Най-близкият приемник на учителския дар на св. Антоний е бил св. Макарий Египетски. За него се знае, че е роден в Горен Египет, бил е съвременник на св. Атанасий Велики. Подвизавал се в пост и молитва и просиял в святост, като вършил чудеса. Починал в мир през 390 г. на 97-годишна възраст. От преданията знаем за двукратна среща между св. Антоний и св. Макарий, но трябва да предположим, че това не са единствените срещи.
Св. Макарий вероятно неведнъж е слушал продължителните беседи на св. Антоний, които светецът, излизайки от уединението си, е произнасял понякога и по цяла нощ пред събралите се в манастира и очакващи неговите поучения братя, както за това пише Кроний (Лавс. 23). Ето защо в беседите на св. Макарий се срещат понякога дословно някои от наставленията на св. Антоний. Който чете творенията им едно след друго, може да забележи това веднага. Не можем следователно да не признаем, че този светилник – св. Макарий, е запален от голямото светило – св. Антоний.
Сведенията ни за живота на св. Макарий, достигнали до нас, са непълни. Всичко, което знаем за него, е от жизнеописанието, поместено в неговите беседи. Най-забележителен случай в него са неприятностите, претърпени, докато той все още е живял недалече от човешките поселища. Какво смирение, каква самоотверженост, каква отдаденост на Божията воля! Тези черти характеризират после и целия живот на св. Макарий. И сатаната открито признал, че е бил победен от смирението на св. Макарий. Тъкмо това смирение е било и стълбата към онези високи степени на духовно съвършенство и удостояване с благодатни дарове, които виждаме по-нататък у св. Макарий.
В своята пълнота беседите образуват едно цяло и са забележителни с това, че подробно изясняват главното дело на християнството – освещаването на падналата душа под действието на благодатта на Светия Дух. Това е главният пункт, към който са ориентирани у св. Макарий почти всичките му слова... Одухотворяването е душа на душата. Без него няма живот. То е залог и за бъдещето светло състояние.
Св. Макарий се занимава с падналата душа и я учи как от това състояние на тъмнина, разтление и умъртвеност да излезе на светло, да се излекува, да се съживи. Ето защо неговите наставления са важни не само за отшелниците, а и за всички християни изобщо; понеже тъкмо това е християнството – да повдигне от падението. Затова е дошъл и Господ; а и всичките му спасителни установления в Църквата са насочени към същото. Но навсякъде той поставя като условие за успех в това начинание отречеността от света; своего рода светоотреченост обаче е необходима и за миряните. Понеже любовта към света е вражда с Бога. А тогава как е възможно спасението?
Св. Макарий често се обръща мислено към нашето начало и изобразява в какво светло състояние се е намирал първият човек. И това е, за да се почувства още по-осезаемо мрачният вид на падналия човек. И едното, и другото той прави, за да може по още по-очебиен начин да изпъкне безпределната Божия милост, явена ни в нашето спасение чрез въплъщението на Единородния Син Божий и явявана от благодатта на Пресветия Дух.
(Със съкращения от глава „Сведения за живота и творенията на св. Макарий”- Добротолюбие, т. I)
На читателите на сайта „Всемирното православие” предлагаме откъси от две от наставленията на св. Макарий Велики:
5.
СЪСТОЯНИЕТО НА ПОДВИЗАВАЩИТЕ СЕ
113. Който идва при Бога и наистина желае да бъде Христов последовател, той трябва да идва с цел да се промени, да стане по-добър и нов човек, незапазил в себе си нищо от свойственото за ветхия човек. Понеже е казано: който е в Христа, той е нова твар (2 Кор. 5:17).
114. Истински вярващата в Христа душа трябва от сегашното си порочно състояние да премине в друго, добро състояние, и сегашното унизено естество да измени в друго, божествено, и да стане ново естество при съдействащата сила на Св. Дух. И тогава тя може да стане годна за небесното царство. Да постигнем това е възможно само за нас, които вярваме, истински Го обичаме и изпълняваме всичките Му свети заповеди. Ако при Елисей дървото, по природа леко във вода, бидейки хвърлено в реката, изнесло върху себе си желязото – тежко по природа, колко ли повече Господ още тук ще изпрати лекия, бързоподвижен, благ и небесен Свой Дух и чрез Него ще олекоти, окрили, ще издигне в небесните висини, ще претвори и ще промени собственото естество на душата, потънала във водите на лукавството?
115. Както тялото без душа е мъртво и не може да прави нищо, така и без небесната душа – Божия Дух, и душата е мъртва за царството, а без Духа не може да върши онова, което е Божие.
116. Ето защо който се старае да повярва и да придобие Господа, той трябва да се моли още тук да приеме Божия Дух, защото Той е животът на душата и Господ е дошъл затова - още тук да даде на душата живот – Светия Дух.
117. Бог толкова благоволи към тебе, че е слязъл от светите небеса и е приел върху Себе Си твоята разумна природа и земната плът, съединявайки ги с Божествения Свой Дух, та и ти – земният, да приемеш в себе си небесната душа. И когато душата ти бъде в общение с Духа, и небесната душа влезе в душата ти, тогава ти си съвършен човек в Бога – и наследник, и син.
118. Затова ние трябва да възлюбим Господа, да се стараем да преуспяваме във всички добродетели, неуморно и непрестанно да молим изцяло и напълно да приемем общението с Духа Му, за да се оживотворят душите ни, докато още сме в плът. Понеже ако душата още в този век не приеме в себе си светините на Духа поради голямата своя вяра и множеството си молитви и не стане причастна на Божието естество, съединявайки се с благодатта, с чието съдействие може непорочно и чисто да изпълнява всяка заповед, то тя е негодна за небесното царство.
119. Вследствие на непослушанието на първия човек ние сме приели в себе си нещо чуждо на нашето естество – вредните страсти, и привиквайки с тях, чрез дълговременното им усвояване сякаш сме ги превърнали в своя природа. И пак посредством необичайния дар на Духа трябва да бъде изгонено от нас това чуждо нещо и да бъдем възстановени в първоначалната си чистота. И ако сега с много моления, прошения, с вяра, молитва, с отричане от света ние не приемем в себе си онази небесна любов на Духа, и естеството ни, осквернено от порока, не се прилепи към любовта, т.е. към Господа, и не бъде осветено от тази любов на Духа, и ние докрай не пребъдем безупречни, живеейки изцяло според Господните заповеди, то няма да получим небесното царство.
...
6.
СЪСТОЯНИЕ НА ПРИЕЛИТЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ДУХА
...
179. Тези, върху които е слязла онази роса на Духа на божествения живот и е уязвила сърцето им с любовта към небесния Цар – Христа, се привързват към онази красота, към неизказаната слава, към нетленното благолепие, към неизразимото богатство на истинския и вечен Цар – Христа. Всецяло устремявайки се към Христа, те се отдават в плен на въжделението и любовта, и жадуват да получат тези неизказани блага, които съзерцават духом, и поради това смятат за нищо всяка земна красота, и слава, и благолепие, и чест, и богатство на царе и князе, защото са уязвени от Божествената красота и в душата им се е вселил животът на небесното безсмъртие. Затова и желаят единствено любовта на небесния Цар, с безгранична жажда, имайки пред очите си Него Единия, заради Него се отричат от всяка светска любов и се отдалечават от всички земни връзки, за да могат винаги да имат едно-единствено желание в сърцето си и нищо друго да не примесват към него.
180. Естествено тези християни, които са вкусили от благодатта, могат да разберат, че целият земен свят и царските съкровища, и богатства, и слава, и мъдри слова – всичко това е някаква мечта, че то е лишено от твърда основа и преминава; и всяко нещо под небето заслужава да бъде пренебрегнато. Защо е така? – Защото е чудно и дивно това, което е по-високо от небесата, което го няма нито в царските съкровища, нито в мъдрите слова, нито в светската слава. И достойнството, или богатството, което са придобили – имайки във вътрешния си човек Господа и Твореца на всичко – е съкровище непреходно, но вечно пребиваващо.
181. Умът и разумът на християните, след общението и причастието на Светия Дух, достигат постоянство, твърдост, безметежност и покой, вече не се разсейват и вълнуват от непостоянни и суетни помисли, но пребивават в Христовия мир и в любовта на Духа, както и Господ, разсъждавайки за такива, е казал, че са преминали от смърт към живот (Иоан. 5:24). Новото създание – християнинът – се отличава от всички хора по света с обновлението на ума, умиряването на помислите, любовта и небесната привързаност към Господа. Затова е било и пришествието Господне, за да могат истинно повярвалите в Господа да се удостоят с тези духовни блага.
182. Както кръвоточивата жена, която истинно повярвала и се докоснала до края на дрехата Господня, начаса получила изцеление, и нечистият източник на кръв в тялото ѝ пресъхнал: така и всяка душа, имаща в себе си неизцелимата язва на греха, източника на нечистота и лукави помисли, ако дойде при Христа и с истинна вяра проси, ще получи спасително изцеление от неизлечимото течение на страстите и със силата на Единия Иисус този извор на нечисти помисли ще намалее и ще пресъхне; но никой друг не може да изцели тази язва.
183. Както когато слънцето се издигне над земята, всичките му лъчи са на земята, а когато е на запад и се прибира в своя дом, събира всичките си лъчи обратно: така и душата, неродена свише от Духа, с всичките си помисли пребивава на земята и мислите ѝ се простират до пределите на земното; но когато се удостои да получи небесното раждане и общение на Духа, събрала в едно всичките си помисли, и като ги удържа в себе си, влиза при Господа, в неръкотворното жилище на небето, и всичките ѝ помисли, като влизат в божествения въздух, стават небесни, чисти и свети, защото душата, след като се освободи от връзките на лукавия княз – духа на света, придобива помисли чисти и божествени, тъй като Бог е благоволил да сътвори човека причастник на божественото естество.
...
(Из „Добротолюбие”, т. I, изд. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора – Атон, 2000 г.)