5. Защо е необходима борба със страстите?

За съзнанието паднало в страстта-враг не се изисква усилена работа. Достатъчно е да се възстанови убеждението, че Бог не благоволи към нищо страстно, затова не благоволи и към всички, които приемат и желаят в себе си страстното. Защото страстното поставя Бога против нас и ни отклонява от Него. А именно в това е нашата вечна погибел (3, с. 201).

Вие имате сключен съюз с Бога за вечни времена. Същността на този съюз е следната: твоите приятели са и мои приятели, а твоите врагове – мои врагове. А какво са страстите за Бога? Врагове. В цялото Божие слово е подчертано пълното Божие неблаговоление към тях.

Бог се противи на гордите (Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5); сребролюбието е идолослужение (Кол. 3:5); костите на човекоугодниците Бог разпилява (Пс. 52:6 - слав.) и така нататък, и така нататък. Затова светият апостол препоръчва на християните по отношение на страстите: „дори и да се не споменуват между вас“ (Еф. 5:3) (3, с. 200).

Всеки грях като дело в угода на страстта и против съвестта е убийствен удар за нашия дух. Удар след удар… следва смъртта, тоест онова състояние, при което от сърцето вече няма да излизат добри подбуди.

В грешника, предан на греха, чувствените склонности и душевните страсти все повече и повече вземат връх над висшите духовни нужди и ги потискат дотолкова, че накрая светлината на духовния живот съвсем угасва. Заедно с това и телесният живот вехне от нарушенията в целостта на човешкия живот и от прекъсването на задължителните отношения с Върховния Източник на битие и живот. Оттук произтичат болести, страдания и ранна смърт. Така грехът убива не само духовно, но и телесно – и не само един човек, но нерядко и цял род, ако той усърдно пребивава в греха (Оттук следва и прекъсването на родовете) (20, с. 131).

Който мъчи тялото самоволно, предавайки се на плътски страсти, то ще му се отплати в старостта с болести предимно в онези части, където е бил допуснат да работи грехът (5, с. 26).

Страстите по своята същност не са някакви леки помисли или пожелания, които се явяват и после изчезват, без да оставят следа; това са силни стремежи, най-съкровени настроения на порочното сърце. Те влизат дълбоко в душевното естество и чрез дългото властване над нас и удовлетворяването им по навик до такава степен се срастват с душата, че накрая като че ли стават част от нейната природа. Те не могат да бъдат изхвърлени така лесно, както например се изхвърля боклук или се почиства прах. И тъй като страстите не са естествени за душата, а влизат в нея според нашето грехолюбие, то именно поради тази своя неестественост те мъчат и изгарят душата. Всичко това е същото, както ако някой приеме отрова – тази отрова гори и терзае тялото, защото е противна на неговото устройство. Ако някой погълне змия и тя остане жива в него – би гризала неговата вътрешност. Така и страстите, приети вътре в душата като отрова и змия, я гризат и терзаят. И тя би се радвала да ги избълва от себе си, но не би могла, защото те ще бъдат сраснали се с нея; а тогава няма да ги има спасителните средства за изцеление, предлагани тук от Светата Църква – покаянието и изповедта. И душата ще се мъчи и терзае от тях непрестанно и нетърпимо, носейки в себе си адския огън, вечно изгарящ и никога не угасващ (9, с. 460-461).

Ако у нас нямаше страсти, всички ние бихме живели свято и непорочно, в мир и любов помежду си и във взаимопомощ. Всъщност страстите са главните ни врагове и ние задължително трябва да ги изкореним; срещу тях трябва да насочим цялата си войнстваща духовна сила или цялото си духовно всеоръжие (9, с. 133).