Когато синът ми Арчил навърши 15 години, той заболя от рядка болест, известна като Синдрома на Гилен-Баре (СГБ) – това е рядко срещано състояние, при което имунната система на човека поразява собствените си периферни нерви. Лекарите предупредиха, че болестта потенциално заплашва живота.
Лекарите не даваха особени надежди за оздравяването на сина ми. В болницата го подложиха на доста скъпи процедури, след което ни изписаха вкъщи и ни предупредиха: „Арчил е с остър имунодефицит, предизвикан от това заболяване, внимавайте, в никакъв случай не трябва да се простудява или да прихване някой вирус“.
В стаята, където спях, беше студено, така че сложих сина си да спи в стаята на майка ми. Там беше топло. Мама също е в инвалидна количка. Няколко пъти през нощта влизах в стаята и, може да се каже, че бдях над съня, и естествено, над здравето на детето си. Една нощ завих топло Арчил с одеялото, прекръстих го и преди да изляза от стаята, помолих стареца Гавриил да „наглежда детето“.
Заспах и след няколко часа в съня си чувам отчетлив глас: „Ставай! Ставай! Отиди да го видиш…“ Отначало помислих, че нещо ми се е сторило в полудрямката, но след няколко секунди, с Божията помощ, осъзнах чий беше този глас, скочих от леглото и се втурнах в стаята на Арчил. Детето спеше, а одеялото се валяше по пода. Тъй като мускулите на Арчил бяха засегнати и увредени, той не можеше да се завие, освен това спеше дълбоко и не разбираше, че му е студено.
Ето как старецът Гавриил се беше вслушал в молбата ми и ме беше събудил. Такъв дръзновен светец е нашият мама Габриеле!
Ние, по възможност, посещавахме редовно манастира Самтавро, и в един прекрасен ден имахме щастието да се докоснем до дрехата и до други светини на стареца Гавриил. Когато Арчил се допря до светините и до дрехата на отец Гавриил, радостта му нямаше край. Молеше се както може. Няма да забравя пълните му с радост и обич очи.
Малко след това Арчил започна да се възстановява. Днес той е физически самостоятелен, наистина, не може да тича, но се движи свободно. И това след като той дори в инвалидната количка не можеше да седи изправен, не можеше да си държи главата и дори не можеше да си движи пръстите на атрофираните ръце и крака.
Господ, по молитвите на стареца Гавриил, за втори път ми подари моето момченце. След оздравяването Арчил ми каза, че когато беше прикован за постелята и не можеше да се движи, когато нямаше сили за нищо, той видял стареца Гавриил, който седял върху леглото и не го оставял. „Знаех, че ще ми помогне, седеше до мен и ме гледаше с голяма обич“ – казва Арчил.
Благодаря на Бога, Който ни е изпратил нашия любим старец Гавриил!
