На празника Въведение Богородично (ст. стил) след поздравителното слово към народа Грузинският патриарх Илия II каза: «Това е велик празник. Когато Пресвета Богородица била въведена в Светая Светих, където първосвещеникът влизал само веднъж в годината – това било знак, че пред лицето на цял свят Тя е била необикновен Човек ...
Днес искам да поговоря с вас за това, какво значение има Църквата в нашия живот. Църквата – това е вратата към Царството небесно. И щастливи са това семейство и този човек, които стоят пред тези врати. Щастлив е този човек, който чувства значението на храма. В църквата присъства особена благодат. Благодатта на Светия Дух…
Спомням си, когато започнахме строителството на „Св. Троица“ (Цминда Самеба – катедралният храм „Св. Троица“ в Тбилиси – бел. ред.). Как направихме изкопа. И мнозина мислеха с какво ще го запълним. Дали ще можем да построим този храм.
Дори когато още нищо нямаше на това място, ние вече чувствахме, че там има особена благодат.
Спомням си дните, когато хората дори не искаха да отидат там. Имаше само една яма… Бог запълни всичко. Бог ни построи този храм, и заедно с Него – построи го нашият народ. Превърна се в храм на Света Троица. Всичко, което човек прави, се превръща в негов автопортрет. Това означава, че силата на Светия Дух се излива преизобилно над Грузия».
Патриарх Илия II продължи: «Припомням си детството. Нямаше събота и неделя, в които майка ми и баща ми, и ние с тях, да не сме били в храма. В храма „Св. пророк Илия“ във Владикавказ. Веднъж по време на службата мама каза на нас, децата: «Стойте тук, аз ще изляза».
Отиде на гроба, който се намираше там. Гробът на Анастасия Андреевна. Тя беше гъркиня по произход. Предците ? бяха гърци. Правеше чудеса, почина през 1932 г. Мама се приближила до гроба, а там се натрупали хора, стоят на колене и плачат. Мама се учудила защо плачат… «Нищо ли не виждаш?» – питат майка ми. «Не», – казала тя. «Прекръсти се и застани на колене». Това било през деня, по време на службата. Тя коленичила и видяла Пресвета Богородица със Спасителя в ръце. Мама заплакала и се навела да целуне нозете на Богородица, но Тя изчезнала и после пак се появила. Присъствали 17 души, 17 души видели всичко това.
Ключовете и жезълът на света Анастасия, които тя носела, се съхраняват при нас в Патриаршията. Подариха ги на баща ми, а той ги остави на мен.
Тя беше удивителен човек. По време на войната немците наближили града и трябвало да влязат в него. И ето че един войник видял на гробището, което било в покрайнините на града, да се движи възрастна жена с жезъл. Той я спрял и извикал: «Коя си ти?» Тя отвърнала: «Аз съм Анастасия и охранявам този град». Така немците не могли да влязат в града.
Спомням си как майка ми и баща ми се готвеха да отидат на църква. Как си приготвяха дрехите, храната… Когато отивахме в събота и се връщахме в неделя, обядът беше вече готов… Беше удивително… Не си спомням ден, в който вечер да не сме станали и да не сме се молили заедно.
Така и ние трябва да гледаме децата си. С любов. Не помня в семейството ни да е имало караница, викове. Винаги цареше покой, който се предаваше и на нас, децата».
Патриархът се помоли и за хората, които са заложили домовете си в банки и подлежат на изселване. Той се обърна към ръководителите на банките с думите: «Искам също да се обърна към тези, които са твърде нуждаещи се, да се докосна до съдбата им. Хората, които са взели кредити и са заложили дома си, остават бездомни в тази зима. Искам да помоля ръководителите на всяка от банките да не правят това, поне през зимата, мъчно ми е за тези хора. Те идват в Патриаршията и плачат. Много ви моля да помогнете. Може би ще се намерят такива, които да простят дълговете или да помогнат с нещо, за да не се продават домовете».
В края на проповедта Патриарх Илия благослови народа: «Нека Господ да изпрати на всички ни търпение и мир. Нека Господ да ни дарува Своята Божествена благодат, която лекува немощните и допълва несъвършените» .
