Откъде идват страстта? Нито един човек не се ражда с определена страст. Всеки от нас идва на този свят единствено със семето на страстта - самолюбието… Най-главните разклонения на самолюбието са: гордостта, лихварството (рушветчийството), сластолюбието. От тях тръгват вече всички останали страсти; но между тях не всички са еднакво важни. Най-забележителните са: блуд, чревоугодие, завист, леност, злопаметност.
По своята сила те са равни на първите, с които заедно образуват седемте начални страсти, защото по своята същност те са възбудители на греха и родители на всяка друга греховна склонност и страст...
Не бива да се мисли, че страстите се появяват естествено, от само себе си. Всяка страст е наше дело. Желанието за един или друг грях идва от разтлението на природата ни, но нашата воля решава дали да го удовлетвори и дали да бъде нееднократно, достигайки до навик (2, т.1, с. 169-170).
Ето как у нас от малкото, почти незабележимо семенце се разраства злото. На дъното на сърцето, както вече отбелязахме, лежи семето на злото - самолюбието; от него избуяват с пълна сила три израстъка – неговите три видоизменения: самопревъзнасяне, егоизъм, чувственост, а тези трите пък раждат безбройно множество страсти и порочни наклонности; както при дървото от главните стволове израстват множество клони и филизи, така и у нас се образува цяло дърво на злото, което, вкоренявайки се в сърцето, плъзва по цялото ни същество, излиза навън и покрива всичко, което ни заобикаля. Подобно дърво, може да се каже, има у всеки, чието сърце поне мъничко обича греха; с тази разлика, че у един се разкрива пълно една, а у друг – друга негова страна.
Каква е причината, та повечето пъти ние не го забелязваме в себе си?… Това е грехът, който не позволява това, защото е много хитър и предвидлив. Непокритото дърво на злото, представено пред нас, още от пръв поглед би могло да застане пред взора на ума и да отблъсне от себе си всекиго; затова грехът бърза да го облече в листа, да прикрие неговото безобразие и го прикрива така, че душата не може да различи не само корените и ствола, но дори клоните. Тези листни прикрития по своята същност са разсеяността и житейската суета.
Грехът не се задоволява само с този листен покров, през който все пак някак може да се прозре (листата му може да се раздвижат от вятъра на скърбите и вътрешните сътресения на съвестта и да открият прикритите под него безобразия на греха). Затова създава от себе си известен непроницаем покров, наподобяващ застояла мътна вода, в която потапя своето дърво. Този покров се създава от неведение, нечувствие и безгрижие. Ние не знаем тази опасност и затова не я усещаме; не я усещаме, защото сме се предали на безгрижие (10, с. 186-188).
Голото дърво на греха
Подобно дърво, може да кажем, има у всеки, чието сърце поне малко се е прилепило към греха – разликата е в това, че при един най-пълно се разкрива една, а при друг – друга негова страна… Голото дърво на греха сега стои пред взора на ума у грешника в цялата си уродлива голота и вече (не от себе си) то ражда самоосъждане, покрива се със срам, изгаря в съда и угризенията на съвестта (10, стр. 187-191).
Дървото на греха, прикрито с листа
Каква е причината, та повечето пъти ние не го забелязваме в себе си? … Това е грехът, който не ни позволява: той е много хитър и предвидлив. Непокритото дърво на злото, представено пред нас, още от пръв поглед би могло да застане пред взора на ума и да отблъсне от себе си всекиго; затова грехът бърза да го облече в листа, да прикрие неговото безобразие и го прикрива така, че душата не може да различи не само корените и ствола, но и клоните дори не може да различи душата, в която расте това дърво. Тези листни прикрития по своята същност са разсеяността и житейската суета (10, стр. 187).
Дървото на греха под непроницаем покров
Но грехът не се задоволява само с този листен покров, през който все пак някак си може да се прозре, може листата му да се раздвижат от вятъра на скърбите и вътрешните сътресения на съвестта и да открият прикритите под него безобразия на греха; затова създава от себе си известен непроницаем покров, наподобяващ застояла мътна вода, в която потапя своето дърво. Този покров се създава от незнание, нечувствие и безгрижие. А ние не знаем тази опасност и затова не я усещаме, но не я усещаме, защото сме се предали на безгрижност (10, с. 188).
Към цялата глава тук
