – пророчеството. Единият говори от Духа Божий, не привнасяйки нищо от себе си; а другият, въз основа на случилото се преди и с усилията на собственото си благоразумие, предвижда много неща от бъдещето, както е свойствено на благоразумния човек да предвижда». И по-нататък добавя: «Но между този и другия разликата е голяма – такава, каквато е между човешкото благоразумие и божествената благодат». И като доказателство за съществуването на такова различие той привежда разликата между цар Соломон и пророк Елисей.

В Свое време Христос възвести: «не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: «Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов". Бог не е Бог на мъртви, а на живи» (Мат. 22:31-32). За нас, православните, не съществува абстрактно нито мисълта, нито някаква идеология, а Той, Който почива в живите организми, в светиите, съгласно литургическата молитва: «Боже светий, който в светиите почиваш» и съгласно песента «Боже на нашите отци». Следователно, нашият Бог не е Бог на размишляващите и философите, а е Бог на отците (но не на метаотците), Бог на живите организми, които съществуват във всяка историческа епоха.

Според о. Георгий Флоровски Църквата е апостолска, тъй като е Църква и на Отците. Той пише: «Църквата в действителност е «апостолска», но тя е също «отеческа». Всъщност «Църквата е Църква на светите Отци». Двете характеристики е невъзможно да бъдат разделени помежду си. Тъй като Църквата е «отеческа», тя наистина е и «апостолска».

Той отбелязва още, че в наше време след толкова изследвания «ние сме склонни да възприемем вековния авторитет на Отците», но в същото време Църквата не е «музей от мъртви натрупвания и не е изследователско общество». Натрупванията на Църквата са живи - depositum juvenescens (пазители на младостта), според израза на свещеномъченик Ириней Лионски. Вярата не е съкровище от миналото, но нещо повече, вярата – това е «ножът на Духа». Тя изповядва, че тълкуването на Свещеното Писание се гради върху богословието, което изразяват светиите от всяка историческа епоха. «Свещеното Писание се нуждае от тълкуване. То се разкрива в богословието. А това е възможно само тогава, когато човек стане носител на живия опит на Църквата».

По такъв начин, за да станем православни и за да имаме увереност в нашето спасение   , ние нямаме никаква нужда от някакво неопатристическо, метапатристическо и еклектическо богословие. Ние се нуждаем от две неща: първо – да останем твърди, като имащи свой дълг, в определенията на светите Отци от Вселенските събори, защото тези определения (терминология) e важна част от православното Предание, истински и авторитетен consensus patrum (съгласие на отците), но ние трябва да останем твърди и в откритата истина, дадена на Отците. И второ – на нас ни е необходимо да намерим «живи организми», които живят в «духа» на Евангелието и Вселенските събори, тоест в своя живот живеят православните основи на догматите, за да ни ръководят вярно към живот по догматите.

За съжаление, някои от тези, които говорят за неопатристическо, метапатристическо и еклектическо богословие, имат проблем и по отношение на тези посочени вече две основания, тоест и с определенията на Вселенските събори, и с «живите организми» в църковния живот.

Това е причината, поради която проявяват загриженост за богословието, което излага и изразява отец Йоан Романидис, защото този велик учител съединява истинското православно богословие на Вселенските събори със съвременната традиция на исихазма, тоест съединява богословието с опита, професорската катедра с безмълвието. Ако пък богословието не се изразява с опита, тогава то става разсъждение и уморява хората, и ако опитът не се потвържада с богословието на Вселенските събори, тогава то е личностно благочестие, което може да стане «еклектичен» елемент от всички други източни традиции. Отец Йоан Романидис е досаден за богословите-мислители и богословите-философи, които имат «изработена аналогия» при излагане на учението на св. Григорий Палама.

Според мен има причина някои съвременни богослови да дискутират за важните видове светогорски живот, за такива отци като преп. Порфирий, преп. Паисий, стареца Йосиф Исихаст, стареца Софроний Сахаров и др. Животът и учението на съвременните «живи органи на Духа» смущава съвременното синкретично богословие.

В един от докладите ми, който бях направил в миналото, предложих да се докаже теоретично учението на Църквата, използвайки трудовете на преп. старец Порфирий, един от най-святите йеромонаси на нашето време. Аз изпитах, почувствах се дълбоко изненадан, когато православни богослови и клирици тогава не се съгласиха с моето предложение за словата на о. Порфирий, защото според тях по този начин се «идеологизира» православната вяра.

Голямо беше удивлението ми защо дори в науката позоваването на хора, които пишат литературни или философски трудове, се смята за доказателство за истинност, докато в същото време, ако някои съвременни богослови се позовават на хора, които действително живеят православното богословие, това се смята за идеологизиране. Записах на магнетофон цялата тази дискусия и ако някога ми се удаде да я публикувам, ще се открият «мислите на много сърца».

Това според мен е и причината, поради която някои се стремят да преведат Божествената литургия и другите литургични текстове. И днес реално се предприемат усилия за «изваждане от мита» на литургичния и библейско-светоотечески език. С нищо не могат да се обяснят различните лични нападки на някои хора към тези, които с помощта на богословието изразяват почит към езиковата стойност на Божествената литургия. Ако пък и литургичният език изгуби светоотеческото и богословското слово, тогава ще се създаде някакъв «еклектичен», «метапатристичен» литургичен език, който да може да обхване всички съвременни видове синкретизъм. Във всеки случай мнозинството от онези, които отстояват преводите на литургическите текстове и нападат с раболепие и непристойност тези, които изказват друга гледна точка, принадлежат именно към сферата на «метапатристическото» и «еклектическото» богословие. Същото се случва и с онези, които отхвърлят силата на светоотеческите думи, прилагани за нашето време. Те искат да оставят свобода за всякакъв род разсъждение и синкретизъм.

В заключение смятам, че модерното богословие, което освобождава от веригите на светите Отци и се изразява с помощта на оглушителни и зашеметяващи термини, уж от любов към съвременния човек, е крайно опасно за Църквата и нейното богословие. Наистина съществува един вид разсъдъчно богословие, някакъв лайкизъм (популяризаторство), в които се упражняват «ръкоположени богослови», поради лошо и невярно тълкуване на разбирането на думите за «царско свещенство».

ΝΕΟΠΑΤΕΡΙΚΗ, ΜΕΤΑΠΑΤΕΡΙΚΗ ΚΑΙ ΣΥΝΑΦΕΙΑΚΗ ΘΕΟΛΟΓΙΑ

©превод от гръцки: «Православен апологет», 2010 г.

Източник: http//www.parembasis.gr