Този преподобен отец [73] беше родом българин, роден от благородни родители. Като стана на възраст, възненавидя лъжовността на този свят, остави света и отиде на Света Гора в Атон. Там прие на себе си ангелски образ и се покоряваше на всички отци. Непрестанно пребъдваше в молитва, чист живот, пост и бдение. Никога не се отдаваше на сън и покой, но си почиваше прав или понякога седнал. И никога не изпълняваше своята воля, но имаше послушание към игумена и към всички братя. Постоянно се намираше в умиление, в сълзи, във въздържание и обуздаване на тялото си.
Така изпълняваше чина на светите отци и беше именит сред всички. На Света Гора той видя много свети старци и ревнувайки на тяхното житие и добро поведение, преуспяваше. Като прекара доста време там, излезе и дойде на река Дунав, където си изсече пещера в скалите на Красен и там живееше с трима свои ученици - Диомид, Атанасий и Теодосий. Изсече в скалите и малка църквица - “Свето Преображение”, и на това място показа много повече трудове от първите.
Като чу в началото на своето царуване христолюбивият цар Иван Асен (1218-1241), син на стария цар Асен, за неговата добродетел и за неговите трудове, дойде при него и му даде много злато. Старецът нае работници с това злато, изсече още пещери и направи голям манастир на името на великия архистратиг Михаил, който съществува и до днес [74]. И там събра множество монаси, които като трудолюбива пчела поучаваше непрестанно на монашеския чин, който е път на спасението. А те един друг се надпреварваха в добродетелта и възлизаха нагоре като по стъпалата на някаква стълба [75].
По онова време Търновският патриарх Василий получи кончина на живота си. Тогава се събраха архиереите на цялата българска земя и търсеха човек, достоен за архиепископския сан, и всички единодушно се спряха на преподобния Иоаким [76].
Но според тогавашните разбирания това било една несъобразност – при най-великия и най-силния държавен глава на Балканския полуостров, какъвто бил тогава цар Иван Асен II, предстоятелят на Църквата да бъде само архиепископ, а не патриарх. Затова в договора между България и Никейската [77] византийска империя от 1234 г. покрай политическите договаряния и женитбата на царските деца била вмъкната и такава част - Търновският архиепископ да бъде признат за патриарх от събора на източните патриарси.
През 1054 г. отпаднал непоправимо от единството на 5-те патриархата във Византийската империя Римският патриархат и по този начин бива накърнена целостта на така наречената “пентархия” (петоначалие) във Вселенската Христова църква. В лицето на свети Иоаким тя била възстановена през пролетта на 1235 г. Никейският император Иоан Ватаци и Цариградският патриарх Герман II свикали в гр. Лампсак на Мраморно море всеправославен събор, който да изпълни тази важна канонична процедура, при което се отбелязва, че патриарх Герман действал “по благоволението Божие и по голямото съдействие на благочестивия велик цар Иоан Асен, син на стария Асен, заедно със своите събратя, другите патриарси”. Иерусалимският патриарх Атанасий и Александрийският Николай не могли лично да присъстват поради местни пречки (агарянското владичество), затова изпратили своите съгласителни грамоти с подпис и печат. А присъствали Цариградският Герман и Антиохийският Симеон „с митрополити, архиепископи, епископи и всечестни архимандрити, игумени и монаси”, както и от българска страна дошли “митрополити, архиепископи, епископи и всечестни монаси от Света Гора”[78].
Този всеправославен събор провъзгласил за пети патриарх в християнския свят “преждеосвещения” Търновски архиепископ свети Иоаким, мъж благоговеен и свят, възсиял с добродетели и постническо житие. Скрепеният с подписи и печати съборен акт бил предаден на патриарх Иоаким „за вечно помнене и неотемлемо”.
Царят се завърна в своя град Търново с голяма радост. Тогава всички западни архиереи [79] поставиха патриарха на престола във великата Патриаршия на царския град Търново. А блаженият патриарх Иоаким седна на патриаршеския престол, като благослови и просвети цялата българска земя. Като събра в ума си всички предписания (на светата Църква), добре изпълняваше и монашеското правило, и архиепископското, като добър кормчия държеше и двете кормила и управляваше църковния кораб над бездните на житейското море: на сираците раздаваше милост, на бедните - потребното, посещаваше затворниците и непрестанно се молеше всеки час. Мнозина осъдени на смърт избави, други прибягващи за неговата милост спаси от царския гняв. Беше добър пастир на повереното му от Бога стадо. И така, държейки двете кормила на този живот, прекоси света и добре навлезе в тихото пристанище, като въведе и ония, които го слушаха и които му помагаха.
При неговото патриаршество[80] (около 1230 г.) биват пренесени мощите на света Петка Епиватска от родното ѝ място в град Търново. Латинците, здраво стеснени от бойната сила на българския цар Иван Асен, с рабска бързина изпълнили неговото желание да му дадат тези свети мощи. За тази цел бил изпратен митрополит Марко Преславски (прототрон - първопрестолник), който ги пренесъл тържествено в Търново и били поставени в дворцовата църква, посветена на тази светица, където пролежали повече от 160 години - до падането на България под турско робство.
При същия свети Иоаким Търново бива посетен и от най-великия сръбски светец, архиепископ Сава. На път от Палестина за родината си той се отбил в Търново, за да се види със своя “сват цар Асеня”. Но била люта зима - месец януари. Той взел участие във Великия богоявленски водосвет на река Янтра, а бил старец в напреднала възраст, простудил се тежко и на 14 януари 1235 г. умрял. Погребали го тържествено в зидан каменен гроб при църквата “Свети 40 мъченици”, откъдето сърбите една година по-късно го пренесли в Сърбия. Но гробът му и досега се пази в тази историческа църква, макар и празен.
Свети Иоаким[81] пророчески предузна своята кончина. Беше добър пастир на повереното му стадо, благослови го и го поучи да държи Православието. После повика учениците си и целия причт, и тях благослови и добре ги настави, и така прие блажена кончина на тукашния живот, като предаде душата си в ръцете на Живия Бог, Когото беше възлюбил.
Блаженият живя в свещенодействие 19 години и се престави през 6754 (1246) г., индиктион 4, 18 януари. По неговите молитви да утвърди Господ Бог България на всички времена и да ни сподоби със Своето Царство. Амин.
[73] Житие на свети Иоаким Търновски от XIV век.
[74] Говори авторът на житието за XIV в.
[75] Намек за “Лествицата”.
[76] Тук ръкописът на житието няма листове, затова ще продължим по Бориловия синодик; проф. В. Н. Златарски. История на българската държава, т. III, С., 1940, с. 382.
[77] През 1204 г. IV кръстоносен поход превзел Цариград и основал Латинска империя на Балканския полуостров, а византийският император пренесъл столицата си в гр. Никея, поради което тази византийска империя се нарекла “Никейска”.
[78] Понеже Света Гора не е била подвластна на българския цар, тук под Света Гора трябва да разбираме околността на Търново, която била пълна с манастири и се наричала Света Гора.
[79] Източни са гръцките, а западни - българските.
[80] Свети патриарх Евтимий греши в житието на света Петка Епиватска, като сред посрещачите на светите мощи споменава патриарх Василий.
[81] Завършваме пак по древното житие.
