20-ти юни е рожденият ден на великия румънски духовник йеросхимонах Паисий (Олару; 1897–1990 г.), духовен отец на архимандрит Клеопа (Илие), на двама румънски патриарси, на множество йерарси, свещеници, монаси и миряни от цяла Румъния.

Отец Паисий беше човек на молитвеното пребиваване на ума в сърцето и на сърцето в ума, на уединението в себе си до степен, когато чрез непрестанната молитва Бог може да влезе и да се всели в човешкото сърце.

Той беше съвършен исихаст. Беше духовник на всички братя в манастира Слатина. И на стареца Клеопа, с чието почитание и любов се ползваше до последната минута от живота си. Когато те двамата преминаха от манастира Слатина в Нямецкия край – отец Паисий отначало в скита Сихла, а след това и двамата в манастира Сихастрия, – отец Клеопа винаги се изповядаше при отец Паисий.

Цели поколения монаси и монахини израснаха с неговите духовни наставления. Той беше мъдър, добър и всепрощаващ. Беше изпълнен с благодат, безкрайна любов към хората и сърдечна топлина. От сърцето му, като от тих извор, се източваше святост и разбиране на всички човешки слабости, той ги опрощаваше, взимайки ги върху себе си и изкупвайки ги с пост, молитвено правило и жертвени подвизи.

Той не проповядваше пред множеството, както отец Клеопа. Проповядваше обаче по време на изповед, на всеки поотделно. Такива бяха благодатта, дарът, мисията и призванието му. И вярващият народ го чувстваше.

Той не отиваше при хората. Всички идваха при него. До последния ден на живота му през килията му ден и нощ преминаваше опашка от поклонници, оставяйки там своите грехове, които отец Паисий изгаряше с огъня на пламенната си молитва. От него всички излизаха чисти, обновени, сякаш родени отново. Той беше непорочният светец на нашия народ, скрит в естествено, просто, истинско смирение, в което никой не би могъл да заподозре никакъв фалш.

Самият той велик духовник, отгледа около себе си други велики духовници. Беше истински професор по православна духовност. Словото му извираше от делата и от християнски чувства, незамътено от ни най-малко съмнение и неотслабено от ни най-малко отклонение от съзнанието за постоянното Божие присъствие в света, в неговата душа и в мисията, която се чувстваше длъжен да изпълни като заповед. И той цял живот ? беше верен, именно на мисията да убеждава всички хора в това, че Бог ги обича, грижи се за тях, не пропуска нито една мисъл за покаяние и желание да застанат на добрия път.

Отец Паисий привличаше и покоряваше всички със своята доброта, увереност, която внушаваше на всеки - че тук те се срещат с Благия и любящ Бог. Така той смекчаваше сърцата на хората и ги обръщаше към Бога.

„Някои дни и нощи чакаха реда си.

Но най-велико търпение

проявяваше самият старец”.

В последните години от него сякаш беше останала само душата. Мъничък, изнурен, той седеше на крайчеца на леглото си, с епитрахил на гърдите и дървен кръст в ръката, а каещите се преминаваха пред него с голямо търпение, някои от тях чакайки реда си дни и нощи. Вярващи от всички краища на страната, монаси, монахини, настоятели, настоятелки, епископи и митрополити. Но най-велико търпение проявяваше самият старец.

За да го оградят от посетители, монасите от Сихастрия говореха, че той трудно чува, че зрението му е слабо. Но хората не отдаваха значение на това. Той приемаше всички и за всекиго имаше думи на утешение. Когато той, отдъхвайки си, усещаше, че се отваря вратата, казваше на дошлия:

– Подай ми ей оттам, вдясно, епитрахила. И виж ето там, вляво, на пирона, над чергата (той висеше над дървеното му легло на стената) виси кръста. Дай ми го в ръката.

Привдигаше се и започваше това, което може да се нарече, ако може така да се каже, терапевтика на изцелението. Изповед. След това съвет. Подробен съвет. Без бързане. Отваряне на черупката на проблема, обелване на горчивата кора, извличане на добрата сърцевина, умиване, сресване, украсяване на душата. Ето какво правеше той. Последвано от разрешителна молитва. От Требника, четена, разбира се, по памет.

Той обаче не спираше дотук. Това, което следваше по-нататък, мисля, че беше особен негов дар. Следваше дълга молитва, изречена бързо, с безкрайна доброта, вяра и надежда.

Познавах и други знаменити, велики духовници, добри психолози, прекрасни терапевти, духовни хора, също така добри, изключително добри и не задължително познавачи на богослужебните книги, но лекари на душите, и един ден, може би, ще напиша и за тях, доколкото те бяха велики и наставиха на спасителния път вярващи от обширни географски пространства. И всеки от тези духовници имаше свои собствени дух, слово и сърце.

