Архимандрит Клеопа (Илие)

Беседата на известния румънския старец Клеопа (1912-1998 г.) е посветена на въпроса, колко често може да се причастяваме със светите Христови Тайни и кое е необходимото условие за приемане на св. Причастие.

Брат: Благословете, преподобни отче игумене!

Старец: Бог да те благослови, брате Йоане. Дошъл си да продължим разговора от миналия път ли?

Брат: Да, преподобни отче. Моля да ме извините за закъснението. Няколко пъти се опитвах да вляза при вас, но видях че през цялото време сте много зает и не се решавах; а днес, изглежда, сте свободен, и помислих, че би било удобно да дойда, ако не се лъжа.

Старец: Не си се излъгал, брате Йоане, защото днес съм наистина свободен и можем да продължим, с Божията помощ, разговора, който прекъснахме миналия път. Е, хайде, сега за какво искаш да питаш?

Брат: От казаното от вас, преподобни отче, аз разбрах, че обичаят християните да се причастяват със Светите Тайни не е бил един и същ през всички времена, нито пък по всички краища на християнския свят. Затова ми се иска да помоля за вашия съвет и да разбера мнението ви за това как е по-добре да се причастяваме със Светите Тайни: по-често или по-рядко, и какви условия трябва да изпълни желаещият да се причасти?

Старец: Брате Йоане, ако някой се причастява често или рядко със Светите Тайни, но ако не се старае да се причасти с нужната подготовка и да изпълни условията, необходими за това Тайнство, такъв се причастява за осъждане, а не за полза (виж 1 Кор. 11: 28–29).

Така че ако животът на християнина е чист и непорочен поради това, че съвестта му е без никакво петънце (което съвсем не е лесно), такъв може да се причастява и по-често, дори всеки ден, и може да получи голяма полза от такова причастяване.  Но ако няма чист живот и чиста съвест, такъв дори и много рядко да се причастява, все едно, причастието ще му бъде за осъждане.

Свети Йоан Златоуст не хвали нито онези, които се причастяват рядко, нито тези, които се причастяват често, а хвали тези, които се причастяват „с невинна съвест, с чисто сърце и непорочен живот“. Той казва: „Които са такива, да пристъпват винаги, а които не са такива, те да не пристъпват никога. Защо ли? Защото ще приемат над себе си съд, осъждане и мъка“[1].

Нещо повече, той дори изобличава тези, които твърдят, че достойнството или недостойнството да се пристъпи към Светите и Пречисти Тайни е свързано с по-големия или по-малък промеждутък между причастяванията. Чуй какво казва този велик светител: «Учудващо е, че ти определяш достойнството да се пристъпи към Светите Тайни не според чистотата на съвестта, а според интервала от време, и смяташ, че признак на благоговение е по-рядкото причастяване, като не си даваш сметка, че недостойното причастяване те опетнява, дори ако го правиш веднъж в годината, докато достойното причастяване те спасява, дори ако се прави често. Дързост е не това да се причастяваш много пъти, а да се причастяваш недостойно, дори ако някой се причасти само веднъж през целия си живот»[2].

Този свети отец и велик учител на Църквата и на друго място укорява тези, които имат обичай да се причастяват със Светите Тайни само на Богоявление и през Великия пост, понеже смятат, че това е подходящото време за причастяване със Светите Тайни. За да им обясни, че такова мнение е погрешно, той им казва: «Нито Богоявление, нито светата Четиридесетница ни правят достойни да пристъпим към Светите Тайни, а само чистотата и непорочността на душата. Ако имаш тези качества, пристъпвай непрекъснато, а без тях - нито веднъж»[3].

И патриарх Анастасий Антиохийски (VI в.), следвайки поученията на божествения Златоуст, на въпроса: «Как е по-добре да се причастяваме, често или рядко?», – като се опира на свидетелството на текста от Първото послание на св. ап. Павел до Коринтяни (11, 28:32)[4], говори: «Съвършено ясно е, че преди всичко е необходимо да се очистим и освободим от всяко вражеско дело и така да пристъпим към Тайнственото Богослужение, така че то да не ни послужи за погибел на душата и тялото»[5].

А Вселенският патриарх Теодосий, който бил принуден да се намеси, за да помири монасите от Света Гора – Атон, спорещи помежду си за рядкото и честото причастяване, през 1772 г. дал разяснение на този въпрос, казвайки: «Що се отнася до по-честото или по-рядкото пристъпване към причастие с Пречистите Тайни, ви казвам, че за това няма определено време, но непременно е необходимо приготовление чрез покаяние и изповед»[6].

