В името на Отца и Сина и Светия Дух! Амин!

Скъпи читатели,

През 1848 г. на Всеправославно съвещание на Предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви е подписана резолюция, която отрича категорично икуменизма като учение. Годината не е случайна – тя бележи основаването на т. нар. Световен съвет на църквите, който проповядва неправославната идея за това, че Църквата Христова тепърва ще се строи чрез обединяването на всички „църкви” на Земята (вж. Тук http://www.globalorthodoxy.com/1134-vsepravoslavniat-sabor/otzivi-za-sabora/66738-klopkite-na-ikumenizma-ili-novoto-uchenie-za-cyrkvata-v-dokumentite-na-sabora-na-o-krit ).

Освен това, основателите на икуменическата организация споделят идеята, че ще постигнат своята цел, когато присъединят всички Православни Църкви. Днес видни икуменисти се опитват да ни убедят в правотата на своите идеи и да ни внушат, че решенията на Съвещанието от 1948 г. е някаква грешка, плод на политиката на Сталин и е продиктувана от опита на Руската православна църква да заеме водещо място в православния свят. Тази теза днес е много популярна и в съвременното руско икуменическо богословие, което си я е подхванало, преповтаря я и мисли, че така ще я превърне в Истина.

Само че ние, търсещите Истината, предпочитаме да се позовем на позицията на вече канонизирани светци, сред които любимият на българите, наш закрилник и помощник св. Серафим Софийски Чудотворец. Читателите на „Всемирното православие” вече имаха възможността да се запознаят с доклада на св. Серафим (вж. Тук http://www.globalorthodoxy.com/1134-otzivi-za-sabora/66870-triabva-li-pravoslavnata-cyrkva-da-uchastvuva-v-ikumenicheskoto-dvizhenie), който лично той изнася на това съвещание, и който странно съвпада с „дирижираната от Сталин”, изразена от почти всички поместни Православни Църкви позиция. Може би св. Серафим също е бил вербуван от сталинисткия режим, заради който той бяга от Русия с опасност за живота си?!

И ако някои нетрезви съзнания се опитват да ни внушат подобни тези, първо е добре да се запознаят с учението на Православната Църква, и по-конкретно с догмата за Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

Освен това, трудно е да си представим как една Църква може да принуди всички да потвърдят една „неистина” (да не говорим, че тя е отстоявана от всички съвременни светци и старци), а това не можа да се случи, например 70 години по-късно!

РЕЗОЛЮЦИЯ ПО ВЪПРОСА «ИКУМЕНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА» (1948 Г.)

(Приета на Съвещанието на Предстоятелите и представителите на поместните Православни Църкви в Москва през 1948 г.)

Ние достигнахме до пълното и единодушно разбиране, че в настоящия момент влиянието на инославието върху Православната Църква се осъществява най-малко от две страни.

От една страна, възглавяването на Римокатолическата църква в лицето на папството, което е изгубило чувството на спасителната вяра, че адовите порти няма да надделят над Христовата Църква, и в грижа за запазване на земния си авторитет, вървейки по пътя на използването на политически връзки със силните на деня, се опитва да съблазни Православната Църква на споразумение с него. Към последната тая цел папството се стреми чрез създаването на различни видове униатски, по същността си, организации.

От друга страна, протестантството, в цялото му многообразие и раздробеност на секти и групи, като е изгубило вярата си в непреходността и неизменността на християнските идеали, в горделивото си презрение към апостолските древни отечески устави, се стреми да излезе на пътя на противопоставяне на римския папизъм. Протестанството търси съюзник за тази борба в лицето на Православната Църква, за да придобие за себе си значение на влиятелна международна сила.

И тук Православието го очаква още по-голяма съблазън – да се отклони от търсенето на Божието Царство и да встъпи на чуждо за неговите цели политическо поприще. Такава е практическата задача на икуменическото движение днес.

Заедно с Православието на същото влияние са подложении Армено-Григорианската, Сиро-Яковитската, Абисинската, Коптската и Сиро-Халдейската не-римокатолически църкви, а също и старокатолическата църква, тясно свързани с Православието.

Като се вземе предвид, че:

а) целенасочеността на икуменическото движение, изразяваща се в образуването на «Световния съвет на църквите», с последваща цел организиране на «Икуменическа църква», в съвременните ни условия не съответства на идеала на християнството и целта на Христовата Църква, според разбирането на Православната Църква;

б) насочването на усилията му към руслото на социалния и политически живот и към създаване на «Икуменическа църква» като международна влиятелна сила, се явява падение пред изкушението, отхвърлено от Христос в пустинята, и отклоняване на Църквата от пътя на улавяне на човешки души в мрежите Христови, служейки си с нехристиянски средства;

в) икуменическото движение, при съвременния начин на работа на «Световния съвет на църквите», доста преждевременно отхвърли увереността във възможностите за възсъединяване на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква; преобладаващият протестански състав на Единбургската конференция през 1937 г., поради спънки или стремейки се именно към това, побърза да приключи с опитите за благодатно възсъединяване на Църквите; в усилията си за самосъхранение протестантизмът пое по пътя на по-малкото съпротивление, по пътя на отвлечения трейдюнионизъм на социално-икономическа и дори на политическа почва. Това движение и в по-далечен план на дейност изгради на теория създаването на новия външен апарат на «Икуменическата църква», като учреждение в държавата, свързано така или иначе с нея и имащо светско влияние;

г) в продължение на всичките тези десет години (от 1937 до 1948 г.) идеята за възсъздаване на Църквите върху догматична и вероучителна почва вече не се обсъжда документално — на нея й е отредено второстепенно педагогическо значение за бъдещото поколение. По такъв начин съвременното икуменическо движение не работи за възсъединяване на Църквите чрез благодатни пътища и средства;

д) снижаването на изискванията за условието за единение до едното само признаване на Иисус Христос като наш Господ, ограничава християнското вероучение само до тази вяра, която, по думите на Апостола, е достъпна и за бесовете (Иак. 2:19; Мат. 8:29; Марк. 5:7),— констатирайки това съвременно положение, нашето Съвещание на Предстоятелите и представителите на Православните автокефални Църкви, молитвено призовавайки съдействието на Светия Дух, определи:

Да се съобщи на «Световния съвет на Църквите», в отговор на получените от всички нас покани за участие в Амстердамската асамблея като нейни членове, че всички Православни Църкви, участници в настоящото Съвещание, са принудени да се откажат от участие в икуменическото движение в съвременния му вид.

+ Смиреният АЛЕКСИЙ, по Божия милост Патриарх Московски и на цяла Русия

+ Смиреният КАЛИСТРАТ, Католикос—Патриарх на цяла Грузия

+Смиреният ГАВРИИЛ, Патриарх Сръбски 

+Смиреният ЮСТИНИАН, по Божия милост Патриарх на Румъния

+Смиреният СТЕФАН, Екзарх Български

ОТ АНТИОХИЙСКАТА ЦЪРКВА: +Емески Митрополит АЛЕКСАНДЪР, +Ливански Митрополит ИЛИЯ

ОТ АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ЦЪРКВА: + Емески Митрополит АЛЕКСАНДЪР, +Ливански Митрополит ИЛИЯ

ОТ ПОЛСКАТА АВТОКЕФАЛНА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА: +Смиреният ТИМОТЕЙ, Архиепископ Бялостокски и Белски

ОТ АЛБАНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА: +Корчински Епископ ПАИСИЙ

+Екзархът на Московската Патриаршия в Чехословакия ЕЛЕВФЕРИЙ, Архиепископ Пражки и Чешки

Арменската църква се присъединява към приетото решение по въпроса за икуменическото движение

+Георг VI, Върховен Патриарх—Католикос на всички арменци

Москва, 17 юли 1948 г.