Християните в Коринт (коринтяните) първи в историята на Христовата Църква се поддали на съблазънта на тщеславието, духа на гордостта и плътското разбиране за Църквата: „Аз съм Павлов... аз съм Петров...аз съм Аполосов“ – и чуваме страшния и решителен глас, сякаш вик, на св. апостол Павел: „нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (Кор.1:12-13).
Именно на тази съблазън се поддал и Римският епископ.
Още през апостолския период редица градове се издигнали в църковно отношение и това издигане и в бъдеще се дължало: а) на гражданското положение на дадения град, б) на богатството и благоустройството на църковните общини в него, в) на личните качества на техните предстоятели, г) на произхода на Църквите от тези градове от апостолите.
Знаем, че през апостолския период първенствуващото място е принадлежало на Йерусалим – на Йерусалимската църква, където били устремени погледите на целия християнски свят. Тук живеели апостолите, в Йерусалим те се връщали след тежки мисионерски трудове, тук съборно решавали затрудненията и разногласията, произтичащи от различните апостолски практики. Предстоятелят наЙерусалимската църква св. Яков, а не някой от апостолите, бил признат за „Господин и епископ на епископите, управляващ Църквата на евреите в Йерусалим и всички основани по Божий промисъл Църкви“.
След разрушаването на Йерусалим на първо място, естествено, се издига Римската община. Рим е не само столица на империята, той е господар на целия свят, глава на вселената; на императора се въздават почести като на божество. Този наложен от езичеството печат бил възприет от християнския Рим, по-скоро от римските епископи, за чието издигане на катедрата послужили цял ред исторически обстоятелства и, преди всичко, пренасянето на столицата на империята от Рим във Византия, в Константинопол. Преместването на столицата довело до отслабване влиянието на византийските императори в Западна Европа и до засилване на независимостта на Римския папа.
Като се основава на централното положение на Рим и на произхода на Римската катедра от първовърховните апостоли, Римският епископ се опитва, още от първите векове, да си присвои властта над цялата Църква, макар и да среща всеки път съпротива от страна на целия епископат. Въпреки това Римският епископ не изоставя мечтата си за господство на Рим над цялата Църква и над всички народи. В това отношение Римският епископ упорито остава верен на традицията на езическия Рим, макар като цяло тази борба между общоцърковното съзнание и претенциите на Римския епископ да не нарушавала единството и църковния мир.
Нека да спрем вниманието си върху някои примери на папско властолюбие и римски претенции.
През първите три столетия поместните Църкви отбелязвали по различно време празника Пасха. Малоазийските Църкви, позовавайки се на авторитета на св. апостол Йоан Богослов, празнували в самия ден на 14-я нисан, независимо в кой ден от седмицата се падал, а повечето християни, в това число и римските, празнували Пасха в първата неделя след 14-я нисан. За съвещание по този въпрос в средата на втори век в Рим пристигнал св. Поликарп Смирненски. Настояванията на Римския епископ не се увенчали с успех: двамата светители, в резултат на братския обмен на мнения, останали всеки при своите убеждения, но това не охладило отношенията им и не нарушило единството на Църквата.
Запретените от служение на Поместния събор испански епископи Василид и Мартиал решили да се обърнат с жалба към Римския епископ. Те били запретени заради купуване на свидетелства за принесени от тях идолски жертви по време на гонението при император Деций,. Папа Стефан поискал възстановяването им в сан и тяхното връщане на предишните им катедри, но испансикте епископи не само отхвърлили искането на римския предстоятел Стефан – те отнесли делото в съда на Събора на африканските епископи, и този Събор, състоял се под председателството на св. Киприан Картагенски, потвърдил решението на събора на испанските епископи.
Същият този папа Стефан, наричащ себе си „епископ на епископите“, имал нов повод да прояви властта си над Църквата, когато възникнал въпросът за приемане в лоното на Църквата на „падналите“, т.е. на изменилите на вярата по време на гоненията. Докато съборното съзнание на Църквата изисквало приемането на „падналите” да става чрез покаяние, папа Стефан, позовавайки се на благородството на своя град (Рим) и апостолското си приемство, не само възприел заповеден тон по отношение на предстоятелите на другите църкви, но и обявил отлъчването на някои епископи от църковно общение.В резултат на това обаче никой и не помислил да прекъсва общение с отлъчените от папа Стефан; Кападокийският епископ Фирмилиан писал на папа Стефан: „Като си мислеше, че всички могат да бъдат отлъчени от тебе, ти отлъчи самия себе си от всички“, а св. Киприан Картагенски се обърнал към папа Стефан с протест срещу резкия и началнически тон на папските послания и разобличил своя „събрат Стефан“ за заблужденията му: папското„падналите трябва отново да се кръстят“ било рязко отхвърлено, и съборното съзнание на Църквата утвърдило: „вярвам в едно кръщение“ – падналите се приемат чрез увещаване, вразумяване и покаяние.