И Вселенският патриарх Гавриил, бидейки официално известен с писмо от управата на Света Гора за недоразуменията и смутовете, появяващи се там между практикуващите често причастяване и тези, които отстоявали по-рядкото с необходимо приготовление, издал през април 1785 г. съборен томос (указ на предстоятел на Поместна православна църква по някакъв важен въпрос – б.пр.), в който им обръща внимание, че «по отношение на това, което касае времето за причастяване с Божествените и Пречисти Тайни, е признато, че честото причастяване е полезно само ако се извършва достойно; а за да бъде то достойно, непременно е нужна безупречна чистота на сърцето ни. Защото времето за причастие, казва великият отец свети Йоан Златоуст, се определя не от празника и тържеството, а от чистата съвест и непорочния живот».

Същият божествен отец казва по-нататък: «Ако някой иска да участва в тази Жертва, той е длъжен много дни преди това да се очиства чрез покаяние, молитва, милостиня и размишление за духовното и повече да не се връща ъм злото], както куче на своята бълвотина. Така че, според свети Йоан Златоуст и според божествения апостол, всеки от нас да изпитва себе си и така да яде от Хляба и да пие от Чашата (виж: 1 Кор. 11, 28)»[7].

Впоследствие на патриарх Григорий му се наложило през август 1807 г. да закрепи в по-подробен вид същото чрез синодален томос, имайки предвид двете направления, които продължавали да спорят в монашеските среди, от които «едните говорели, че е по-добре човек да се причастява често и без изповед, докато другите казвали, че е по-добре това да се прави в определен срок и без осъждане». И двете страни обаче не получили одобрение в решенията на Синода, който както и преди подчертал, че «причастяването  с Пречистите Тайни трябва да става непременно след изпитване на всеки вярващ, по думите на божествения апостол, който казва: да изпитва човек себе си… Това изпитване обаче не може да се извършва от тях самите, а от свещениците - духовници, упълномощени от архиереите с църковни грамоти, които ги напътстват как трябва да се изследват и изпитват сърдечните глъбини на тези, които се изповядват, техните помисли, дела и навици и как да им се подава лечение, налагайки им епитимия по правилата на светите и богоносни отци, а след тяхното изправление – да им се позволи достойно да се причастят със Светите Тайни, както учи и божественият Златоустов отец на Църквата…

И така, всеки вярващ…, подчинявайки се на този порядък, да изпитва себе си чрез своя свещеник - духовник и така да пристъпва със страх Божий, вяра и любов към Причастяването със Пречистите и Страшни Тайни»[8].

А с оглед на тези, които продължавали да подхранват брожението на умовете, говорейки, че уж «съществува догмат и неизменно решение на Църкватаведнъж на четиридесет дни човек да се причастява с Пречистите и нетленни Тяло и Кръв на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, – и уж било неоправдано и непростително Причастяването, извършено по-рано или по-късно от четиридесетдневния срок», накрая през август 1819 г. същият патриарх Григорий издал синодален томос, който гласял:

«Бъдете уверени и знайте, че благоговеещите трябва да пристъпват и да се причастяват с Животворящото Тяло на всяка Литургия, за което и ги призовава свещеникът: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”. Но поради немощните склонности и невъзможността човек да се причастява всеки ден, Църквата реши всеки да пристъпва към светото Причастие тогава, когато, след като се изповяда на своя духовник, той го намери достоен за Божественото Причастие и получи разрешение за това от духовника.

Ако, намирайки го за виновен, той бъде подложен на епитимия, тогава първо в покаяние и сълзи да изпълни дадената му епитимия, а след това отново отивайки при духовника, да получи от него разрешение и така да се сподоби с Божественото Причастие, за което не съществува някакъв определен срок дни. Не е задължително първо да мине 40-дневен срок от последното пристъпване към Божественото, тъй като това не е забранено, така че този, който желае и е получил съгласието на своя духовник, като непорочен, му е позволено да се причастява всяка седмица. По отношение на това не съществуват нито постановления, нито апостолски правила[9]».

С приведеното по-горе решение се съгласува и свидетелството на Митрофан Критопулос, който заявява: «Църквата не причастява всеки с това Божествено Тайнство, както дойде и без изпитване, а само този, който е готов и е подготвен за това Причастие».

И «Православното изповедание» на Петър Могила ясно учи в отговор на въпрос 107 от част 1-ва, че «за приемането на Страшните Тайни трябва да се готвим по чина на нашата Православна църквас чиста изповед, пост, съкрушено сърце, съвършено помирение с всички и пр.»[10].

