„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”

(Евр. 13:7)

Братя и сестри,

През тази година се навършват 98 години от блажената кончина на приснопаметния български екзарх Йосиф, който в продължение на 38 години (1878-1915) възглавяваше държавно-политически разделения диоцез на единната Българска църква. Екзарх Йосиф стоя на будна стража като молитвеник, църковен строител и подвижник на дълга в седалището на Българската екзархия и поддържаше изконните копнежи на цял един народ за честита съдба.

Ние се прекланяме пред тоя идеал, като изхождаме от сегашната обновителна епоха на нашия национален живот, на законни стремежи към единство в националното битие. Пред нас се издига неръкотворният паметник на екзарх Йосиф, който въплъщава собственото му дело, признателността и любовта на Българската църква и на народа ни.

Лазар (Лальо) Йовчев е роден на 5 май 1840 г. в будното подбалканско градче Калофер. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци се учи във Великата народна школа на Фенер в Цариград, след това във Френския колеж. Пак с подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен постъпва през 1864 г. в литературния факултет на Сорбоната в Париж, а три години по-късно се прехвърля в юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър” и „лисансие”.

Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Поканен е за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без да има духовно образование, новопостриганият монах Йосиф за по-малко от три месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.

През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на Църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на Великите сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война през 1877 година. На 24 април 1877 г. младият Ловчански митрополит Йосиф е избран и провъзгласен за екзарх от импровизирания „Избирателен събор” в Екзархийския дом в Ортакьой.

Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912 г.) в екзархийския диоцез сa включени седем епархии, възглавявани от митрополити, и още осем епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от екзархийски наместници.

Заставайки начело на Българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и национални съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Открива българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-1913 година в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители. През 1902 г. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките.

Екзархът преживя ужасите на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов, е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и да се прибере в София, съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното си здравословно състояние и напредналата възраст остава до сетния си час начело на Българската църква. Цели 38 години екзархът e църковно-народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.

Екзарх Йосиф умира през 1915 година. Погребан е в южната открита галерия на катедралната църква „Св. Неделя” в София.

Братя и сестри,

Екзарх Йосиф е една изключителна личност в новата ни история. Делото му остава незаличимо в паметта на признателния народ. Българската църква свято тачи свещените скрижали на неговото служение и със заупокойни молитви издига едно величание на неговия подвиг. Българската църква се учи от неговото служение, вдъхновявано от любов към народа.

Екзарх Йосиф бе характерен и последователен човек в основната линия на своето служение. Той бе човек на идеи и принципи, които знаеше да прилага полезно за Църквата и за народа.

Над всичко обаче стои неговата непреклонна и просветена вяра в Бога. Опирайки се на тая вяра, разбирайки от гледище на тая вяра моралните закони на историческото и общественото развитие, той е могъл правилно да насочва своята дейност и да намира правилни решения.

Незабравимият екзарх Йосиф стоя 38 (1877-1915) години начело на Българската църква и я води към слава и сила. Тази слава и тази сила трябваше да секнат във времената на големи народно-исторически изпитания, но споменът за тях живя в Българската църква и буди? копнеж.

Името и делото на екзарх Йосиф са скъпо достояние на българския народ и гордост на Българската православна църква. Ние всякога, и особено на годишнината от смъртта на незабравимия екзарх, с благодарност към Бога спомняме неговото светло име.

Днес се навършват 98 години, откак склопи очи този мъдър и богопросветен архипастир на Църквата ни. Нека и сега да се помолим на гроба му: Бог да упокои светлия му дух. Да молим Бога духът на приснопаметния екзарх да живее всякога в Българската църква и да вдъхновява всички нейни служители, славата и силата на Екзархията да бъдат непрестанен подтик на църковно творчество и да се осъществят в делото на нововъзстановената Българска патриаршия.

Да бъде вечна паметта на блаженопочиналия велик първопрестолник на Българската православна църква – екзарх Йосиф! Амин!

-------------

Произнесено след св. Литургия в софийската катедрала „Св. Неделя” на 9 юни 2013 г.

Панихидата на гроба на Екзарх Йосиф, 9 юни 2013 г.