Подвижникът преподобни Ромил се родил в гр. Бдин (дн. Видин), баща му бил грък, а майка му българка и бил кръстен с името Руско. Родителите му се отличавали с благочестие, което насадили и в душата на своя син. Когато поотраснал, те го дали в градското училище. Като ученик той се отличил със своето прилежание и покорност. Учил се най-добре и задминал другарите си по успехи и смирение. Свършил с отличие науките си и на изпита бил похвален не само от учителя и съучениците си, но и от много граждани.

  От малък, още в училище и у дома, в него се проявила наклонност към уединен монашески живот и когато пораснал, намислил да постъпи в някой манастир в Бдинското цараство, но родителите му не споделяли това му искане. Затова той тайно напуснал бащиния си дом, заминал за Търново, понеже царството не било още разделено, и постъпил в манастира „Св. Богородица Одигитрия”. Тук той приел монашески чин под името Роман и му било възложено да извършва църковна служба, която изпълнявал с голямо усърдие и твърде внимателно. Станал образцов подвижник – занимавал се с благотворителни дела, навестявал болни старци и им помагал, изправлявал идващите при него с наставления в разни добродетели, услужвал на немощни и се предавал на усилени подвизи и молитви, които често придружавал с дълбоко душевно съкрушение и сълзи.

  Но душата му копнеела за по-възвишен и строг подвижнически живот. Слухът за пребиванието на св. Григорий Синаит в Парория /в Сакар планина/ и за великите му подвизи в тази „скритна пустиня” не му давал спокойствие и той горещо желаел да замине при него, но игуменът на манастира не го пускал. Най-после, след дълги настоявания и молби, той го пуснал да замине с друг един монах на име Иларион.
  В Парория той пристигнал тъкмо по времето, когато св. Григорий Синаит строял този манастир с щедрата помощ на цар Иван Александър, и бил приет за послушник. Веднага св. Григорий му възложил разни послушания и служби, които той твърде усърдно изпълнил.

  Но движен от желание за по-усилени подвизи, той оставил стареца на грижите на другаря си и се оттеглил в една близка пустиня, където се предал на строг пост и молитви. Наскоро обаче починал старецът му и цар Иван Александър очистил от разбойници Парория. Това дало възможност на Роман и Иларион отново да се върнат в манастира на св. Григорий. Там те си построили особени килии за усилени подвизи, като Иларион взел мястото на старец /ръководител/, а Роман – на негов послушник, по усилната молба на последния. Тук при тях дошъл и монах Григорий, който впоследствие станал неотлъчен ученик на преподобни Роман и написал неговото житие.

  Те се подвизавали твърде усилено, особено през първата неделя на Великия пост, когато всеки в килията си прекарвал в строг пост и молитви. Преподобни Роман в това време се сдобил с особена благодат. По-после Роман си построил друга килия на по-отдалечено място. Но Скопелският началник (сегашният Скупел или Ески-Полос, на североизток от Лозенград) съобщил в манастира за появата на турци и монасите да се скрият в пирга (кулата) на манастира, докато мине опасността. Тогава тримата подвижници, като пустиножители, не могли да останат в пирга, а се върнали в старите си килии. Но преп. Роман си построил килия на далечно разстояние, в която се предал на строго „божествено уединение” не само на думи, ала мисълта за Парория не го оставяла. Затова той, след кратко пребиваване в Мокра, пак се върнал в Парория.
  Този път се поселил в една отдалечена дива гориста местност и в нея си построил колиба за живеене. Тук приел велика схима и бил наречен Ромил. В тази пустиня той преживял цели пет години в най-строги пости и подвизи, „без да се съобщава с людие”, освен когато отивал, и то по крайна необходимост, в обителта на Синаит. През това време той често бивал обезпокояван от различни дяволски нападения, но побеждавал всичките изкушения с пост и молитви и бил решен да остане в тази пустиня до края на живота си.

  Настъпилите събития му попречили за това. Починал великият му учител св. Григорий Синаит и турците разорили неговия манастир. Тогава и преподобни Ромил напуснал Парория и се върнал в отдалечените околности на българската столица. Но новото му местожителство се оказало непригодно за подвизи, понеже наблизо имало села, които пречели на безмълвието му, а и в самата местност имало много манастири, които завистливо се отнасяли към него. И той, след кратко пребивание, напуснал тези места и заминал за Атонската гора, която се считала в това време не само за прибежище на велики подвижници, но и за средище на високо духовно образование.
  Появяването му на Атон не останало тайна за тамошните българи монаси и те почнали да го навестяват за съвети. Между тях сигурно е имало и много български монаси от Търновското и Видинското царство, които жадували да видят и чуят наставленията на своя роден велик подвижник и да станат негови ученици. Тези посещения били толкова чести, че той се уморявал от много събеседвания…

  През нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г. /ст. стил/ паднал убит при Чирмен на р. Марица покровителят на Св. Гора деспот Йоан Углеш и след този кървав бой турците станали господари почти на цяла Македония и Тракия. Този неочакван успех на турците привел в страх и трепет всичките атонски монаси, особено пустинножителите и много от тях напуснали Света Гора. Същото сторил и преподобни Ромил. Той не се върнал в България, понеже трудно е можел да стори това през Тракия, която вече владеели турците, но по всяка вероятност по море, с някои от учениците, си заминал за гр. Авлон (приморски град в Албания) и се поселил в неговата пустинна околност, където си построил колиба за живеене.

   Изпълнен с дълбока скръб за станалите събития, той се предал на обичните си молитви, в които намирал единствено утешение. Но и тук почнали да дохождат при него монаси, избягали от Св. Гора и от други места и го молели да ги приеме за свои ученици, ала той им отказал, като ги поучавал и изпращал по местата им. Почнали да го безпокоят и местни жители с посещенията и приносите си от разни овощия и др. Но и тях, като благославял и поучавал, връщал по домовете, заедно с приносите им. 

  Тези безпокойства му наложили да напусне и това място. След усилени молитви той получил откровение насън да не се връща на Св. Гора, но да замине на север. И той заедно „со оученики своими” отишъл в Сърбия и се поселил в местността Раваница, около манастира на „Господа нашего Иисуса Христа с храм Възнесение”.

  Но в Раваница преподобни Ромил не живял дълго време. Скоро той починал (1375 г.) и учениците му го погребали с голямо благоговение и неутешима скръб, че ги оставил в такова време, когато турските пожарища постепенно обхващали балканските страни. Но Бог наградил скръбта им с прослава на техния учител. Гробът на преподобни Ромил се изпълнил „с велико благоухание”, с което се открило на човеците, че Бог го възнаградил с небесен венец и го причислил към лика на своите избраници – светиите.

  Нетленните му мощи били пренесени в Раваницкия манастир, където почивали, говори се в житието /от XVI в./, а и до днес, като раздават на приходящите болни изцерение, на хромите – изправление, на слепите – зрение. Тези чудеса разнесли славата на преподобни Ромил като велик светител и помощник на угнетените в православния свят, особено в неговото отечество и той още тогава бил причислен от Българската и съседните православни църкви към числото на светиите и му била съставена служба за църковно употребление.

Манастирът „Раваница" в Сърбия

Икона: rumiborisova.blogspot.com

Снимка на манастира Раваница: презв. Валя Кантарджиева

Още четива от рубриката Българските светци можете да прочетете тук