Като изучаваме древните свети отци на Църквата и деянията на Вселенските събори от първите девет века, се убеждаваме, че епископът на Рим никога не е имал висша власт и не се е смятал за непогрешим глава на Църквата. Всеки епископ е глава на поместната Църква и се подчинява на указите и решенията на Църквата, която единствено е непогрешима. Само нашият Господ Иисус Христос е Вечният Цар и Безсмъртен Глава на Църквата, защото „Той е Глава и тяло на Църквата“ /Кол. 1:18/, Който казал на Своите божествени ученици и апостоли:“ и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ /Мат. 28:20/.
В Свещеното Писание апостол Петър, когото папистите считат основател на Римската Църква и пръв епископ, като се позовават на псевдо-Климент /апокрифни книги от II век/, участва в Апостолския Събор в Йерусалим като равен сред равни. В посланието към Галатяни виждаме как се подлага на резки обвинения от страна св. апостол Павел.
Папистите знаят добре, че стихът от Евангелието, върху който изграждат твърдението си „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят /Мат. 16:18/ в първите векове се обяснявал съвършено различно и от Църквата, и от преданието, и от светите отци. Камъкът, върху който Господ е построил Своята Църква и на която портите адови няма да надделеят, се разбира метафорично, като правдиво изповядване на св. Петър, че Господ е „Христос – Синът на Живия Бог“ /Мт. 16:16/. Върху това изповядване и вяра остава нерушима спасителната проповед на Евангелието от всички апостоли и техните приемници. Така и св. апостол Павел, който били отнесен на небесата, като обяснява тези божествени стихове, казва по внушение от Светия Дух: „По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ /1 Кор. 3:10-11/.
Светите отци, които твърдо са се придържали към апостолското Предание, не са мислели за първенството на апостол Петър и епископа на Рим, тъй като Римската Църква била основана не от апостол Петър, а от св. апостол Павел, чието апостолско служение в Рим е известно на всички.
Божествените отци се отнасяли към епископа на Рим като към епископ на столица на Империята и му отдавали чест като на пръв сред равни. Това преимущество по чест след това било дадено на епископа на Константинопол, когато градът станал столица на Римската Империя. В 28 правило на IV Вселенски /Халкидонски/ Събор се казва:"Определяме и постановяваме предимството на светейшата Църква на Константинопол, новия Рим. Защото на престола на стария Рим отците дали предимство, доколкото е бил царстващ град. Следвайки това убеждение, боголюбивите 150 eпископи дали равни преимущества на светейшия престол на новия Рим“. От това правило става ясно, че епископа на Рим е равен по чест на епископа на Константинопол и на другите епископи на Църквата. Нито в това, нито в някое друго правило няма дори намек за това, че отците считали епископа на Рим за глава на Църквата, приемник на апостол Петър или наместник на Иисус Христос на земята.
Всяка Църква, както на Изток, така и на Запад, била абсолютно независима и самоуправляема по време на седемте Вселенски Събори. Епископите на източните Църкви и епископите на Църквите на Африка, Испания, Галия, Германия и Британия действали с помощта на поместните събори без вмешателство на епископа на Римската Църква. Той, както и останалите епископи, се подчинявал и изпълнявал указите на съборите. По важни въпроси се обръщали към Вселенския Събор, който е единствената висша инстанция на Вселенската Църква.
Такава била древната конституция на Църквата. Нито един от епископите не претендирал да е монарх на Вселенската Църква. Източната Православна Църква никога не е признавала претенциите на епископите на Рим за главенство и, следователно, никога не им се е подчинявала, както свидетелства за това историята на Църквата.
Известният патриарх Фотий, достойният свещеник и светило на Константинопол, защищавал независимостта на Църквата на Константинопол през втората половина на IX век. Като предвиждал предстоящото отстъпление от църковната конституция на Запад и отпадането на Западната Църква от православния Изток, се опитал в мирна форма да избегне опасността. Но епископът на Рим, Николай I, с неканоничното си вмешателство в делата на Изтока и опита си да подчини Константинополската Църква, довел отношенията на Църквата до печално разделение.
Духоносните отци, убедени, че историята се направлява от Бога, а Църквата – от Христос, никога не са търсели политическа власт. Като желаели да съхранят съкровището на вярата, претърпели гонения, заточение и дори мъченичество. Те никога не жертвали вярата си заради временна слава и власт. Папството в стремежа си към слава и власт се уподобило на княза на този свят. То загубило ревността си към догматите на Църквата и истината на Новия Завет, и така отпаднало от Църквата и Божията благодат.
Св. Марк Ефески казва: „Бихме се отнасяли към папата като към патриарха, ако беше православен“.
Ако е истина, че Господ Иисус Христос е поставил апостол Петър над всички свети апостоли, защо тогава на Апостолския събор в Йерусалим председателства апостол Яков, а не Петър? Защо преобладавало мнението на апостол Павел, макар че той бил кръстен от апостол Петър?
