3.1. В тялото:
Техният източник и начало е плътоугодието или прекомерното успокоение на плътта, в непосредствена връзка с която е възбудата на телесния живот и чувственото услаждане. Където са те, там има блудна похот, чревоугодие, сластолюбие, леност, изнеженост, блуждаене на чувствата, приказливост, разсеяност, неспокойствие, волност във всичко, смехотворство, празнословие, сънливост, непредпазване на погледа,на зениците, жажда за приятност и всякакъв род други угоди на плътта в похотта.
3.2. В душата:
а). В умствената част: своеумие, вяра само в собствения ум, прекословие, противопоставяне на Божия ум, съмнение, надменност и големеене, любопитство, разхищение на ума, блуждаене на помислите.
б). В желателната част: своеволие, непокорство, властолюбие, жестокост, самонадеяност, присвояване, неблагодарност, любов към притежание, лихварство, рушветчийство.
в). В чувствената част: безчувствие към страстите: гняв, завист, ненавист, злоба, мъст, осъждане, презиране, славолюбие, тщеславие, гордост, мъка, печал, скърби, униние, радости, веселие, страх, надежди, очаквания...
Всичко това се съдържа в душата и тялото. Но и духът, оживял или по-скоро – оживяващ, не е свободен от размирици, свади и обиди...
Тъй като главното в духа е съзнанието, основаващо се на вътрешното пребиваване, когато то се помрачи, намалява и жизнеността. От това пък вместо страхът от Бога и чувството на зависимост от Него се увеличава безстрашието; вместо духовното оросяване – равнодушието към него; вместо отричането и отстраняването от всичко греховно – себеуспокоението (че се принуждаваш!); вместо покайните чувства – нечувствието, сърдечната окаменялост; вместо вярата в Бога – самооправданието; вместо ревността – охладняването, вялостта; вместо предаността на Бога – самомнението и самочувствието (1, с. 269-271).
В нас съществува някаква хаотична, неспокойна област, където се блъскат мисли, желания и чувства, както се вдига прах от страстите. Поставям тази област между душата и тялото, отбелязвайки същевременно, че страстите не принадлежат на естеството, а са дошли отвън, чужди за него. Но те не остават тук в някакви промеждутъци, а преминават и в душата, и в тялото, подчиняват и самия дух – съзнанието и свободата – на своята власт и така напълно господстват над човека. Тъй като тези страсти са в съюз с бесовете, чрез тях бесовете господстват над човека, който в същото това време си представя, че е господар сам на себе си (3, с. 190).
Към цялата глава тук
