Отец Артемий Бондаренко (род. 1976 г.) е представител на Руската православна църква, Московска патриаршия, в Германия. Настоятел е на православната църковна община „Преп. Серафим Саровски”, гр. Кобург, задълженията му са свързани с още две църковни общини: „Дванайсетте апостоли”, град Байройт, и „Равноапостолна Нина Грузинска”, гр. Хоф.
Пътеписа си за своето първо пътуване до Света Гора о. Артемий изпрати специално за сайта „Всемирното православие”, за да стигне и до българските читатели.
Първоначално обстоятелствата не ме пускаха да замина за Атон: нямаше вместо мен кой да мие съдовете в ресторанта; точно в тези дни трябваше да пътувам за епархийско събрание до Хамбург (явяването беше строго задължително!); беше невъзможно да оставя семейството си за цяла седмица (воденето на децата на училище, закуските, обедите и вечерите им, спорните занимания – всичко мен чака); а и пари за пътуването нямах… Затова, макар че приятелите ми отдавна се готвеха да тръгнат, аз до последно не вярвах, че ще ми се удаде да пребивавам в Градината на св. Богородица. Не вярвах, но въпреки това се молех за това!
С наближаването на деня на полета всичко започна стремително да се променя.
Моите приятели ме убедиха да ми помогнат финансово. Шефът на ресторанта, сицилианецът Пино, изведнъж обяви принудителен отпуск за всички сътрудници, съвпадащ с времето на пътуването ни до Гърция. На молбата ми да бъда освободен от епархийското събрание, което при нас се провежда веднъж на две-три години, получих положителен отговор. И най-важното – жена ми беше съгласна да отсъствам една седмица и ме увери, че сама ще се справи с всичко (тъй като моментът съвпадаше с времето на ваканцията!)!
В самата подготовка и около полета се усещаше помощта на св. Богородица. И така, всичко постепенно се устрои и уреди. Поклонническата ни група за Атон се състоеше от 4 души: аз и дългогодишният ми енориаш Павел, а също мой приятел от Москва и негов колега. Всички щяхме да бъдем на Атон за първи път.
Вече сме с Павел в Мюнхен, а мен все ме измъчва мисълта, че съм взел малко пари за такова пътуване. Минаваме през летищния контрол, от нямане какво да правим ходим напред-назад, докато чакаме самолета. В далечината виждам човек в расо и със скуфия (свещеническа шапка - б.пр.) - явно православен като нас. Аз също съм в подрасник (дреха, която се носи под расото – б.пр.) и с армейска зелена жилетка (има много джобове). Ако за Русия или за Гърция не е кой знае какво събитие да се видят двама души в подрасници в двата края на залата за заминаващи, то за мен, подивелия, проживял в „пустинята” вече почти 10 години, дето съм единственият православен свещеник в радиус от 200 км, - това е голяма радост и утешение.
Човекът в расото, забелязвайки моето внимание, ми кимна и искаше сякаш да продължи в противоположна посока, но аз, без сам да знам защо, започнах да му махам с ръце като на стар познат, и се затичах към него. Руският отец от Валаам, както след това се оказа, започна с учудване да се взира, мислейки, че наистина е срещнал някой познат. Аз оставих Павел и бързо закрачих към него: "Христос Анести! Христос Воскресе! Аз съм православен свещеник от Бавария, там служа. Сега летя за Атон. А Вие? Откъде сте? – „Востину Воскресе, отче!... Тъкмо от Атон идвам. От Валаам съм”, - каза взиращият се в мен учуден свещеник. Поздравихме се с братско целование. "А, Валаам! При нас във Вюрцбург беше на лечение Вашият игумен, служихме заедно Литургия. Самолетът ми е скоро. А Вашият?” – „Да, така е. Нашият игумен беше на операция в Германия… Моят самолет е също скоро… Щом ще пътувате на Атон, ето, вземете…”, - и той извади портфейла си и ми подаде 50 евро. Отказах, но той настоя и аз ги взех. "Помолете се за мен и за братята!” - "Взаимно да се молим"! - Благодаря Ти, Господи и на теб, Божия Майко, - помислих аз, прибирайки парите, и се затичах да догоня Павел.
Самолетът се приземи в гръцката горещина. Колко е хубаво! Просто се наслаждавах, когато автомобилът ни чакаше в задръстванията и на светофарите. Слънце и топлина! Голям контраст с немската влажност и хладина. От какво е тази разлика, помислих си, - може би от това, че тук има много Православие, а у нас малко. Ако проповядваме и увеличим Православитое в Германия, тогава и у нас ще бъде много по-топло и слънчево.
Урануполис – последният град преди затворената атонска монашеска Автономия. В превод "Урануполис" може би означава "Небесен град" или "Град в Небето". Подхожда и съответства на задачите и целите на Атон. В Урануполис, въпреки че в действителност това е вече Атон, вече е самият полуостров, все още се усеща светът: кафенета, ресторанти, забави, увеселения, жени, плажове. Една спирка на кораба по море, и всичко това вече го няма. Мнозина поклонници на Атон остават тук в хотелите за една нощ, за да получат рано сутринта разрешение за влизане в Атон и да се качат на кораба. Така направихме и ние. Мнозина, знаейки и чувствайки, че това е последният светски пристан, се стараят като че за последен път да се възползват и да се насладят на преживяването. Така направихме и ние. Желанието ни беше да се разделим и всеки сам, самостоятелно, за свое удоволствие да поброди из „Небесния” или по-точно казано „Преднебесния” град.
Мисля, че всеки отива на Атон със собствена цел, желание и търсене. И всеки го получава. Получава това, което търси! Онова, за което е дошъл! Колкото и странно да звучи, аз отивах на Атон заради Германия. Аз я търсех там. И я намерих. Често я намирах. Защо си дошъл тук? – Търся Германия. Защо? Нима тя е тук? Аз съзнавам себе си като православен свещеник и съм отговорен за тази страна и за този народ, и за тази земя, където Господ ми е отсъдил да живея ето вече 10 години. И нося всичко това със себе си на Атон. Виждах почти във всичко отражение и символи на тези мои мисли и търсения. Може би не съм прав? Или се заблуждавам? Някои отиват на Атон, за да си отдъхнат от Германия и света, а на мен ми се искаше да намеря всичко това там, да го открия по нов начин. И го намирах, което за мен беше голяма радост.
Ходя безцелно, разхождам се из Урануполис. Ето, някаква бабка любезно ме приканва да вляза в църковно магазинче – там кипи търговия, има много руснаци. Бабката не говори руски, аз също почти не говоря гръцки. Машинално минавам на немски и без да зная защо, започвам да помагам на възрастната жена да продава стоката си. Обяснявам на руснаците какви са тези икони, къде са направени, какво е това вино, мед, елей, стик-тояжка за поклонници… Хората пресмятат и си тръгват. Аз и бабката оставаме сами в магазина, опитваме от нейното вино и от локума. Оказва се, че си говорим на немски! Ето я първата среща с моята Германия! Откъде знаете немски, питам. – Живяла съм в Германия, там порасна синът ми. Благодаря, че ми помагаш. Ето ти още вино и локум, и икони можеш да вземеш. - О, Danke!, - казвам на домакинята, - ето адреса ми, елате ми на гости и освен това моля ви, помолете се за православните християни в Бавария, не ни е лесно там. - О, ще се помоля! Може синът ми да дойде при теб да търси работа! – Едва ли ще намери, - поклащам глава, - живея в района с най-голяма безработица в цяла Бавария, самият аз постоянно търся работа.
Гледам тези, на които помагах с покупките в лавката, идват откъм морето мокри, заметнати с хавлии. Ей, момчета! Може ли да се плува тук? Няма ли акули? – Разбира се, може, смеят се те, - това още не е Атон. Там не може, не благославят, а тук още може. Акули няма, дори морски таралежи няма! Последното беше за мен зловеща шега. Защото само щом влязох във водата, почти веднага стъпих върху морски таралеж. За първи път в живота си! Макар че съм се родил и израснал в Крим, край морето. Беше доста ветровито, носех се върху вълните и излизайки от водата, дори не разбрах, че съм стъпил върху таралежа. Просто се убодох като на стъкло. Излязох, разтрих мястото, нямаше нищо, почти не ме болеше. Морето беше превъзходно. Егейско.
Тръгнах си доволен, поплувал в морето, с желание да намеря спътниците си и да хапнем нещо. Обмислям как мога да се нахраня, да се подкрепя и при това да не похарча много пари? Съглеждам леко подпийнал млад руски мужик. Върви право към мен: „Ти свещеник ли си? Благослови! Откъде си? Искаш ли да хапнеш нещо? Да тръгваме!” Едновременно с това виждам встрани спътниците си. Викам му: „Бог да Ви благослови! Здравейте! Аз съм православен свещеник от Германия. Благодаря Ви за поканата. Но не съм сам, това са приятелите ми”. - "А! Те ще дойдат с нас! Да вървим, тук наблизо има хубав ресторант с много вкусна риба-Бараболка. Черпя ви”. И четиримата сме озадачени, вечеряме с този човек, през цялото време си говорим за Атон и за чудесата. Благодаря Ви много, - благодаря аз в края на богатата и обилна трапеза… – Няма за какво! На Нея, на Богородица да благодарим!
Чак вечерта, след вечерята, почувствах силна болка в стъпалото, всяка крачка ми костваше голямо усилие. А на сутринта ни очакваше Атон с неговите планини и пътеки!
Като се върнахме с хотела, и четиримата се захванахме с моя крак. Както се оказа, моят енориаш Паша беше истински лекар, макар че аз цял живот съм го смятал за компютърджия и дори пусках шеги по този повод. Момчетата няколко пъти ходиха до единствената в този град, затворена нощно време аптека, отваряха им я и им продаваха ту лекарства, ту пинсети, ту шприц, ту обезболяващи. Иглите на таралежа бяха останали дълбоко в стъпалото ми, причинявайки немалко болка, стонове и вопли.
Отначало се опитаха да извадят игличките с пинсета, след това правиха разрези, после обезболяваха мястото, след което просто разпориха и рязаха ходилото ми. Налагаше се, иначе щеше да стане още по-лошо. На сутринта болката се беше притъпила и аз успях да се довлека за пропуска и до кораба. Приятелите ми ми носеха багажа. Плуваме. Водата е чиста като сълза. Морето с морските таралежи! Ето че сме на Атон. Не е възможно всичко да се опише и разкаже. Или не веднага. Ще кажа само как по-нататък срещах моята Германия.
Атон е прекрасен, зелен, планински, жарък, величествен и прост. Вглеждаш се във всяко листенце и всяко камъче. Интересно, страшно и радостно. Стараеш се да се надишаш. Първата ни обител е древният манастир Великата Лавра. Пристигнахме, огледахме, прекръстихме се, уморихме се. Много знаменити чудотворни икони, мощи, реликви. Както навсякъде на Атон. Събирани от цяла Византия. Ако човек остане за седмица, за всяко камъче и за всяка икона може да напише книга. А ние имаме 4 дни за целия Атон. Няма как да се обхване необятното!
Отсядаме в манастирския хотел на Великата Лавра. Първото, което чувам – зад стената говорят на немски. У дома съм си! Почуквам, разговарям – туристи учени от Австрия. Да, ето така западният човек намира Православието. През живота си съм виждал повече от десетки такива. Не съм ги търсил специално, те сами са идвали. Един от тях ми каза: „Приех Православие, защото вече не можеше да не го приема!” Самият той беше бял като сняг, посивял; известен и заслужен професор по евангелско богословие. Почти като тези австрийци... Пътешествайки из Атон, още няколко пъти се засичах с тях и всеки път водехме оживени беседи за вярата, за Църквата, за Атон. Чувствах се като у дома си.
В същата тази Велика Лавра, вече не помня как, се заговорих с един дядо. Гледам го, чувствам го като да ми е роднина. Оказва се, че е от Щутгарт (близо до Бавария), на Атон е за 13-ти път! А аз за първи. Има за какво да си поговорим. Беседваш, говориш и не можеш да се наговориш. Възпираш се да не нарушиш нормата, да не прекалиш, заради приличието и неудобството пред руските момчета. Много му се зарадвах на този дядо. Питам: Вие православен ли сте? – Не, но съм напът да стана. – Каня Ви в моя град Кобург! – Благодаря, много сте любезен. Ще дойда. Aufwiedersehen!
По-нататък стигаме до Руския Пантелеймонов манастир. Мисля, че е най-големият, най-красивият, най-богатият и най-обширният в цялата Атонска Гора. Най-„шикарният” манастир! Така и трябва да бъде. Русия е велика и богата. На първо място – духовно, а това е главното. По време на службата гледам на централното монашеско място седи възрастен монах. При него идват всички, нещо питат, благославят се. Мисля си, че вероятно е игуменът на манастира. Ще отида и аз, да поискам от стареца да се помоли. „Благословете, отче! Аз съм свещеник от Германия. Моля, помолете се за нас, православните християни, които живеем там. Не ни е лесно там”. – „Бог да благослови! (След това продължи на много чист немски, така че помислих, че пред мен стои немец: Wo wohnen Sie?! Wie heisst Ihre Gemeinde!? Wie gross ist Ihre Gemeinde? Sind Sie von Russisch-Orthodoxen Kirche? Gut, mach ich! Ich bete zu Gott gern!" - Тоест обичайните въпрос: Къде живеете, голяма ли е енорията ви. И главното: Да! Ще се помоля за вас!)”. Бях много радостен и удивен. Но това все пак не беше игуменът на манастира, а „само” благочинният (епархийски наместник – б.пр.) или неговият помощник.
Игумен на руския манастир на Атон е архимандрит Йеремия, истински почитан в Русия и отвъд границите й старец. Удаде ми се да се доближа до него след трапезата, в коридора, със същата молба и със същите думи: „А, Германия! Бях там три години! Господ да Ви помага! Ще се помоля за вас”.
Пак там, в Руския манастир попадам случайно в костницата, където се упокояват монасите. Гледам, клисарят разпалва кадилницата, готви се за панихидата и пита: „Откъде сте?... А-а! Ето, вижте, тук имаме вашата икона на Майката Божия, нарича се „Кралица на Германия”. Отново се почувствах като у дома.
В магазинчето за икони, където, впрочем, всичко е много скъпо, ми подаряват 30 иконки, оформят се 30 красиви „фирмени” пакета, заедно със събраните от брега на морето камъни, цветя от Атонската планина и свежи лимони от манастирските градини. Трийсет – колкото е броят на енориашите ми. На прощаване отидох при духовника на манастира отец Макарий. Все със същите думи и молби, друго не исках. Отец Макарий горещо ме подкрепи и ободри, подари ми книги и календари.
Независимо от почти седмица недоспиване, големите преходи и пострадалия ми крак, въпреки няколкото нощни служби подред, от Атон аз се върнах с чувството и желанието да работя и планини да прескачам! Господи, помогни и благослови! Майко Божия, застъпи се и подкрепи! Моля и Вие да се помолите за мен и за нас, православните християни, живеещи в Бавария!
Ваш йерей Aртемий Бондаренко
Снимки:
www.pravoslavieto.com
www.photo-forum.net
www.venividi.ru
Сн.
