14364660_10209531120248997_3426369846139973515_n Всемирното Православие - РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СРЕЩАТА ЗА ПРАВОСЛАВНО-КАТОЛИЧЕСКИ ДИАЛОГ: КОРАБОКРУШЕНИЕ НА НАДЕЖДИТЕ В ДИАЛОГА ЗА ПЪРВЕНСТВОТОКакви сериозни проблеми разтърсиха вътрешно-православните отношения във връзка с неотдавнашния диалог с папиститеКъм каква фанариотска позиция се придържа непосредствено избраният от Вселенския патриарх Високопреосвещен Телмируски митрополит?


Каква е връзката на срещата в Солун с тази, която се състоя в Киети, Италия?
Защо отсъстваше намиращият се на върха на славата Високопреосвещен Пергамски митрополит? Чие торпедо връхлетя върху Руската Църква по време на диалога в Колимпари?

Малко по-малко от десет дни, от 16 до 22 септември 2016 г., в град Киети, Италия, продължи заседанието  на «Двустранната международна смесена комисия за богословски диалог» между паписти и православни. Членовете на Комисията посветиха работата си на изучаването на съставения документ «Съборността и първенството в първото хилядолетие: като път за общото разбиране на служението на единството на Църквата», който по-рано беше подготвен по време на срещата в Аман, Йордания (2014 г.), и който беше завършен в Рим (2015 г.)

Проблемите, които възникнаха от православна страна, бяха много. Преди всичко, както е известно, Българската Църква официално се отказа от тези обсъждания. Освен това възникна проблем със заместването на Високопреосвещения Пергамски митрополит, заемащ поста председател на Комисията, тъй като на негово място беше назначен представителят на печата на Събора в Колимпари, Високопреосвещеният Телмируски митрополит Иов. Въпреки съпротивата на някои Православни Църкви, Високопреосвещеният Телмируски митрополит успешно зае мястото на председател след личната намеса на Вселенския патриарх. Нов проблем възникна с Грузинската Църква, чиято делегация изрази несъгласието си с някои параграфи от заключителния текст на документа. В крайна сметка това беше включено като забележка в общото заявление.


ОТ СОЛУН ДО КИЕТИ
Από την Θεσσαλονίκην εις το Chieti
Преди началото на работата на двустранната комисия беше отслужена Божествена литургия на православните, в присъствието на папистите и бяха извършени съвместни молитви! Това създаде смущение в църковната пълнота, която наблюдава за хода на диалозите, но особено критично беше отношението към словото проповед на Високопреосвещения Телмируски митрополит по време на Божествената литургия. Ето неговото слово:
 «Твърде значително и важно събитие стана снемането в края на Втория Ватикански събор (7 декември 1965 г.) на анатемата от 1054 г. между Църквите в Рим и Константинопол. С това важно събитие нашите Църкви сега се намират в положението до анатемата, тоест в положение на отсъствие на съвместно причастяване, поради някои исторически факти и богословски спорове. Това положение на липса на евхаристийно общение трябваше да бъде преодоляно с помощта на богословския диалог, в който бяха въвлечени нашите Църкви през 1980 г., който постави за цел възстановяване на пълното общение между нашите братски Църкви, за да бъдат разрешени богословските разногласия...».

След споменаване за икуменическото движение той продължава
Μετά την αναφοράν εις την οικουμενικήν κίνησιν συνεχίζει:

«По тази причина Светият и Велик събор също подчерта че Православната Църква осъжда всеки разрив на единството на Църквата от страна на отделни лица или групи, причинен уж в защита на истинското Православие … в този дух, ние, православните членове на общата международна комисия за богословски диалог между римокатолици и православни, се събрахме с братята и сестрите римокатолици в Киети и днес се трудим заедно над общото разбиране за съборността и първенството – едни от най-деликатните въпроси в отношенията между двете наши братски Църкви. И Господ ще дойде … за да вдъхнови нашата работа заради единството и славата на Неговата Църква и спасението на Неговия народ».
Представя се като факт и даденост това, че православните и папистите се намират само в състояние на разрив в евхаристийното общение, а съвсем не в разкол, и че ние, нито повече, нито по-малко, избягваме да наречем папизма ерес! По-нататъшното позоваване на „братята“, омаловажаването на догматичните нововъведения на папистите до простото название „богословски разногласия“, лансирането на идеята, че „новото разбиране“ за първенството ще премахне огромната пропаст, и най-накрая - смътното напомняне за «единството на Църквата», безспорно ще доведе до известно предположение, че православните и папистите се разглеждат и се смятат за разделени групи от Едната Църква! Чрез такава визия се цели по всякакъв начин да бъде разбран текстът на заключителния документ, който непрекъснато привежда не израза «разделена Църква», който би довел до нескрито недоволство, а израза «разделени православни и паписти!».
Двустранният диалог беше предшестван от проведения между 28 и 30 август 2016 г. междухристиянски симпозиум на тема: «Необходимостта от нова евангелизация на християнските общности в Европа». Там беше прочетено писмо, изпратено на папата, в което, в частност, се казва:
"Присъствието в Европа на такова множество хора, които, макар и кръстени, не познават дара на вярата, който са получили; не чувстват в себе си утешение от него и не участват в живота на християнската общност, е призив за всички съществуващи на Стария континент Църкви. В  Европа, където все по-често отслабва и се губи връзката с християнските корени, потребността от нова евангелизация е очевидна“.
Това послание, което беше успешно възприето, и тези православни ще предопределят курса на богословския диалог. Ересите повече не са врагове на Църквата, както, впрочем, и положението на папството е променено, то е заменено от някакъв нов враг, секуларизацията заедно с папизма стават съюзници на Православието! Кръщението, независимо от това, къде е извършено, се смята за достатъчно условие за организирането на нов кръстоносен поход, в който ще вземат участие „всички Църкви“ под патронажа на папата! Става дума за абсолютно коварен капан, защото той измества фокуса от реалните проблеми към техните последствия. Нима те не разбират - тези, които одобряват такива положения, че папизмът, който призовава към обединение в битката, е този, който предизвика дехристиянизацията на Европа? Нима сам той пръв не претърпя сериозна секуларизация? Нима той не стана причина за появата на протестантизма, а след това и на атеизма? Нима може християнството в лицето на папизма да разтърси съвестта на съвременния човек? Нима не бяха предприемани нееднократни опити за евангелизация, и колко пъти сме длъжни да го евангелизираме? Тези въпроси свидетелстват за утопичността на сътрудничеството на истината с ереста, която изповядват икуменистите. Успоредно с това те показват, че мнозина от тях, за жалост, смятат, че и вероучителните различия са незначителни, и че като една Църква са длъжни да си сътрудничат по съществени въпроси, какъвто е например въпросът за отдалечаването на хората от Църквата.

Проблемът униатство
Το πρόβλημα της ουνίας
Тези планове за сътрудничество се разстройват, не напълно, от униатството, което в страна като Гърция е неефективно, но в други православни страни е агресивно.
По време на заседанието на Комисията Високопреосвещеният Волоколамски митрополит Иларион каза, че въпросите за съборността и първенството трябва да бъдат изучавани, що се отнася до второто хилядолетие, и че за да стане това, е нужно да бъде приключен въпросът за униатството. Той напомни, че в действителност този въпрос е бил поставен по време на заседанието на двустранната комисия в Балтимор (2000 г.), макар че е бил вече обсъждан в Аrise, Италия, през 1998 г.
Както отбеляза митрополит Иларион, съгласно публикуваното съобщение на Офиса за международни връзки на Руската църква от 22 септември 2016 г.:
«С възобновяването на работата на Смесената комисия след шестгодишно прекъсване беше предложено да се пристъпи към обсъждане на въпроса за първенството и съборността на Църквата. Руската православна църква прие това предложение при условие, че в рамките на въпроса за съборността и първенството ще бъде отделено внимание и на еклезиологическите и каноническите последствия от униатството. В продължение на десет години, от 2006 до 2016 г., Комисията никога не беше повдигала отново в такъв ракурс този въпрос… Предвиждам, че в хода на дискусията ще бъдат повдигнати въпроси, които ни разделят, и в този случай ние не казваме, че ще бъдем съгласни по всяка точка. Въпреки това, целта на нашия диалог е не да постигнем съгласие по въпросите, по които и сега сме единодушни, но да обсъдим проблемите, които ни разделят».
Въпросът засяга Високопреосвещения Иларион, доколкото заявлението на Върховния архиепископ на Украинската униатска църква г-н Святослав Шевчук е с отрицателен отзив по адрес на подписания в Хавана документ между папата и Московския патриарх, защото, според някои съобщения, въпросът за униатството повече не се поставя пред Комисията. От страна на архимандрит Ириней Стинберг, член на делегацията на Руската църква, е било подчертано, че Руската православна църква ще бъде затруднена да продължи участието си в диалога, ако въпросът за униатството остава нерешен. Оказва се, че осъждането на униатството на Събора в Колимпари не е дало ни най-малък резултат.


Забележки по заключителния документ
Επισημάνσεις εις το τελικόν κείμενον
Накрая беше подписан текстът на нов документ - продължение на документа от Равена (2007 г.). Този документ от Равена беше подложен на критика от приснопаметния игумен на светата обител Григориат, архим. Георги Капсанис, тъй като:
А) в него се говори за «Римокатолическа църква», на която с документа, подписан в Баламанд (1993), беше признато пълното значение на дадения термин (т.е. Църква);
Б) този документ беше предшестван от заявлението на папа Бенедикт XIV, който характеризира Православните Поместни Църкви като «повредени», понеже нямат общение с приемника на апостол Петър, и
В) като цяло, напълно ясна става тенденцията да се пристъпи към въпроса за примата-първенство на римския папа като «законна» папска привилегия, а не като дълбок богословски проблем, който непосредствено засяга тайнството на Христос.
Всичко това произлезе главно поради усилията по време на дебата за примата-първенство да бъде поставено като основа 34-то правило на светите Апостоли. След срещата в Монако (1980 г.) и Бари (1982 г.) се пристъпи към документа от Нови Валаам (1988 г.) и позоваването на 34-то правило на светите Апостоли като на правен принцип, който беше открит в Равена.
Самото свещено правило беше внесено в новия документ като богословска палитра, докато в същото време с усмивка беше игнорирана критиката, че в документа се прави опит с разрушителна логика свещеният канон да се прилага на световно ниво, за да се прикрие папският примат, докато в същото време свещеният канон се отнася само за епархийско ниво. Поради тази причина в документа изцяло се следва силогическият метод, с използване на въвеждащи в заблуждение аргументи, за да се стигне до желания резултат. Става дума обаче за трагична ирония, защото, когато в навечерието на Събора в Колимпари на колоните на нашия вестник Ортодоксос типос (Ορθόδοξος Τύπος) ние представихме някои части от изследването на Високопреосвещения Пергамски митрополит, в което се твърдеше, че присъствието на Събора на всички епископи е задължително, самите организатори на Събора пък твърдяха, че тази задължителност е валидна само на поместно ниво, така че сега подобно нещо не е приемливо и за 34-то Апостолско правило! Подобна ирония се наблюдава и по-нататък, когато в една от точките се говори, че присъствието на всички епископи е било задължително на Първия Вселенски събор!
 Основният проблем в този документ се заключава в това, че текстът страда от еклезиологическите злочестиви мнения на Пергамския Високопреосвещен митрополит. Независимо от това, за щастие, няма препратка към погрешната доктрина за отношението на Бог Отец и епископа, любимия аргумент на Пергамския митрополит, който твърди, че съществува някакъв си епископоцентизъм. Първо, отново доминира неудачната схема «един и многото», която Високопреосвещеният Йоан Пергамски е взел от философа  Bonchaifer, и в съчетание с упоритото мнение за единство в личността на епископа, който «по време на литургичното събрание прави видимо присъствието на Иисус Христос»,  както е посочено и в приетия текст, че всичко е насочено към някакво папско мнение за Църквата, която се представя като Православна. В дадения случай твърде характерна е критиката на о. Николай Людовик на богословието на митрополит Йоан Пергамски, пронизано от творенията на онези, на които той подражава и на които вярва.
Почти изцяло се пренебрегва, че епископът принадлежи на «многото». Епископът представлява единството на общността, той е пръв между равните нему презвитери, той сам по сбе си не е единството на местно църковно ниво.
Характерно е, че свещеномъченик Игнатий Богоносец, макар и да смята епископа като образ на Христос, но на други места в своите писма той неочаквано го сравнява с Отец, с презвитерите, с Апостолите, с дяконите в Христа. Това разнообразие на образите на трите свещенически степени не може да бъде разбрано иначе, освен като твърдение за абсолютната христологична природа на всички свещенически степени, а така също и на всички харизматици, а не само на епископа. Свети Симеон архиепископ Солунский настоява, че всички степени на свещенството са образи на Христос, а не само и единствено епископът.
За съжаление, епископът, очевидно, не притежава абсолютната необходимост да притежава всички и други църковни благодатни дарове , в дадения случай става дума за съдействие на това единство. Неговият собствен благодатен дар това, безусловно, са общите дарове на паството, като въплъщение на целия Христос в Духа. Всеки харизматичен дар представлява непосредствена причастност към Христос, посредством който всеки благодатен дар се явява място и образ на Христос, а не сам по себе си епископът.  Харизмата на епископа не е съществувала преди другите благодатни дарове, а съществува само едновременно с другите.
Такъв епископоцентризъм води до погрешното мнение за това, че папистите „са запазили апостолското приемство», както се говори в изводите на документа за епископа. Първоначално не се говори за приемство на аполстолската благодат, а за наследство на апостолското учение и благодатта на тайнствата. Това не e първият за апостолската приемственост дар, а е по наследство на апостолската приемственост и сакраменталната благодат. Съгласно това учение, епископът дава отчет пред паството и то не го оставя да бъде самостоятелен и независим и в положение решенията му да не подлежат на обжалване. Как могат еретиците да имат апостолско приемство, когато според св. Григорий Богослов православният начин на мислене потвърждава апостолското приемство, а инославието го ликвидира? Затова, безусловно, нима може така да се говори - че Рим исторически държал в своите ръце първенството? Римският папа не просто се смята за приемник на апостол Петър, но дошъл до твърдението, че той представлява Христос, тоест съществувало е богословско определение и мнение за това, че «papa est Deus, id est vicarius Dei». Ако папата не се отрече публично и писмено от тези формулировки, тогава какъв смисъл има да се води диалог за първенството-примат? Да си спомним последните изказвания на папа Йоан-Павел II в енцикликата Ut Unum Sint (1995): «Убеден съм, че имам особена отговорност в това знамение да намеря форма за осъществяване на примата, от който аз не мога да се откажа по никакъв начин, като същност на неговата мисия, за да се открие в новото положение, а в нов вид то представлява «служение-дякония» на цялата Църква, което се повтаря като ключова дума в текста-документ. 

 

Пълен превод на  български език на документа от Киети можете да прочетете тук: