През 1977 г., преди Великия пост, схиигумен Силуан, йеромонах Адриан и йеродякон Ахила се отправили от Почаев за Кавказ, за да се подвизават там като отшелници и в уединение, встрани от суетата и съблазните, да придобиват плодовете на Светия Дух. Понастоящем за кавказките отшелници са написани доста книги и дори научни дисертации. Но историите на почаевските монаси, които възлюбили Кавказките планини като място за уединен подвиг, все още чакат своите изследователи.
Не е известно колко дълго са пребивавали тримата почаевски монаси в неръкотворните килии на Кавказките планини, но разказите, дошли до нас от първа ръка чрез архимандрит Адриан (Лапин) и архимандрит Ахила (Орлов), предизвикват изумление и възхищение пред висотата на духовния им живот. Така в книгата „В планините на Кавказ“ е поместен трогателен разказ за това, как местните военни устроили засада на „религиозните фанатици“, както те наричали кавказките отшелници.
Тримата отшелници се отдалечили от преследвачите си по планинските пътеки, а в небето ги съпровождал военен въртолет, съобщавайки на земята координатите на бегълците. А ето че пътеката водела към пропаст. Какво да правят? Къде да отидат? Изведнъж най-предният монах осенява с кръстния знак пропастта и … по въздуха, в облаците преминава на противоположната страна. Двамата други монаси правят също кръстния знак и го следват… Пилотът на въртолета само изкрещял в радиостанцията: „Те вървят във въздуха!“ Пауза. В отговор – мълчание. Преследването моментално спряло. Местните власти повече не устройвали засада на монасите. А самият пилот, който съзерцавал тази дивна картина от въздуха, впоследствие се обърнал във вярата и приел монашество.
Монахът, който прекръстил пропастта и пръв стъпил в бездната, бил йеродякон Ахила (Орлов), най-високият и най-силният от цялата почаевска троица, в раницата на гърба си той влачел цялото им скромно имущество. А след него вървял йеромонах Адриан (Лапин), който буквално носел възрастния си старец схиигумен Силуан, гонещ по това време седемдесетте.
Поради дълбокото си смирение почаевските подвижници скривали факта за чудесното преминаване през пропастта. Но все пак тази удивителна история станала достояние на православната общественост. И когато след излизането на книгата за кавказките отшелници духовните чеда на архимандрит Ахил (който пътувал с поредния багаж за отшелниците в някакъв влак за Тбилиси), досаждали с въпроси на своя авва, тогава старецът нарушил мълчанието си и разказал някои подробности за онова преминаване.
„Отче, нима не ви беше страх да прекрачите в пропастта, на височина три хиляди метра над морското равнище?“ – на което посивелият старец и духовник на лаврата Ахила, леко усмихвайки се с края на тънките си устни, кротко отвърнал: „Аз видях пред себе си Ангел, и ме обзе такъв духовен възторг, че нищо повече не виждах и не чувствах“.
Любопитните чеда на архимандрит Адриан също го разпитвали за тази обсада и преминаването през бездната… Но смиреният старец, опасявайки се от беса на тщеславието, се опитвал невинно да ги заблуди: „Да, имахме такава дъска… прехвърляме я през пропастта… и така преминахме на другата страна на планината“.
Дъска? През пропастта? Дълга сто метра? Е, по-лесно и правдоподобно е да повярваш в ангела.
Когато за тази история узнал светейшият Грузински патриарх Илия ІІ, той поканил тримата почаевски монаси при себе си в резиденцията, където те живели известно време, и им предлагал да останат в Грузия завинаги.
Но… за да стане това, трябвало да се отпишат от Почаевската лавра. Така през 1979 г. тримата подвижници се върнали от Кавказ в родната обител, помнейки завета на преподобни Амфилохий да се държат за благословената Почаевска планина: „За да може и вашите кости да лежат в светата Почаевска земя, по която ходи Самата Царица Небесна!“ – говорел преподобният на своите чеда.
От книгата на В. Пономаря „Да бъде радостта ви пълна“ („Да будет радость ваша совершенна“).
Текст в оригинал и снимки: ФБ група "Духовен камертон"
