Постът, както и всичко, дадено от Господ, не съществува напразно, а има дълбок смисъл. Много сме чели, слушали за смисъла и значението на поста, но да се приложи наученото в пълна мяра – това невинаги се получава. Каква е обаче за нас тази пълна мяра? Как да се измери и изпълни? Игумен Сергий (Рибко), мисионер и монах, споделя с читателите на портала „Православие и мир” препоръките за това как да се избягват грешки в периода на поста и как да бъде той угоден на Бога.
Игумен Сергий (Рибко)
- Отец Сергий, доколко може да се говори за полза и актуалност на поста в съвременния мегаполис?
- От която и страна да се погледне, постът е нещо полезно. Дори не само за духа, но и за телесното здраве. Всяко въздържание е път към здравето, а излишеството в храненето – път към загубването му. Това ще потвърди и науката. А доколкото тялото и душата са най-тясно свързани, всички плътски ограничения имат огромно влияние върху духовното състояние на човека.
Според канона, ако православният християнин не спазва поста, той подлежи на отлъчване от Църквата. Защото духовният живот е невъзможен без поста. Това не се отнася за новоначалните, на които им е трудно да приемат всичко изведнъж, но постепенно, стъпка по стъпка, трябва да се приемат всички правила на Църквата. Колкото повече човек се въцърковява, толкова повече разбира необходимостта от поста като част от своя духовен живот.
Ако четем светите отци, ясно ще видим значението на поста. Така един от учителите по благочестие казва, че тлъстата птица може само да маха с криле, но не й е по силите да излети. Докато леката птица веднага полита към небето.
Ако душата е преситена с различни ястия – как тя ще се издигне към Бога? Но този, който, например, се намира в болница, няма да може да съблюдава поста, няма да има и вина. Църквата е снизходителна към болните. На тях им е нужна сила за поддържане на здравето, и те трябва да ядат това, което им се дава. Самата болест напълно замества поста, тъй като все пак да се пости е по-лесно, отколкото да се боледува.
Самият подвиг на поста не е и чак толкова страшен. Въцърковеният човек свиква с поста и го заобичва. Той чувства лекота и радост, очаква това време, предвкусва го.
- Какво означава аскетическият принцип „умъртвяване на плътта?”
Плътта се е възприемала от аскетите като олицетворение на греха. Действително, ако бъде оставена без контрол, тя ще пожелава все по-греховното. Плътта трябва да се обуздава духом, с молитва и пост. С плътта са свързани най-тежките грехове. А с поста плътта се обезоръжава и одухотворява, благодатта прониква в човека и се започва духовен път заедно с плътта.
Православният пост — това е изповядване на нашата вяра, изповядване на това, че съществуват духовни принципи на живота, че има Бог, че душата стои по-високо от тялото. И постещият открито свидетелства за това. Резултатите от поста не закъсняват, в това се убеждават всички. Наистина на човек му става по-леко, по-спокойно, страстите се усмиряват, настъпва вътрешна съсредоточеност, съзерцание. Тялото започва да придобива подобие на „мъртвост”, неподвижност към греха и в това е заслугата на поста.
По време на поста придобиваме Божията благодат, открива се истинският смисъл на живота, който се заключава не в плътските удоволствия, а в духовната радост.
"Не само с хляб ще живее човек..."
- Този принцип актуален ли е за миряните или е подходящ само за монасите?
- Този принцип е актуален за всички, които изповядват Христа. Просто монахът прилага в по-сурова мяра всички онези трудове, които са необходими и за миряните. Монахът е дал обещание за отказ от греха във висша мяра, но и мирянинът се отказва от него.
Същото това се отнася и за поста, макар че за монасите той е по-строг. Монахът, например, никога не яде месо. Да, съществуват определени различия между монаха и мирянина, но това не значи, че мирянинът е човек, който води духовно нехаен живот. Всекиму е дадено според мярата.
- Доколко съвместими са работата и постът? Нали постещите по устава монаси трябва през цялото време да пребивават в молитва и през периода на поста да отложат всички „житейски грижи”, но как ще стане това с миряните, заети с ежедневна работа, суета?
- По отношение на монасите, разрешете ми да не бъда съгласен с Вас. Монасите се трудят не по-малко от миряните, а дори повече. Миряните имат почивни дни, а монасите нямат. Що се отнася до монашеските празници – съвършено понятно е, че това не са почивни дни, а време за още по-усърдно служение.
Ако мирянинът си е отработил полагащите му се часове през деня и може спокойно да се прибере вкъщи, монахът прекарва 24 часа в денонощието в готовност и няма такова положение, че след определено време да не трябва да му се възлага послушание или поръчение. В манастира никой не пресмята времето.
Нужно е във всичко да се прилага разсъдителност, както при миряните, така и при монасите. Да се изхожда от това какво е послушанието, каква е работата. Ако трудът е тежък – винаги има някакво облекчение.
Според църковните канони, ако, например, човек е на път, постът не е толкова строг. Случва се човек на дълъг път или изпълняващ тежък физически труд да се е нахранил с растителна храна, а след малко пак да му се прияде. А да няма условия за това. Не можеш да се спираш през час, иначе никъде няма да отидеш и нищо няма да свършиш. Просто няма кога да се занимаваш с това. Затова няма грях, ако въздържанието в този случай се поотслаби.
Когато бях в Оптинската пустиня, на изповед ми се е налагало да чувам как човек, който идваше отдалече, искаше да се причасти в Оптина, това беше важно за него, но по дългия път бил принуден да похапне салам, просто защото нямало нищо друго. Разбира се, аз не мога да не го допусна до Причастие и разрешавах този грях.
Някои ще кажат, че е можело хляб с чай да хапне, но това е вече друга крайност, като се има предвид предстоящият доста дълъг път. Така, че едно е човек да няма възможност да спазва поста, а друго е, когато той просто не иска в нищо да си откаже.
Това същото се отнася и ако човек работи далече от дома си и всеки ден пътува дълго за работа - положението му се приравнява с това на пътешестващия. В такъв случай може да има смекчаване на поста.
Не трябва да се забравя и за хората, за които месото е необходимо като лекарство, при някои заболявания на кръвта, а на някого пък му е нужен калций, съдържащ се в млечните продукти.
Що се отнася до отлагането на житейските грижи – тук също трябва да се прилага разсъждение. Манастирът не може да бъде затворен по време на поста. Монасите сами са длъжни да се грижат за всичко в него. Необходимо е и обяд да се приготви, и да се вдигне масата, и още много неща да се свършат. Колкото и минимална работа да има, все едно, тя се извършва с ръцете на самите монаси. Всяка житейска грижа може да отложи единствено отшелникът, затворникът, но това е много висок подвиг, на който малцина са способни.
А в света хората имат деца, семейства, имат задължения към тях. Необходимо е по-често цялото семейство да посещава храма, повече да се моли, но и всичко нужно да продължава да се прави. Децата да се нахранят, дрехите да се изперат. Тъй като няма нищо добро в това хората демонстративно да отказват да изпълняват необходимото у дома, на работа. Затова трябва да се разбира в каква степен да бъде отлагането на грижите.
Всеки човек, който живее на земята, има задължения по отношение на ближните. За монаха ближните – това са неговите събратя, както и всички приходящи, поклонници. Хората често идват за съвет, за помощ, а ние какво, трябва да им казваме: извинете, но ние се молим. Разбира се, че не.
Същото е и в света. Взел те е работодателят на работа и чака от теб резултати. А ако започнеш да закъсняваш с няколко часа и да не се явяваш на работа, тъй като е празник или заради литургията – това е съвсем неправилно. Може да се отиде и на ранна литургия, а след това да се отиде навреме на работа.
Всички имат нужда да черпят сили за борбата със своята плът, и постът дава тези сили. Постът – това е път към свободата от греха. Но човек, дори да е вярващ, който по принцип не спазва поста, проявява гордост и не получава Божията благодат.
Разговаря: Елена Вербенина
2 декeмври, 2010 г.