И така, изпълнявайки чинопоследованието, както се полага, и завършвайки очистването на душата до най-съкровените ? тайници, той започваше дълга молитва, която така съжалявам, че никой не записа. (А може би, все пак някой я е записал или запомнил?). Тук ще възпроизведа само няколко думи от нейното начало. Разбира се, няма да успея да ги приведа в реда, в който съм ги чул, тъй като в тази минута преливах от чувства, бях съкрушен от благостта на казаното:

– Бог да ти прости. Бог да те чуе. Бог да те види. Бог да те възлюби. Бог да те съпътства. Бог да те защити. Бог да те упъти. Бог да те утеши. Бог да ти помогне. Бог да те покрие от враговете. Бог да ги усмири. Бог да те усмири. Бог да смекчи сърцето ти. Бог да направи да не помниш злото. Бог да ти помогне да не правиш зло. Бог да те настави да вършиш добро. Бог да те направи милосърден. Бог да ти даде сила на прощаваш. Бог да просвети ума ти, за да разбираш Неговата благост. Бог да насочи стъпките ти към Неговите пътища. Бог да ти дарува дух на търпение. Бог да ти помогне да се смириш. Бог да ти помогне да видиш доброто у другите. Бог да те запази от помисли за мъст. Бог да защити от завист…

„Чрез  неговата ръка, полагана върху главата ти,

усещаш топлината на  думите му и силата,

укрепяваща ума и сърцето.”

И всичко в този дух, цялото Евангелие и всички принципи на християнския морал той назоваваше под формата на молитва и наставления. И чрез неговата ръка, полагана върху главата ти, усещаш топлината на думите му и силата, укрепяваща ума и сърцето, и разбираш, че в момента се срещаш с Бога в пряк, осезаем, несъмнен опит, силен със своята простота, проникващ в глъбината на душата ти с вяра и любов. .

Защото тази любов, която можеше да произтича само от Бога, пронизваше всичко.

Това го зная от многото хора, преминали под епитрахила на любовта и мъдростта на отец Паисий, човека Божий.

Говореха, че, както вече споменах, в дълбоката си старост, беше минал вече 90-те, той съвсем не вижда. Може и да не е виждал така добре, както когато е бил на 80 или на 40. Но зная, че той виждаше.

Един човек, който го беше посетил (този човек, принадлежащ към висшата йерархия, беше ходил неотдавна при него с камък на сърцето, смазан от скръб, отишъл с пълна решимост да се подчини на този лекар на душите и да изпроси светите му наставления), ми разказа един епизод, който ме шокира и ми изясни разговорите за неговото невиждане. С очите на душата, ако не с физическите очи, той виждаше ясно. При това виждаше в прекия, а не в преносния смисъл на думата, както би помислил някой.

Изслушал отец Паисий изповедта на архиерея, който ми довери този случай. Двамата побеседвали. Прочел той разрешителна молитва с характерните модулации на гласа си, изливащи се от душата на големия духовник с голямо сърце, с голямо разбиране за човека. И след това започнал дългата си молитва като завършек, като последна молитва, като израз на искрено съучастие в живота на дошлия да се изповяда пред него:

– Бог да ти прости. Бог да те възлюби. Бог да те утеши…

И тук той, невиждащият, изведнъж се спрял за миг и протегнал показалеца на дясната си ръка. Протегнал го с нежност, с майчинска любов и с голяма точност докоснал очите на каещия се, стоящ на колене пред дървеното му легло. Той изтрил сълзите от двете му очи, леещи се като от извор на покаянието, от чувство на освобождаваща среща с човека Божий, с благодатта Божия в лицето на този свят човек, с благодатта, подавана му с щедрост, със свято състрадание, любов и всеопрощение.

„После старецът поднесъл мокрия пръст към очите си.

За да изтрие също и тях?

За да ги освети със сълзите на покаянието?...”

После старецът поднесъл мокрия пръст към очите си. За да изтрие също и тях? За да ги освети със сълзите на покаянието?... За да благодари на Бога за дара на прозрение, даден му, може би, именно в този миг в по-голяма степен от когато и да било? Станалият обект на тази свята любов не можеше да си обясни как и защо.

След това отец Паисий продължил молитвата си, повтаряйки последните думи:

– Бог да те утеши …

Той още дълго се молил, може 10 минути, може и повече или по-малко, тъй като утешението обхванало душата на преживелия тези минути, и той вече не усещал времето, потънал в безкрайността на добротата, укрепването и утехата.

Кой сега се утеши скърбящата, унила душа, скитаща се по планинските пътеки в търсене на изповедник? Учениците. Мисля, че учениците. Нали отец Паисий отгледа свои ученици. Той беше като дърво, принесло обилни плодове. И един от тях, великия, ние всички го познаваме. Това беше отец Клеопа.

Бог да прости отец Паисий, ако има за какво, и да го упокои с мир! И оттам, където той блаженства сега, да бди над душите и живота на онези, които го познаваха и които не го познаваха. Да ни утеши. Да изтри сълзите ни. Да ходатайства и оттам за нас пред Бога, както правеше, когато беше тук. Народът винаги ще го нарича «Отеца Пустинник». И винаги ще си спомня за него. Имаше едни думи, които отец Паисий казваше винаги на всички, които си тръгваха от него: «Да се срещнем при вратите на рая» И ние можем да се надяваме, че блаженствайки там, при вратите на рая, той ще направи всичко, за да ги отвори и на нас. Ако помним неговите съвети и ги изпълняваме. Нали всяка среща с него на изповед беше всъщност пътечка, водеща към рая.

Старците Паисий (Олару) и Клеопа (Илие)

Превод от румънски: Зинаида Пейкова

Превод от руски: Василка Нанева

20 юни 2014 г.

Преводът е по книгата: P?rintele Paisie Olaru, pov??uitor spre poarta Raiului [Отец Паисий (Олару) – предводител към вратите на Рая]. Ia?i: Doxologia, 2010. P. 20–25.