А Николай Кавасила, посочвайки, че за този, който желае да се причасти със Светите Тайни, е много важно първо да се подготви с искрено покаяние, трудове и изпълнение на епитимията, наложена му от духовника, говори така: «Подобава с пот на лицето да добиваме този Хляб (Светата Евхаристия), който е бил преломен за нас и е бил предназначен само за словесните твари. Защото Господ е казал да се стараем за храна, която пребъдва до живот вечен (вж.: Иоан. 6:27). Заповядано е да пристъпваме към тази Вечеря не без всякаква грижа и без да правим нищо, а трудейки се»[11].

И така, ето, брате Йоане, от казаното досега ти ясно чу достатъчно свидетелства и пояснения във връзка с честото и рядкото причастяване, както и за условията, които се изискват от този, който желае да се причастява рядко или често  със Светите и Пречисти Тайни.

По такъв начин, както виждаш, и поучението на св. Йоан Златоуст, и всички други поучения, които чу, ясно посочват, че всеки, който пожелае да се причасти със Светите и Пречисти Тайни, без значение дали често или рядко, непременно трябва преди всичко да се подготви с чисто покаяние, изповед и изпълнение на епитимията, дадена му от неговия духовник. А ако някой не се постарае най-напред да се подготви старателно за Божественото Причастяване, тогава независимо дали често или рядко ще се причастява със Светите Тайни, все за осъждане и мъка ще се причастява, както вече ти казах в началото.

Ако може да се говори за някакви срокове и времеви промеждутъци, малки или големи, между отделните причастявания, тези срокове може да определи единствено духовният отец, в съответствие с духовното състояние на всеки, според указанията на свещените канони, църковните правила и учението на Църквата.

––––––––––

[1] Ср.: Св. Йоан Златоуст. Тълкование на Посланието до Евреите. Гл. 17. § 4. С. 153; както и Слово 9. За това, че Божията Църква и Светите Тайнства не трябва да се пренебрегват (О том, что не должно пренебрегать Церковью Божией и Святыми Таинствами) // Свт. Иоанн Златоуст. Творения: В 12 т. СПб., 1906 (репр.: М., 2004). Т. 12. Кн. 2. С. 544.

[2] Ср.: Св. Йоан Златоуст. Тълкование на Първото послание до Тимотей. Беседа 5. § 3 // Свт. Иоанн Златоуст. Творения: В 12 т. СПб., 1905 (репр.: М., 2006). Т. 11. Кн. 2. С. 656.

[3] Ср.: Св. Йоан Златоуст. Беседи върху Посланието до Ефесяни. Беседа 3. § 4. С. 29.

[4] Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:29).

[5] Ср.: Правила на Православната Църква с тълкованията на Никодим, еп. Далматинско-Истрийски [Милаша]: В 2 т. СПб., 1912 (репр.: М., 2001). Т. 2. С. 617. Различные канонические предписания. 7.

[6] Sf. Atanasie de Paros. Istoria Athosului [Св. Атанасий Парийски. История на Атон] // Pr. P. Vintilescu. Despre deasa ori rara împărtăşire. Р. 390. Ср.: Еп. Порфирий (Успенский). История Афона: В 2 т. М., 2007. Т. 1. Ч. 3. Гл. 21. С. 912.

[7] Manuel Ghedeon. Kanonikai diataxeis [Мануил Гедеон. Канонични постановления]. Constantinopol, 1888. T. 1. P. 269–270, 272–274 // Pr. P. Vintilescu. Despre deasa ori rara împărtăşire. Р. 399. Виж.: Св. Йоан Златоуст. Беседи върху Първото послание към Коринтяни. Беседа 28. § 1. С. 277.

[8] Manuel Ghedeon. Kanonikai diataxeis. Р. 400.

[9] Виж: Пак там. Виж също: Апостолски постановления (Постановления апостольские), кн. 7. 26. СПб., 2002. С. 156.

[10] Ср.: Православното изповедание на Католическата и Източната Апостолска Църква (Православное исповедание веры Кафолической и Апостольской Церкви Восточной). С. 72–73.

[11] Ср.: Николай Кавасила. Седем слова за живота в Христа (Семь слов о жизни во Христе). Кн. 4 // Николай Кавасила. Христос. Церковь. Богородица. М., 2007. С. 100.



Шзточник: Arhimandrit Ilie Cleopa. Despre vise şi vedenii şi despre Sfânta Împărtăşanie. Editura Mănăstirea Sihăstria, 2011

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре