Закрита от строителство, наподобяващо гора – тук се извършва голям ремонт – Лаврата изглежда непривично. “Горите” закриват даже купола, навсякъде сноват работници, древните стени са боядисани с нови бои. Но изведнъж разбираш, че тук ежедневното време не е властно: обикновено се стича в храма народ Божий, прави земни поклони пред саркофага на св. преп. Сергий Радонежски, и даже въздухът тук ти се струва наситен от векове с монашески молитви. Човекът, при когото бързам да отида, живее в Лаврата повече от 40 години и се явява въплъщение на традициите на този велик манастир.

Един от най-възрастните жители на Лаврата, отговорник за покоите на патрираха е архимандрит Илия Рейзмир, когото сам Светейшият патриарх нарича старец. Разбира се, чак ми е страшно!

Звъня на о. Илия от антрето.  От другата страна на коридора отговаря забележително млад глас.  И ето – аз съм до вратата, зад която е самата Лавра от втората половина на XX в. (над която, да отбележим в скоби, сега работи архимандрит Илия). Аз дойдох, за да разбера какво мисли той за предложението да се отделят тайнствата изповед от причастие.

- Отче, след публикацията на Проекта – документ “За подготовката  за приемане на Света Причастие” с нова сила се възобнови дискусията – и в православните СМИ, и в коментарите към Проекта. Мнозина – сред които и свещеници, считат, че изповедта и Светото причастие трябва да се разделят и да се разреши приемането на причастие без изповед. Казват, че изповедта – това е “билетът за причастието”, че тя се формализира, че хората едва ли не, си измислят грехове…- задавам дълъг въпрос, но старецът не ме оставя да довърша:

- - Не! Всичко това не е истина!

Трудно – дори невъзможно - е да се предаде в писмен вид  неговата интонация , когато говори за това: съвсем обикновено и величествено едновременно.

- - От първите векове, от Вселенските събори, от времето на светите отци – Василий Велики, Йоан Златоуст – винаги е било така: покайна изповед преди причастяването със Светите Христови Тайни  [2]. Без изповед не трябва да се пристъпва към великото Тайнство.

Ако не беше необходимо да се изповядваме преди причастието, в Лаврата това нямаше да бъде прието. Винаги, първо са се покайвали, после са се причастявали.

В краен случай, в Светлата седмица може да има изключение.

Апостол Павел казва: Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. (1 Кор. 11: 28–29)

Изпитай се, т.е  провери се и се покай. Така е било винаги при нас в Православната църква, от край време  [3]. Никой не може да пристъпи към причастие без изповед.

- - Отче, но ето ви такъв аргумент, който се изтъква:  да се изповядва, трябва по време на литургията, в бързане, а това е формално….

- - Може народът да се изповядва и предната вечер. В съветско време, в Лаврата сме изповядвали по цели нощи.

През 1970 г. имаше много малко манастири: Почаевската лавра в Западна Украйна, Псково – Печарската и нашата. Три. А народът пристигаше по-късно.

И цяла нощ изповядвахме – след вечерната литургия до пет и половина сутринта. А след това отиваме на ранна литургия. Да се помолим – и се готвим за следващата.

А като дойдеш от изповедта – на душата е радостно. Хората не бяха такива, като сега. Гореше огъня на вярата, на молитвата.

През 1974 г. – аз още бях йеромонах -  работеше тук една девойка, в детския диспансер, като счетоводител. Тя с майка си се премести тук от Владимирска област – от там много вярващи се преселиха при нас в тези години. А в съветско време нямаше осветление, по улиците – тъмно! До сградата, където тя работеше, били изкопали някаква канавка – тя излязла от светлия вход и паднала в канавката. И си ударила гърдата. Получила твърдо образование. “Ще мине!”. Не минало. Появил се рак. Преминал на втората гърда. Закарали я в Боткинската болница – там по това време работели знаменити професори. Оперирали я, изрязали каквото трябва – няма изход. Тя заплакала, започнала да се моли “Господи! Аз съм вярваща! Защо така страдам!” – тогава  вярващи имаше малко. И и се явила Майката Божия – направо в светска дреха – като жива, с Младенеца, също като на Казанската икона, и и казала “Лидия! Защо роптаеш? Теб никой не те е изоставил”

И видението се прекратило.

Изписали я като смъртно болна. И ето – отивам аз в Троицкия събор – майка и дойде и плаче: трябва да и се отслужи маслосвет.  Аз казах: след маслосвета три пъти трябва да се причасти: утре и след няколко дни, а след това още. Ние сега така или иначе сме във Великия пост: благославяме вечер да се изповядват и причастяват, а след това се извършва маслосвет и след това два пъти се причастяват.

И ето  - Лидия се причасти трети път – и се изцели! От радост бягахме до болницата на ул. Ботинска, носехме я на ръце “Лидия, какво се е случило? Ние мислихме, че вече са ви погребали! Кой ви изцери?”. “Маслосветът и причастяването” – отговори тя.  Но тя такава благодат не изтърпя – омъжи се след три месеца! Три деца роди. Единият и син във Владимирска област сега служи като свещеник. Такава беше у хората вярата.

…Какво да се каже за народа – а за братята? Братята често служат – йеромонасите, архимандритите, игумените – каква ти грешност там? Но въпреки това, ние се изповядваме.

Отец Петър[4] беше наш изповедник, после  о. Кирил (Павлов. — бележка. ред.)… При о. Кирил се изповядвахме в Трапезния храм, в Серафимската част. Той обща изповед ще извърши в началото на службата, а после отива при всеки брат и всички се изповядваме.

Поне веднъж в седмицата, ако не и два.  Служим често, но грехове въпреки това имаме: и разсеяност…и студенина….и самоуспокоение…

Изповедта е много повече необходима на хората днес, когато са развити интернет, телевизията, пазарната икономика. В миналото такива грехове като днешните, дори не са били познати. Тогава тези интернети не ги е имало.

Това е беда – интернетът. Ще ви кажа няколко думи.

Веднъж включих радио “Радонеж” и попаднах на програма “Народно радио”.  И ето, водещият се обръща съм родителите: внимавайте вашите деца да не се увличат от компютърните игри. Защо? Защото те няма да станат никакви мъже, няма да могат и да се учат добре в училище – ще им атрофира половата и умствената система.

А сега идват, плачат: омъжват се, женят се, пет години живеят заедно, десет – няма деца. А какво е съпружеството без деца!

И ето – една от причините е тази. В ход е унищожение на народа чрез компютърните игри. Да не говорим за наркотиците. Това  е страшно нещо.  Бедните хора!

- - Отче, казахте, че преди е горяло огънчето на вярата, на молитвата, а сега вече  не е така. Защо?

- - От 1970 г. до 1990 г. откритите гонения на църквата се прекратиха, но огънят на вярата и молитвата горяха. А сега – пълна свобода, манастирите, църквите са много, а в храмовете се извършват по 2-3 литургии на ден, литература в хиляден и милионен тираж – а много хора ми казват: “Отец Илия, какво е това, аз не съм чувствителен, а хладен!”

Сега е нужен подвиг над себе си, подвиг, велик подвиг!

Иначе е така: започва изгасване, и край.

Аз по време на изповедта редовно питам: кога сте се причастявали за последен път? Ние благославяме възрастните за причастяване всяка седмица, а младите – веднъж в месеца. А през Великия пост и младите всяка седмица.

Защото това е голяма благодат, велика милост Божия. Светият оптински старец Макарий е писал, че причастяващите се хора получават голяма благодат, която ще им се оцени на Страшния съд.

На Страшния съд! Защото който недостойно се причастява, той е за съд и осъждане.

«Ядый и пияй да испытывает себя».

Нека да изпитва своята съвест. Да се покае. С благословение да пристъпи. На нас са ни дадени всички средства, за да пристъпим достойно към това велико тайнство.

По-рано в древните времена, и до революцията, хората са говели седмица, преди да пристъпят към причастяване със Светите Христови Тайни. Постили са, записвали са греховете си….

И до ден-днешен има хора, които си записват греховете – и това е правилно:  на изповедта не можеш всичко да си спомниш.

Човек по-рано си е спомнил, записал си е греховете на листче, чете, чистосърдечно се е покаял – това е всичко! Мнозина, които се молят добре – Макарий Оптински пише за това – дори и да не се причастяват, получават особена благодат Божия, когато се извършва тайнството Евхаристия.

Няма друга истинна вяра, като православната, още повече – като Руската православна църква. Вземете, който и да е празник: Успение Богородично, Рождество Богородично, Въздвижение, Преображение, Сретение, Благовещение, Въведение в храма, Възкресение.

Всеки празник има своя неповторима красота. Тя е в богослужението, в песнопенията. Къде е тази красота у католиците, у протестантите, у лютераните? Органът свири – и това е всичко.

Съкровища на нашата Църква се явяват светите Тайнства, обредите, богослуженията, многовековният опит, съхранен в творенията на светите отци и на нашите старци.

Изпитаният опит на Православието – това е покайната изповед пред причастяването.

- - Отче, а също казват – даже и свещеници – че трябва, хората за да се причастяват колкото може по-често, а изповедта и постът пречат: видите ли, не е възможно през цялото време и да се изповядва.

- - Всичко това са празни приказки! А ако не се изповядват, то те са в съд и за осъждане! Защо боледуват: рак, язва на стомаха?! Внезапна смърт? Защото недостойно се причастяват! [5].

Духовниците в Лаврата постоянно са изповядвали братята и мирския народ!

Хората много благодарят за това, как изповядват в Лаврата. При нас много йеромонаси, архимандрити излизат за изповед: в делнични дни, в празници – десет души, петнадесет…

А ето един пример – патриарх Пимен.

Той е бил забележителен регент. През 1929 г. нашият скит още не бяха го закрили – той там е приел монашество, йеродяконство, станал е йеромонах.

А после започна войната. Всички отидоха на фронта. Той беше станал йеромонах, а беше воювал.

Върна се. Стана настоятел в Одеска област, после – в Псково – Печарския манастир, а след това – настоятел на нашата Лавра, от 1954 до 1957 г.  Той много направи за нейното възстановяване.

А след това го поставиха за викарен епископ Московски.

Той имаше малка къщичка в Перловка – на излизане от Москва. Там, в Перловка, старецът Сампсон  (Сиверсу) — аз бегло го познавах, преобличах го, когато почина, той беше велик Божий угодник, много пострада за Христа – духовните чеда му купиха къщичка. Близо до къщата на Пимен – на три метра.

И ето Пимен, бъдещият патриарх – епископ! – всяка събота пристигаше в Перловка и беседваше със стареца.

Аз исках да ви намеря една статия – не успях да я намеря. Всички екземпляри съм раздал. Много отдавна един йеромонах, студент, я напечата на машина – нарича се “Покайната изповед преди Причастяването”.

В тази статия беше описано, как е било от самото начало, от Вселенските събори и до наши дни. А статията завършва така: и мъка очаква нашата Църква, както това се случи с Гръцката и с онези Църкви, където е изгубена изповедта преди причастието и където всеки попаднал за пръв път може да пристъпи към причастяване. Мъка! И у нас може да се появи същата тази мъка.

- А ето оплакват се колко е дълго Правилото при Причастяване!

- Монашеско правило не трябва, разбира се – много е дълго и не им го даваме. На възрастните хора казвам: преди Причастяване прочетете си молитвите. А на младия, който има време, три канона, може даже и  сутринта – канони и акатисти за всеки ден. Това е велика милост Божия, вие знаете, - акатистите. Особено Акатистът на Спасителя, особено на Майката Божия!

Но главното е именно изповедта! При нас, в Лаврата, така е прието: откакто помня и братята, и народът Божий постоянно се изповядваме.

- - Много въпроси предизвика и постът преди причастието. Казват: бялото духовенство често сами не постят преди извършване на литургия, а от миряните го изискват.

- - Е, и това се случва! Това е за тях – грях…Пред Господ ще отговарят…

Моята майка никога не е учила.  Беше родена през 1919 г. На осем години вече е пяла в хора – без ноти, по слух.

И ето тя ми е разказвала, как преди Великата отечествена война мнозина мислили, че идва края на света вече: страшна суматоха е била. Заточвали, разстрелвали.

Имам една снимка – Зимната сесия на Светия Синод от 1933/1934 г.  В средата и – бъдещият патрирх Алексий I и митрополит Сергий (Страгороцки). От двете страни – множество архиереи.

Всички те са разстреляни. Всички!

Живи са останали само двама души: Алексей I и Сергий (Страгороцки). Аз увеличих тази снимка, поставих я в рамка. Показах я на патриарх Кирил. Какви лица имат само! Всички те са очаквали своя разстрел!

“Черният гарван” – чували ли сте за такъв автомобил? Пристигаше “черният гарван” в два часа през нощта – точно тогава. Когото вземеше, той повече жив не се връщаше.

Говореха помежду си  - “Чувал съм: той е против Сталин”. Или против колхоза, или против партията. “Чувал съм” – и това беше всичко, разбира се! Съд нямаше – “тройка”. Арестуваха, извеждаха те и те разстрелваха.

Но въпреки това Църквата не отстъпи нито на йота. Нито догматически, нито нравствено. Издържа Тя всичко.

Страшно време беше и през революцията, и после.

През 1923 г., половин година преди смъртта на патриарх Тихон, в Константинопол било свикано съвещание, всеправославно [6] — на него били поставени въпроси, които до този момент мътят неумните глави: двоебрачието на свещенството, отмяната на поста и новия стил. Минал само новият стил.

На патриарх Тихон му изпратили съобщение: всички православни са приели новия стил.

Ето затова той светият, Тихон: отначало, като в треска, указ за промяна подписал. А после се помолил, посъветвал се със свещеномъченик Петър (Полянски) и с другите – и след две седмици го отменил.

Което е интересно – съветската власт недоразбрала: държавата минала през 1918 г. по новия стил, и ако те са знаели, че новият стил е удар по Църквата, със сила щяха да ги заставят. Но Господ не им позволил да прозрат истината.

А после – война. Страшно нещо. Може книги да се напишат – много са и написани.

Започна първият ден на войната- Сталин – затова никъде не пишат, така се беше изплашил, че изгуби способността да говори. Три дни не можа да каже нито една дума.

Излезе пред паството митрополит Сергий (Старогородски): “Скъпи братя и сестри! Да защити родината си!” И по нашето становище съставиха речта на Сталин. Тогава той и каза: “Братя и сестри! А преди това само “другари” имаше”.

И слава Богу, Господ не ни остави – започнаха нещата тихичко да се променят. През 1943 г. Сталин прие трима митрополити – Сергий, Алексей и Николай.

Той работеше през нощта – през нощта и приемаше. Секретарят на Алексей I ни разказа: мислели, че те вече няма да се върнат: тези, които Сталин беше повикал през нощта преди войната, живи не бяха се връщали.

А Сталин ги приел добре – разбрал, че Църквата победоносно помага, особено в Ленинград. Ако не беше Църквата, в лицето на Алексий I, бъдещият патриарх – нямаше да оживеят. И молебени служиха, и помагаха – кой както може.

Сталин тогава ги попитал: от какво се нуждае Църквата? Сергий бил вече глух, стар. Алексий първи отговорил: “Не ни достигат свещенослужители”. “А къде са те?” – той, Сталин, оказало се, много лошо говори  руски.

А Алексий не се побоял: “Някои са станали генералисимуси”. Сталин се усмихнал под мустак.

Него са го изключили в пети курс от Тбилиската семинари за революционна дейност. Закон Божий дори не знаел. Майка му, старица, вярваща, казват, идвала още преди войната при него в Кремъл и го питала “Сосо, кога ще станеш свещеник? Сосо!”

….Колко много преживя целият наш народ! След войната откриха хиляди храмове. А какво после? Появи се Хрушчов.

Той закри хиляди храмове. Той опозори патриарх Алексий I.

На големите съветски празници в Кремъл канеха главите на соцстраните, дипломатическият корпус, главите на религиозните обединения. Възхваляваха култа на личността на Никита Сергеевич: “Драги, Никита Сергеевич!”. Излизат и го хвалят, хвалят. “Думата се дава на патриарх Алексий!”. Той станал – и Хрушчов го опозорил “Седнете! Стига сме баламосвали народа! Вашата ера приключи! През 1980 г. последния поп ще покажа по телевизора!”. И седнал.

И “показа”…Той загина, Хрушчов.

Аз още бях агроном – това беше през 1964 г…Идва сутринта на работа директорът. А вечерта са обявили, че Хрушчов са го свалили за волунтаризъм. И ето, пристига директорът – добър човек беше – хвърли си шапката на масата и заруга: “На кого сега да вярваме? Вярвахме на Сталин – разобличиха го. Хрушчов разобличиха. На кого?”

Е, мисля си, бедният човек, не иска на никого да вярва…

Хрушчов свалиха през 1964 г., а той почина през 1971 г. И никой не е описвал неговата страшна смърт.

Погребаха го на Новодевичето гробище. Изкопаха гроба, пуснаха го – и ковчегът рухна в дълбочина. Никой не знае на каква дълбочина: земята под него се продъни. Отлетя той в преизподнята. Няколко самосвала камъни донесоха – с нищо не можеш да засипеш. Тогава разкопаха гроба, пренаредиха железобетоните блокове, отгоре засипаха и поставиха паметника.

Това беше през 1971 г. До 1980 той не доживя.

А само как воюваше срещу Църквата.

…През 1960 г. той тръгнал за Закарпатието – за Западна Украйна, с влака. На всяка гара пионери, комсомолци с букети го посрещали: “Скъпи Никита Сергеевич!”. А Западна Украйна – Ивано – Франковска, Търнополска, Лвовска област – те се присъединиха към СССР след войната. Там навсякъде се съхраниха храмовете. На кладенците – кръстове.

Влакът идва, Хрушчов гледа, че навсякъде има кръстове и пита строго: “Но какво е това?!”. Обяснили му какво е. “Като се връщам това да не го виждам!”

И започнали да закриват храмовете, а от закритите да свалят кръстовете.

Аз тогава учих в селскостопанския техникум – голямо село, три храма.

Обикновените хора отказваха да снемат кръстовете от храмовете. А кой ще бъде тогава? Началството! Председателят на горсъвета или на колхоза или директорът.

И ето там, където аз учих, качи се един човек на покрива на храма. Още не успя да свали кръста, а дъщеря му, малко момиченце, загина. Беше на 4 години.

В Украйна готвеха през лятото на улицата, в самоварчета такива малки. Огънят гори, готви се храната, майката отишла някъде, а момиченцето се въртяло, с широка украинска рокличка, запалила се рокличката и детето изгоряло. Бащата не успя даже да свали кръста – и му съобщиха: детето ти загина.

И още един случай стана в нашия район: качил се началникът на закрития храм, пробил купола, закачил желязно въже за кръста, седнал в трактора, включил на първа скорост, потеглил…И…Боже мой…Въжето се сринало и го убило. И започнали да пишат за тези случаи във вестниците – и престанаха да свалят кръстовете.

…Всичко това нашата Църква преживя. Но нито на йота не е отстъпила. Нито догматически, нито нравствено, нито канонически – нито на йота.

Жалко е, че тази статия – “Покайната изповед преди Причастяването” – не успях да ви я намеря. Много хубава статия. Главното там, което в края се говори е, че ще бъде беда, ако Руската Църква изгуби изповедта преди причастяването.

На нас са ни дадени всички средства за очистване, освещаване, получаване на благодатта от Духа Светаго, залог за вечния живот – покайната изповед и причастяването със Светите Христови Тайни.

Това е велика милост Божия.

[1] См.: Предисловие // Илия (Рейзмир), архимандрит. Проповеди. Т. 2.

[2]  А.И. Алмазов в труда си “Тайната изповед в Източната православна църква” пише “Не подлежи на съмнение, че според възгледите на древната църква (II–III в.) се е изисквало ако не преди всяко причастяване, то въобще по възможност честа изповед….Не може да се предполага, че такава изповед пристъпващите към Света Евхаристия са извършвали публично, тържествено пред всички. Извън всяко съмнение, тази изповед е била частна, т.е тайна в пълния смисъл”. Публично се изповядвали само тежките грехове, пише Алмазов, а частната изповед “извън всяко съмнение, е имала за обект незначителните грехове, неизбежните в ежедневния живот, вследствие от греховната човешка природа” (Гл. 1: Краткий очерк внешней исторической судьбы исповеди в древней Восточной церкви» (I–IX вв.). С. 43–44 // http://www.sedmitza.ru/lib/text/2940154).

[3] “Покаянието не е отделен жизнен компонент. То обхваща целия живот на човека и се явява закон за нравственото израстване на падналата човешка природа. Св. Василий Велики се обръща към християните с думите: Бих искал всички вие да живеете обляти в сълзи и в непрестанно покаяние” (VII. 70)” (Илия (Рейзмир), архимандрит. Учение святителя Василия Великого о духовном совершенствовании).

[4] «Отец Петр (Серкин) почина на 96 години, беше ходил и в Китай, и в Константинопол, и в Сърбия, след войната се върна в Русия и веднага постъпи в манастир. Беше истински монах, от старата закалка. (Илия Рейзмир, архимандрит. «Аще не Господь созиждет дом» // Православие и современность).

[5] Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.  (1 Кор. 11: 29–30).

[6] «Всеправославен конгрес» — самоназвание на съвещание, провел се от 10 май до 8 юни в Константинопол с участието на представители на Поместните православни църкви, свикано по инициатива на Константинополския патриарх Мелетий IV (Метаксакис).

Превод: Всемирното Православие