Старецът Юстин (Първу) е дълбоко почитан в Румъния. За да получат духовни наставления, да се укрепят във вярата, да получат съвет, да се поучат на твърдост в изпитанията при него в манастира Петру-Воде идваха православни християни не само от Румъния. Самият Божий угодник беше претърпял много за вярата, прекарвайки 16 години в комунистическите затвори.
На 15 юни 2013 г. архимандрит Юстин се престави пред Господа, а на 40-ия ден след смъртта му стана първото чудо: по времето, когато някои монаси и миряни се молеха в килията му, от снимката му, оставена за утешение на идващите, потече миро – знак, че Старецът чува молитвите на тези, които го почитат и търсят помощта му.
– Ваше Високопреподобие, в наши дни различни настроения разтърсват Църквата. Как трябва да се отнасяме към тях?
– Хората, които свидетелстват за истината в защита на вярата, са подобни на някогашните апологети. Това е доказателство за смелостта и саможертвата на тези, които свидетелстват. Защото в наше време, когато непрекъснато се опитват да прикрият истината с всякакви лукавства, рискът е твърде голям: човек може да изгуби работата си, да се окаже изхвърлен на улицата, да попадне в затвора, да бъде низвергнат …
– Може би става дума за особен вид героизъм?
– Това съвсем се е героизъм, а страх да не си продадеш душата. Това е задължение. Да не свидетелстваш, изчаквайки благоприятно време, благовременно да говориш и благовременно да мълчиш – за това се иска мъдрост и е много по-трудно.
– А кога трябва дипломатично да се замълчи?
– Когато дойде времето за това. Трябва да се знае кога трябва да се замълчи и кога да се свидетелства. Но в много случаи мълчанието е потулване на съществуващата реалност, измяна на истината. Ние знаем, че ученикът на свети Паисий замълчал в отговор на думите на някакъв иудеин, който хулел вярата му, наричайки я неистинска. А след това, когато той се върнал в манастира, светецът не го признал за свой ученик, виждайки че кръщелната благодат го е напуснала: той се съгласил (с иудеина) и отпаднал от Божията благодат.
Позицията на страничен наблюдател няма оправдание. Това се случва, когато се намираш в незавидно положение, когато няма на кого да разчиташ. Но ако имаш достатъчно силна подкрепа, у теб се появява дръзновение да свидетелстваш, да вървиш безстрашно напред; това е подобно на усещането на детето, чувстващо до себе си присъствието на своя баща. А нима нас не ни подкрепят Христос и неговите светии, и истината, която ни задължава? Нашата вяра не е нещо маловажно, светите отци са свидетелствали за нея с живота си, с думите си и дори със своята смърт. Ние стоим на непоколебима основа, която другите нямат. Нашата Православна Църква не е човешко изобретение, тя пребъдва вовеки; Църквата не е земна, а Божествена институция. Необходимо е да следваме пътя на светите отци. Те към всеки са се отнасяли с внимание, но когато е ставало дума за ерес, са я порицавали, обръщайки се с наставление и поучение към хората.
– Но това са били светии. Ние, бидейки грешни, можем ли да свидетелстваме също като тях?
– Разбира се, че можем. По всяко време можем да постъпваме така. Божествената благодат действа постоянно, защото благодатта е винаги една и съща, вчера, днес и во веки. Ние сме недостойни същества и ставаме още по-недостойни, ако пребиваваме топлохладни – когато сме нито студени, нито горещи.
– Кой има право да свидетелства?
– Онзи, който има убеждения, той и свидетелства за тях. Всеки човек. Но не си струва да се занимаваме с въпроси, които не разбираме, а само с това, което ни е добре известно и което сме готови да съхраним и защитим. Ако искаш да се занимаваш по-сериозно с апологетика, е нужно да имаш духовно знание, особен дар от Бога да се занимаваш с това, както е било при светите отци. Ако го нямаш, тогава е нужно да притежаваш обширни познания, които се намират в съгласие с учението на светите отци на Църквата.
– Доколко е оправдано вмешателството в делата на другите вери, другите църкви?
– Православната Църква е вечна с присъствието на Господа Иисуса Христа, тя е непреходна и няма необходимост да се намесва в каквото и да било. Тя се сближава с другите, но не се намесва. Дори не може да бъде зависима.
При мен идват много хора и питат как да постъпят: да посещават или да не посещават онези църкви, където се провеждат икуменически служби? Казах им, че ако видят, че едните и другите заедно се причастяват, да не ходят повече там. Ние следваме с благоговение думите на светите отци, които забраняват да се намираме под един покрив с еретици. Щом каноните забраняват дори да ядеш с невенчани християни, какво остава пък за еретици! В дадения случай това вече не е Църква.
Впрочем, според пророчествата, всички църковни организации ще паднат страшно и изведнъж, дори самата Църква като земна институция. Свети Игнатий (Брянчанинов) казва, че Църквата ще падне, щом приеме хуманизма. Хуманизмът – това е поклонение на идоли; догматът за папската непогрешимост е една от проявите на хуманизма; по думите на свети Юстин (Попович), това е възраждане на идолопоклонството.
На комунистическата партия също се покланяха, почитаха я като идол. А онези, които, макар че мълчаха, приемаха комунистическата идеология, дори и по принуда, също може да се смятат за идолопоклонници.
– Хората невинаги разбират тези опасности, доколкото медиите лесно ги манипулират. Как е възможно да стане пробуждането им?
– От незнание пасомите нямат понятие кого славят. Много е трудно да се убедят голям брой хора, когато всички превъзнасят едно и също. Какво можеш да кажеш на бедния човек? Той постъпва така още от времето на античността, когато обрекли на смърт един философ. На хората тогава били раздадени плочици, върху които трябвало да напишат решението си. Една старица написала, че трябва да убият философа. Някой я попитал: «Ти познаваш ли го?» Тя отвърнала, че не го познава. Попитали я: «Как тогава си могла да го осъдиш?» Старицата казала в отговор: «Щом като всички така направиха, аз също ще ги последвам».
– Ако не живееш според православната вяра, каква сила може да има твоето свидетелство?
– Ако не живееш съгласно православните канони, не дръзвай да говориш нищо. Но ако ти макар и малко вярваш и се страхуваш да не изгубиш истинската вяра, тогава Господ ще ти даде и сила, и разум да свидетелстваш, и смелост, и самопожертвователен дух. Най-важното е да стоиш именно там – на тесния стръмен път. Как мислите, дали християнин е непременно този, който строи църкви, чете акатисти и вярва, че върши всичко с превелико послушание, но при това не знае за основните истини на Църквата? Послушанието води към спасение. Значи, когато твоят път на спасение е в опасност, ти вече не си в послушание.
– Как може да се разбере това?
Много просто. Когато се стремиш да живееш по християнски, Господ в кратко време ще ти открие много неща. Необходимо е да изпълняваш своя християнски дълг и Той ще ти даде разум, с чиято помощ ще преодолееш всички препятствия.
– А ако истината се отстоява със злобна ярост?
– Това зависи от много обстоятелства. Откъде знаеш, че в действията си защитникът на Православието е воден от злобни чувства? Как да не се гневи той на греха и на еретиците?! Аз имам пълно право на това. Свети Йоан Златоуст казва, че ръката, ударила еретика, е свята. Не мога да твърдя, че този, който констатира и анализира факта, влага непременно страст. Може и това да се случи, но не винаги.
Става дума и за саможертва. Защото аз я приемам не за да придобия нещо или някакви права за себе си, или материално богатство, но само за да засвидетелствам вярата си. В такъв случай няма място за разсъждаване. Тогава, когато ми вземат дома, аз трябва да кажа: «Да бъде благословено името Господне!» Какво обаче направил Йов, когато врагът поискал да посегна на душата му? Той не я предал.
Да не се грижим прекалено за тялото, трябва да запазим душата преди всичко. Защото ако изгубим правата вяра, това означава, че губим душата си. Как да направим така, че да не я продадем? Като останем православни.
– А ако става дума за подчинение на днешните власти?
– Ние се подчиняваме в това, което не противоречи на Божиите заповеди. Подчинявам се на пастиря, който влиза и излиза през вратата. Но когато някой влиза като крадец неизвестно откъде, дори и през олтара, или през кръчмата, наркотиците, хомосексуализма и прочее беззакония, тогава отказвам да го слушам. Защото на нас ни е поверена отговорност, а ние какво правим?
– А ако ви лишат от сан?
– Лишаването от свещенически сан е човешко дело. Да не забравяме за светиите, претърпели гонения и всякакви притеснения, за които ние, най-вероятно, не сме достойни. Не се ли е случило нещо подобно и със свети Йоан Златоуст? Но той не отстъпил. Това ни най-малко не му попречило и след това да свидетелства за истината.
– Достойно ли е да бъдеш гонен за вярата?
– Разбира се, че е достойно, нали това означава, че си още жив. Ако мъчениците не бяха пролели кръвта си, свидетелствайки за истинската вяра пред лицето на гонителите на Църквата, ние не бихме притежавали това наследие, от което сега се ползваме.
– Кой е най-големият проблем пред Църквата днес?
– Най-голямата опасност се състои в това, че ние след 2000 години подкопаваме основите на светия олтар, служейки на неистината. Злото е в самите нас.
