Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божий угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.
Мотовилов бил човек със светско образование. Както повечето по светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова изразил недоверие в разказваните явления, свързани със злите сили.
Св. Серафим Саровски се моли 1000 дни и нощи на камъка.
Тогава св. Серафим му разкрил своята страшна борба в продължение на 1000 нощи и 1000 дни с бесовете и както със силата на своята реч, тъй и с авторитета на своята святост, убедил Мотовилов в съществуването на бесовете, като му доказал, че те не са нещо призрачно или измислено, а съвсем реално съществуващи духове.
Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думите на св. старец, че от душа извикал:
- - Отче, как бих искал да се поборя с бесовете!
Св. Серафим уплашено го прекъснал:
- - Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете какво говорите! Ако знаехте, че и най-малкият от тях със своя нокът може да преобърне цялата земя, не бихте ги предизвиквали на борба с Вас!
- - Та нима бесовете имат нокти, отче?
- Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в университета, а ето – не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобразяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е за човешкото въображение да измисли нещо по-гнусно от това. В своята гнусота те действително са такива, защото тяхното самоволно отпадане от Бога и тяхното противене на Божествената благодат ги е направило от ангели на светлината, каквито те са били до падението си, ангели на тъмнината и мерзостта в такава степен, че просто е невъзможно те да бъдат изобразени с някакво човешко подобие. А подобие е нужно – и ето затова ги представят черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият между тях, както Ви казах, може със своя нокът да преобърне цялата земя. Единствено Божията благодат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни, заради божествените заслуги на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищожни всички вражески козни и хитрости.
Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствал като скрит на сигурно място. До смъртта на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като преподобният напуснал земния живот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бесовете, не останало без последствия. По Божие допущение то било прието от злите сили. Ето как станало това.
Когато Мотовилов, след смъртта на св. Серафим, отпътувал за гр. Курск, той успял да събере тук много малко сведения за детството и юношеството на преподобния. Близките сродници, които помнели св. Серафим като младеж, не били вече между живите. Даже домът, в който се родил и отраснал светецът, бил разрушен и на негово място се появили нови постройки. Мотовилов намерил един-единствен старец, връстник на св. Серафим. Именно той му дал ония ценни сведения за детските години на саровския подвижник, които по-късно влезли във всички издания на неговото житие. Пътешествието до Курск било за Мотовилов благополучно. Голямата беда го очаквала при връщането му във Воронеж.
В едно селище по пътя Мотовилов трябвало да пренощува. Дадена му била отделна стая. Когато останал сам в нея, той извадил от чантата си своите ръкописи и започнал да ги чете при мъждивата светлина на свещта, която едва осветявала просторната стая. Случайно попаднал на записаната от него случка, как мощите на светителя Митрофан Воронежки излекували една бесновата девица, произхождаща от дворянско семейство.
Той се замислил как може такова нещо – православна християнка, която се причастявала с Пречистите и Животворящи Тайни Господни, да бъде обхваната от бяс, при това толкова продължително време – повече от тридесет години. И както сам изповядва, рекъл си: „Глупости! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как ще посмее бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. Причащение!”
В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и започнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста. Колкото и да се противял нещастният Мотовилов, колкото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който се вмъквал в него, не успял да се запази. Въпреки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него.
Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страшното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилов и за него започнало време на най-тежки мъчения. Той сам дава следното описание на изпитваните от него мъки:
„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки, и то реално, а не насън или привидно. Първата беше мрачният и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три денонощия, тъй че аз чувствах как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по 16 или 17 пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със светите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепископ Антоний, който заръча във всичките 47 воронежки църкви и всички околни манастири да се казват ектении за болящия раб Божий Николай.
Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия – това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенство Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дима, но ни най-малко не се сгря. Този опит аз записах за доказателство със своята ръка на цял лист хартия, върху който като печат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта.
И двете тези мъки поради помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях и да спя по малко. Те бяха видими за всички. Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина – едва ли повече от това – беше много по-ужасна и свързана с най-тежко страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да го виждаме. Аз целият бях изпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде, неизразимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност и като излизаше през устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в мен. Бог ми даде власт над него: аз можех да го пипам с ръката си и да го разтягам.
Смятам, че е необходимо да разкажа открито всичко това, защото не напразно ми се даде от Бога свише такова преживяване. Да не помисли някой, че дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той – Бог, моят Помощник и Покровител, ще засвидетелства, че аз не съм говорил неистини за Него и за действието на Неговия Божествен Промисъл над мене.”
Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покровител, преподобни Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при откриване мощите на светителя Тихон Задонски и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.
След около 30 години станало откриването на мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление.
В деня, когато били открити мощите на светителя, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво плачел за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала.
Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отправил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия и станал невидим.
Мотовилов се почувствал в същия миг съвършено изцерен.