Опитите на Римския епископ да се намеси в делата на другите поместни Църкви и да си присвои правото на апелационна (обжалваща) инстанция дали повод за свикването на Картагенския събор. Този събор не само отхвърлил претенциите на Римския епископ да се намесва в делата на Картагенската и другите Църкви, но издал и следното постановление: „Клирици, недоволни от съда на своя епископ, са длъжни да се обръщат с жалби към първенствуващите епископи на своите области, а тези, които пренасят делото на съд зад морето (в Рим), да не бъдат от никого в Африка приемани в общение… Който е бил отлъчен от църковно общение в Африка и тайно се е промъкнал в задморски земи (в Рим), за да бъде приет в общение, нека се подхвърли на изключване от клира (118)“. А в посланието си до папа Целестин Африкански съборът пише: „И може ли някой да повярва, че нашият Бог може да внуши справедливост на съд на едного, който и да е бил той, а да откаже в това на многобройни свещеници, които са се събрали на събор… И така, по молба на някои, не изпращайте тук свои клирици за разрешение на делата ни и не допускайте това, за да не кажат, че внасяме суетната гордост на света в църквата Христова, която на желаещите да видят Бога принася светлината на простотата и деня на смиреномъдрието.“
Разрушаването на Западната Римска империя от варварите в епохата на преселението на народите също способствало за издигане на Римската катедра и послужило като основание за нови претенции на предстоятеля на Римската църква. Вълна след вълна варварите преминавали през древноримските провинции, отмивайки всички следи от християнството. Не устояли някога процъфтяващите и независими Църкви в Испания, Галия и Британия, водещи началото си от Мала Азия. Само Рим стоял гордо, недокоснат от варварите: тук те не посегнали на Църквата и нейните учреждения, и това, посред общия разгром, създавало впечатление за непоколебимост на Римската катедра. Рим се изживявал като източник на Христовата светлина за Западна Европа, настойчиво провеждайки в живота мечтата си за господството, по призвание, на Рим над всички народи. По това време източните църкви външно изнемогвали – от нашествията на варвари, а вътрешно – терзани от ереси и от вредното, на моменти, вмешателство на императорите в църковните дела.
Декретът на император Грациан в средата на IV век дал силен тласък за пробуждане на инстинкта към деспотизъм у римските епископи. С този декрет император Грациан провъзгласява папата за „съдия на всички епископи“. Наистина, Поместният събор в Рим, който разглеждал делото на двамата съперничещи си папи Дамас и Урсин(в чийто спор се намесил император Грациан), макар че приел посочения декрет на император Грациан, намерил за необходимо да внесе допълнение към него, а именно, че папа Дамас е равен с всички епископи по служение и ги превъзхожда само по предимствата на апостолския престол, иначе казано: на Римския епископ се признава само първенство по чест. Като имал подкрепата на император Грациан, папа Дамас пренебрегнал гласа на Събораи скоро изпратил предписание, забраняващо поставянето на епископи без съгласието на Римската църква.
През V век папа Иннокентий обявил, че „нищо не трябва да се решава без съгласуване с Римската катедра“ и че „особено в делата на вярата всички епископи са длъжни да се обръщат към апостол Петър“, т.е. към Римския епископ. А папа Агатон през VII век твърди, че Римският епископ никога не е грешал и не може да греши, изисквайки на това основание всички постановления на Римската църква да се приемат от цялата Църква като правила, утвърдени с божествените слова на самия апостол Петър. През VIII в. папа Стефан отишъл още по-далече в своето високомъдрие. Той писал: „Аз – апостол Петър, по волята на божественото милосърдие, призван от Христос, Синът на живия Бог, поставен с Негова власт да бъда просветител на целия свят“.
За правилното разбиране на това, как е произлязла идеята за така нареченото „папско главенство“, е необходимо да се отбележи още и следният исторически факт: когато Константинополският патриарх, по предложение на император Юстиниан, приел титлата „Вселенски“, папа Григорий Велики, сам отказал се от тази титла, наричайки я „глупава и горда думичка“, съветвал и другите патриарси да се откажат от подобна чест: „Ако някой в Константинополската Църква получи такова название, което, би го направило съдия над всички, в такъв случай Вселенската Църква (което да не бъде!) ще се разклати из основите си, и този, който се нарече вселенски, ще падне в заблуждение“.
А ето папа Бонифаций III (607), възползвайки се от смутовете в Константинопол, изпросил от император Фока, цареубиецът, указ, с който Римската църква се обявява за глава на всички Църкви, като названието „вселенски“ – вече не в смисъл на почетна титла, както това било по отношение на Константинополския патриарх, а в смисъл на всемирно главенство – било присвоено изключително на Римския епископ.
Полковник Фока, използвайки недоволствто на част от войските от император Маврикий, започнал интриги срещу императора, в резултат на които император Маврикий бил заловен и екзекутиран заедно със синовете си. „Убиецът Фока, желаейки да усили мъченията на император Маврикий с печално зрелище, заповядал да го убият в присъствието на петимата му синове… нареждайки след това главите на царя и на синовете му да бъдат издигнати на трибуналното поле“ – така свидетелства за император Фока византийският историограф.
От самия момент на кървавото му възцаряване Фока не бил признат от някои части на империята: Антиохия, Египет и Картагенска Африка. „Един богоносен мъж, – е записано у хронографа Доротей, – имащ дръзновение пред Бога, чувайки за царските злодеяния, извикал към Господ: Господи Боже! За какво си се прогневил на своя народ и си му изпратил такъв цар тиранин? За какво е това наказание? С какво се е провинил Твоят народ, че си го предал във властта на такъв кръвожаден вълк? И било откровение към този богоносен мъж от Бога: „Аз много се старах да намеря някой по-лош цар, за да накажа народа за неговото своеволие, но не можах да открия по-лош от Фока. А ти занапред не изкушавай Божиите съдби (присъди)“.
На фона на тази характеристика и отношението към цареубиеца Фока на Изтока те изглеждат странни и „изкусително изпъкват взаимните любезности между Рим и Фока“. Дружбата с Фока била изгодна за Римския епископ.
През VII и IX век възникват нови обстоятелства, способстващи претенциите на Римските епископи за главенство в Църквата. Това са, първо, вълненията, обхванали Изтока във връзка с иконоборческата ерес; от това обстоятелство се възползвал Римският епископ, за да се отдели и да заяви своята независимост от византийските императори. И, второ, сближаването на папите с франкската династия на Каролингите; папа Захарий (741–752) освободил франките от клетвата им към законния крал Хилдерик, и заелият престола Пипин Къси, като отплата за оказаната му услуга, подарил на папата Равенския екзархат, завоюван от Пипин от лангобардците. Папа Стефан утвърдил за родоначалника на тази династия, Пипин Къси, кралско достойнство, а Лъв III възложил на неговия син Карл Велики короната на Западната Римска империя, без да има никакво право на това, тъй като това право принадлежало на византийския император. Така от времето на Карл Велики станало обичай всеки западен император да получава порфира и венец от ръката на папата, което и дало на Римските епископи основание да налагат предимството си над цялата Църква, понеже в техни ръце се съсредоточила и духовната, и светската власт. За оказаната им услуга Каролингите не само подарили на папата Равенския екзархат, но и самите те били ревностни защитници на папските претенции за главенство в Църквата. За да придаде на тези претенции църковна и историческа тежест, Рим прибягва към такива фалшиви документи като „Дарителска грамота на Константин Велики“, „Лъжеисидорови декретали“ и др.
Вече отбелязахме, че вселенското съборно църковно съзнание не само отхвърлило домогванията на Римските епископи, нямащи основание нито в Свещеното Писание, нито в традицията на Апостолската Църква, но и осъдило Римския епископ. „Да не се окаже, че внасяме мрачната арогантност на света в Църквата Христова“, – писали до Римския епископ събратята, епископи от цяла Африка, а „не поватикански мислещият“ папа Григорий Велики твърдял, че стремежът към власт над цялата Църква на един от предстоятелите може да разклати из основи Вселенската Църква.
От VI век нататък почти не минава събор, който да не се занимава с Римския въпрос; отделяли му внимание и Вселенските събори, самото свикване на които свидетелства с достатъчна сила срещу измислената идея за главенство на Римския епископ. Трябва да се отбележат и следните моменти: 1) Вселенските събори се свиквали не от папите, а от императора в съгласие с епископите, при това никой и никога не е мислил да иска от Римския епископ съгласие за свикване на събор; 2) не се признавало също за задължително и личното присъствие на папите на Събора, замествали ги техни делегати, а на II и V Вселенски събор нямало дори и папски делегати и, все пак, никой нито на Изток, нито на Запад не оспорвал вселенския характер на тези събори.
Изброените претенции на папите, както вече посочихме, не нарушили единството на Църквата. Всички били свързани с единството на вярата, тайнствата и цялото църковно устройство. Но, за нещастие на целия християнски свят, това единство било окончателно разбито от римските епископи през XI и следващите столетия с изкривяване и нововъведения във вероучителната, догматичната и каноничната област. Незначителната в началото пукнатина се увеличавала, отчуждението на Римската църква от Вселенската църква все повече и повече нараствало с въвеждането на такива нови догмати, като учението за изхождането на Светия Дух „и от Сина“, непорочното зачатие на Пресвета Дева Мария, учението за папата като глава на Църквата и светски господар, догмата за непогрешимостта на Римския епископ в делата на вярата, и във връзка с това, извращаването на учението за Църквата, и др.
На снимката горе: епископ Митрофан (Зноско Боровски), 1909-1902 г.
Източник: Православие. Римо-католичество. Протестантизм. Сектантство: сравнително богословие, глава VI. Изд. Подворья Св.-Троицкой Сергиевой Лавры, М., 1998.
