Близо 2 месеца след като приключи Великия Пост, една седмица след Петдесетница и ето православният свят отново навлиза в постен период – Петровите пости, които завършват на 29 юни. Напоследък се наблюдава все по-голям интерес към църковните пости.
За съжаление той е насочен предимно към телесния пост – коя храна не трябва да ядем, коя кога да ядем, при какви ситуации какво да ядем и т.н., без да се обръща внимание на вътрешния, духовния пост. Често като за начало повечето хора четат монашеска литература по тоя въпрос и понятията им съвсем се объркват, защото приемат всичко написано там буквално, без да го съпоставят с действителността, в която живеят. Телесният пост е важен, но той трябва да се съчетава с духовния пост, което го прави спасителен за човека. Постът е строго индивидуален в зависимост от здравословното състояние на човека и условията, в които живее. Затова по един начин ще постят хората, живеещи на тропиците, където е вечно лято и на северния полюс, където е вечна зима, по друг начин ще пости младежът и по трети - старецът. Важното обаче е при всички духовният пост да има една и съща основа.
От историята знаем, че постът е най-старото култово предписание, целящо да се изпроси Божията милост. Той е практикуван както от старозаветните евреи, така и от източните народи, древните елини и римляни. Евреите са знаели, че като пости човек, на дело показва смирението си пред Бога и вярата си в Неговата милост. Затова в трудни дни на беди, при покаяние или при започване на важно и трудно дело хората са постили, като по този начин искали да изпросят Господнята милост.
Преди да получи Божиите заповеди, св. пророк Мойсей постил четиридесет денонощия на планината Синай (Из. 34:28). Постил и св. пророк Илия на планината Хорив (3 Цар. 19:8). Забележителен е и постът на ниневийците (Йона 3:1-8). Наредба за пост е дадена и на пророк Иоил: "Чуйте това, старци, и внимавайте всички жители на тая земя ... назначете пост". (Иоил 4:2-14). При евреите постепенно се установил обичай да се пости два дни седмично - в понеделник и четвъртък. Така установеният пост в Стария Завет по линията на естествената приемственост продължил и в Новия Завет. Свързващото звено между тях бил великият постник и Кръстител Господен - св. Йоан Предтеча (Мат. 3:1-4). Постът за православните християни е утвърден от Христос чрез Неговия личен пример. Преди да започне Своето спасително дело и обществената си дейност, Божият Син се отдава на 40-дневен пост в пустинята, подложен на изкушенията на сатаната (Мат. 4:1-3). Освен това, Господ допълнително е показал необходимостта от поста в борбата срещу дявола: "Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост" (Мат. 17:21).
При оформянето на църковния пост, св. апостоли приемат за критерий живота, страданията и Възкресението на Господ Иисус Христос. За да се разграничат от евреите, предали Христа за разпятие, те изместили поста в други дни - сряда и петък, свързвайки го така с вярата си. В сряда се споменава предателството към Божия Син, а в петък - Неговата кръстна смърт. В началото постът се изпълнявал чрез отказ от всякаква храна до 15 часа, а при специални случаи - в продължение на три дни, а после започнал да се практикува като отказ от определен вид храни: месо, млечни продукти, яйца, риба и олио. Постепенно постът приел нов облик. Църковният канон отделил дните събота и неделя, в които постът е облекчен, а по време на богослуженията в неделя се забранява и колениченето (Правило 20 на I вс. Събор). Това се въвело с цел да се отличи празничният характер на събота и неделя, защото в съботния ден Бог си почива от делата Си, а неделя е денят на Христовото възкресение. Уважавайки особения и празничен характер на тези дни, св. Църква определила по време на пост в събота и неделя да се разрешава употребата на олио и вино, единственото изключение е Велика събота - ден на строг пост, защото тогава Господ Бог е лежал в недрата на земята.
Най-важният въпрос е защо е толкова ценен постът и какво целим с постенето. Постът е преди всичко пречистване на душата, а после и на тялото. Св. Василий Велики нарича поста "лекарство срещу врага". Сърцевината на поста е в т.нар. духовен пост, при който е наложително да се въздържаме, доколкото имаме сили, от всички разновидности на греха: грехове на сърцето, на езика, на волята и на мисълта. Това значи, че периодът на поста е времето в което трябва да удвоим силите си в борбата с това, което ни отдалечава от Бога и от хората - завист, злоба, гняв, себелюбие, алчност и гордост, осъждане на другите, сквернословие, блудни помисли, празнословие и волнодумство. Духовният пост се практикува най-вече с усилване на молитвения живот и с осъзнаване на собствената греховност; колкото е възможно по-често посещаване на богослуженията, особено на св. Литургия; с благотворителност и милосърдие; с четене на Свещеното Писание; с с утешаване и подпомагането на самотни и нещастни хора. Колкото повече се стремим да осмисляме и изпълняваме изискванията на духовния пост, толкова по-лесен ще е и телесният. Духовният пост стои винаги над телесния, защото сам Господ определя, че "не това що влиза в устата осквернява човека, а онова що излиза от устата, то осквернява човека" (Мат. 15:11). Постът безспорно е трудно дело, което изисква свободно желание, усилия и голямо търпение. Трябва постоянно да упорстваме и да се противопоставяме на всевъзможните трудности, свързани с него: упреци срещу поста и убеждаване, че той е излишен или пък вреди на здравето; подигравки от околните, стремежа им да ни въвлекат в грях (макар и често несъзнателно), нашепванията на лукавия, че не е нужно да призорваме себе си, след като през останалото време борбата, която водим, не е толкова усилена и др.
Съществува и друга опасност, от която трябва да се опазим - постещият да се възгордее от мисълта, че е по-съвършен и възвишен от другите. Разбира се, трябва да внимаваме и за обратния вариант - човек може да се отчае при мисълта, че е толкова грешен, че каквото и да прави, не би могъл да омилостиви Бога.
Стигам и до най-важната част на поста – Покаянието. Сам по себе си постът без покаяние не би имал голям смисъл. Постът е времето, в което трябва максимално да се доближим до Господа. Това става в Покаянието, чрез което признаваме своята греховност и осъзнаваме слабостта си. Именно сега е моментът да преобърнем живота и начина на мислене, искайки помощ от Христос. Специалните богослужения и създаващата се по специална атмосфера през този период, може да подпомогне изключително много за това. Преподобни Еферм Сирин казва, че Покаянието е огледало, в което трява да се огледаме. Е, именно постът е време да го изчистим и да видим нашата истинска същност, нищо, че после пак ще се замърси. Само така ще усетим колко сме се отдлечили от Бога и ще може да почустваме безкрайната Му любов към нас.
Най-често хората завършват поста с приемането на св. Причастие (Евхаристия), което е най-великото тайнство на Христовата Църква. При него участващият приема Тялото и Кръвта Христови, под видимата форма на хляб и вино, за духовно спасение и телесно здраве. Много е важно да се отбележи обаче, че целта на поста не е причастието в края му, защото може да се причастиш и извън постите, а достойна подготовка за посрещане на празника на който е посветен постът. /Възкресение Христово (подвижен празник), Рождество Христово (25 декември), Успението на Майката Божия (15 август) или празника на апостолите Петър и Павел (29 юни). Разбира се, че е най-добре след като човек е положил толкова усилия през поста, накрая да се причасти. Желателно е това да става и в началото на поста, за да можем да придобием сили да издържим по време на поста, осъзнавайки, че причастието е дар, а не се дава за някакви специални заслуги.
За пръв път Тайнството Евхаристия се извършва от самия Христос по време на Тайната вечеря: "Вземете, яжте, това е Моето тяло. Даде им и рече: Пийте от нея всички; тази е Моята Кръв на новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете" (Мат. 26:28). Сам Господ определя огромната спасителна сила на най-великото Тайнство: "Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден" (Йоан 6:54). За да бъде спасително приемането му, християнинът трябва да осъзнае няколко неща. Първото и наи-важното е всеки да отговори на въпроса - защо иска да приеме св. Причастие. Църквата е запазила многобройни свидетелства за телесно изцеление след приемане на Светите Дарове, но трябва да осъзнаем, че най-великото чудо се извършва в човешката душа. Затова трябва да се стремим да приемем св. Причастие с правилната и сърдечна вяра. Второ - понеже това е нещо много важно, желателно е да обърнем специално внимание на подготовката и изпитанието на душата и тялото - чрез молитва, пост и въздържание. Като трето може да се каже, че трябва да сме извършили другото църковно Тайнство – Покаяние (за хората които нямат духовен наставник, с които да обсъдят вземането на св. Причастие или пристъпват за първи път към Тайнството, е задължителна изповедта при свещеник).
Когато осъзнаем истинската същност и цел на поста, той не би трябвало повече да се възприема като здравословна диета, въпреки че укрепва и телесното здраве. Затова ако човек не е готов да приеме духовната страна на поста - по-добре е да си направи една диета. И най-важното е да не си мисли, че това е пост, и да не се самозалъгва. Защото пост без Покаяние не е пост и такъв «пост» само би нанесъл духовна вреда на практикуващия го - по добре е да положи, макар и минимални сили, поста му да има духовен характер и да приеме смирено своята немощ.