Освен това не подлежи на съмнение историческият факт, че основател на Римската Църква е апостол Павел, а не Петър. Фактът, че апостол Петър е проповядвал в Рим не дава на папата правото на главенство.
Известно е също така от Библията, че апостол Петър дълго време е живял в Антиохия и проповядвал на християните. Защо не са отдали първенство на епископа на Антиохия? Не е ли очевидно, че искането на папата да бъде признат за приемник на апостол Петър не се основава на Свещеното Писание, а на монархическите му стремежи, които са противни не само на духа, но и на буквата на Библията.
Той се отказва от духа на Христа и губи Неговата благодат, като иска първенство. Сам Иисус Христос казва на апостолите Йоан и Яков, когато Го молят за първите места: „Не знаете какво искате…“ /Мк:10:38/.
2. Филиокве
И така с искането на папата да бъде признат за висш съдия и монарх, наместник на Христос на земята, бил нанесен първият удар върху единството на Църквата. Ако някой се отдалечава от истината, налага нововъведения, служи на егоизма и амбициите си, той се отдалечава от Божията благодат. Първите осем века Църквата на Изток и Запад пазила единството на вярата, но неочаквано Западът започнал да прави нововъведения, да налага нови догмати и да извращава истините на вярата. В резултат на това се появява ереста „филиокве“, добавено към Символа на Вярата.
На II Вселенски събор се обсъждал въпросът за употребата в Символа на вярата на думата „изхожда“ за описване особеностите на проявлението на Светия Дух. Бог Отец не се ражда, т.е. Той не произхожда от никой; Син се ражда от Отца. Светият Дух не се ражда, а изхожда от Отца. Бог Син и Бог Дух Свети се отличават по това, че Син се ражда от Отца, а Дух Свети изхожда от Отца.
Догматът за св. Троица може да бъде разделен на следните прости утвърждения:
1. Единосъщността на Света Троица е единосъщност и тъждество на Трите Лица или Ипостаси.
2. Ипостасността, т.е. Лицата на Света Троица се различават по Техните свойства или начин на проявление, което е индивидуално и принадлежи само на едно Лице или Ипостас на Света Троица.
3. Латините утвърждават, че Светия Дух изхожда „от Отца и Сина“, като се позовават на учението на блажени Йероним, „каквото има Отец, има го и Сина“.
Като коментира този аргумент, св. Фотий казва следното:“Ако на Сина принадлежи това, което принадлежи на Отца, то трябва да принадлежи и на Светия Дух…, ако изхождането на Духа е общо свойство, то принадлежи и на Самия Дух, т.е. Духа трябва да изхожда и от Самия Себе Си, трябва да бъде причина и производно на тази причина. Така не са размишлявали в митовете си дори древните гърци.“
Като следвала учението на блажени Августин, франкската традиция добавила „филиоквето“ в Символа на вярата, макар че така наречения Велик Свято - Софийски Събор през 879 г. осъдил тези, които добавят или отменят нещо в Никео-Константинополския Символ на вярата и онези, които не приемат VII Вселенски Събор.
Папа Иоан написал послание на св. Фотий, в което за „филиоквето“ се говори като за нещо, което не се употребявало преди в Римската Църква и рязко се осъждало. Той приемал осъждането на „филиоквето“ от Свято – Софийския Събор не само като допълнение към Символа на вярата, но и като учение.
Сам папа Иоан приемал осъждането на "филиокве" от Свято-Софийския събор не само като допълнение към Символа на вярата, но и като учение.
Папа Агапит също писал в посланието: „Вярваме в Бога Отца и Неговия Единороден Син, и Святаго Духа, Господа Животворящия, Който от Отца изхожда, со Отцем и Сином спокланяема и славима“.
Съгласно 7-то правило на Ефеския събор и изложението на вярата, както било прието на I Вселенски събор, Църквата строго забранява употребата на други символи на вярата освен Никео-Константинополския, а в случай на непослушание: епископът „да бъде низложен“, клирикът да бъде низвергнат от клира“.
Отците от IV Вселенски Събор /Халкидонския/, четейки Символа на вярата, казали: „Този свят Символ на вярата е достатъчен за пълното познание на истината, тъй като съдържа догмата за Отца и Сина, и Светия Дух“.
Православната Църква е истинната Църква Христова, която носи в себе си Христовите рани и не прави компромиси по въпросите на вярата, не търси власт и слава, но остава в простота и смирение, както нейният Основател. А западната Църква се стреми към временна слава и власт над света, принася в жертва всичко, което я свързва с Преданието и истинската Църква, въвежда нови догмати и концепция за световно и хуманно значение на християнството, и така се отклонява от пътя указан от Христос – път на святост и обожение.
