Автор: йеромонах Серафим (Роуз)

Всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)

В основата на тази глава е опитът на една жена, която е увлечена от индуизма още докато посещавала гимназия в римокатолически женски манастир. Това ѝ увлечение продължава двадесет години, докато накрая, по благодатта Божия, тя се обърнала към православната вяра и завършила своето търсене на истината в лоното на Руската православна църква. Днес тази жена живее на Западното крайбрежие. Нека думите ѝ послужат на онези православни християни, които сега се изкушават или вече са последвали „либералните“ теолози, появили се дори в Православната църква. В отговор на неоезическата атака, насочена срещу Църквата Христова, те водят „диалог“ с езическите мъдреци и се присъединяват към поклонението на езическите богове.

1. Съблазните на индуизма

Когато бях едва шестнадесетгодишна, в живота ми се случиха две неща, които предопределиха посоката му. От една страна, започнах да уча в гимназия към доминиканския римокатолически женски манастир в Сан Рафаел (Калифорния) и така за първи път се докоснах до християнството. От друга страна, през същата година се запознах и с индуизма в лицето на един индуски монах – свами, който скоро стана мой гуру.

Така борбата бе започнала, а аз не подозирах нищо почти двадесет години. В манастира се преподаваха основните истини на християнската вяра. Учеха ме, че силата е в смирението и че трябва да се пазя от примките на гордостта. Прав е бил св. апостол Иаков, когато е написал, че Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (4:6). Но аз бях толкова горда… Не исках да приема първородния грях и ада и имах много, много аргументи срещу тях. Една от сестрите, известна със своето милосърдие, ми подсказа изхода с думите: „Моли се за дара на вярата.“ Но уроците на свами вече бяха дали резултат. Смятах, че е унижение да моля някого, макар и Бога, за каквото и да е. Много по-късно обаче си спомних думите на сестрата. Трябваше да минат години, преди семето на християнската вяра, посято в душата ми, да поникне от бездънното море на отчаянието.

Не след дълго намериха книгите, които бях взела със себе си в манастира. Това бяха: Бхагавад Γита, Упанишадите, Ведантасара, Аштавакра Самхита… Отчасти тайната ми бе разкрита, но никой не ми се скара. Без съмнение сестрите мислеха, че това увлечение ще отмине, както действително става с повечето от интелектуалните суетности на младите момичета. Но една смела монахиня ми каза истината. Това е много непопулярна истина и рядко се чува днес. Тя каза, че ще отида в ада, ако умра като индуистка, след като вече съм познала истината на християнството. Св. апостол Петър изразява това състояние по следния начин: от когото някой бъде победен, от него бива и поробен. Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Γоспода и Спасителя наш Иисус Христос, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед (2 Петр. 2:19-21). Колко презирах тази сестра за нейния „фанатизъм“. Но ако тя беше жива днес, щях да ѝ благодаря от все сърце. Това, което тази монахиня ми каза в яда си, се превърна за мен в истинско завещание, което окончателно ме водеше към пълнотата на св. православие.

Манастирът ми даде нещо много важно – критерий за истинност, с помощта на който впоследствие осъзнах лъжата на индуизма. По време на обучението ми в манастирското училище ситуацията се промени коренно. Единичните случаи на увлечения в индуизма прераснаха в епидемия. Сега считам, че за запазването на младите християни от духовно самоубийство при сблъсъка им с източните религии ще е необходимо едно сериозно вникване в индуистките учения.

Индуизмът е привлекателен благодарение на своята всеобхватност. Той привлича, защото поощрява всяко положително качество в човека и се отнася снизходително към всяка слабост и най-вече към гордостта. И тъй като бях много горда, макар и само на шестнадесет години, аз попаднах в тази клопка. Не можех да се примиря с мисълта за първородния грях, ада и вечните мъки. Преди да дойда в манастира, изобщо не се отнасях сериозно към тези проблеми. И ето че свами ми предложи една „интелектуално удоволетворителна“ алтернатива на неудобните християнски догмати. Адът, в крайна сметка, се превърна само във временно състояние на душата, причинено от лошата карма на съответния човек (неговите минали действия) в този или в предишния живот. Една конкретна причина не може да предизвика безкрайно следствие. Първородният грях по чуден начин се превърна в „първородна божественост“. Тази „божественост“ бе мое право по рождение и нищо, което бих направила, не можеше да отмени нейния окончателен триумф. Аз бях божествена. Аз бях Бог: „Безграничен Мечтател, който сънуваше ограничени сънища.“

Относно проблема за страданията философията на индуизма, известна като Веданта, притежава система, която дава едно наистина елегантно разрешение. Казано накратко, страданието е майа или илюзия. То няма реална същност и нещо повече – последователите на Адвайта Веданта претендират, че това може да се докаже! Индуизмът се позовава и на удобната, породена от високомерие заблуда, че човек може да постигне съвършенство чрез определено възпитание (под това се разбира системата на гуру) и посредством „еволюция“ (на техния език това означава постоянно духовно усъвършенстване). Като аргумент в своя полза индуистите използват и идеята за културната относителност. Днес тази теория се ползва с такова уважение, че да се оспорва относителността на каквото и да било, се смята за истински грях (дори и от тези, които не вярват в греха). Според тях няма нищо по-нормално от това различни нации и народи да почитат Бога по различен начин. В крайна сметка Бог е един, а разнообразните начини на поклонение само създават условия за взаимно религиозно „обогатяване“.

Но главната и най-трудно преодолима съблазън на индуизма е неговият прагматизъм. Цялостната философска конструкция на индуизма се поддържа от практически религиозни инструкции, които ученикът получава от своя гуру. Въоръженият с тези практически умения ученик се насърчава да провери истинността на предлаганата му философия чрез собствения си опит. Нищо не бива да се приема на вяра. Противно на общоприетите представи индуистката практика не представлява никаква тайна. Тя само обобщава огромно количество езотерични знания, на фона на които просто няма нужда от вяра. Наставленията гласят: „Опитайте и сами вижте дали това действа.“ Подобен прагматичен подход, който изглежда толкова „научен“, е върховно изкушение за западния начин на мислене. Ето как почти всички, прекрачили прага на индуизма, веднага стават жертва на един своеобразен прагматичен софизъм. Те започват да вярват, че ако упражненията действат (а те наистина дават резултат), то системата е резултатна и съответно – добра. Но, разбира се, от първото не може да следва второто. Единственото заключение, което може да се направи, е, че получаваният резултат е следствие от пракгикатата. Пропускайки обаче този момент, невнимателният ученик се оказва в плен на евтини психологически трикове, достатъчни, за да го убедят в правотата на цялата система.

Последната клопка на индуизма, върху която ще се спра, са „духовните преживявания“. Те имат психичен и допускам – демоничен произход. Но кой сред практикуващите индуистки практики притежава някакъв критерий, с помощта на който да различава измамните от истинските духовни преживявания? Увлечените от индуизма нямат никакъв образец, към който да се придържат. Наивно е да се мисли, че всичко, което практикуващите виждат, чуват, осезават и докосват по време на своите опити, е само резултат от разстройство във възприятията. И самите практикуващи, разбира се, не мислят така. Нещата не са толкова прости. Тук става дума за състояние, което нашата православна традиция нарича прелест[1]. В разглеждания от нас проблем това понятие е изключително важно, защото точно определя състоянието, в което изпада човек по време на индуистките „духовни опити“. В английската лексика няма прецизен еквивалент на думата прелест. Смисълът, който влагаме в това понятие, обхваща цялата сфера на фалшиви духовни преживявания – от обикновената илюзия и измама до истинското демонично обсебване. Общото между всички тези случаи е, че лъжата се приема за истина, а окончателното въздействие върху човешката душа се изразява в усилване на гордостта. Човекът, изпаднал в прелест, бива завладян от топлото и приятно чувство за собствена значимост и това усещане замества всички аскетични подвизи и страдания[2].

В своето първо послание св. Иоан Богослов предупреждава древните християни с думите: Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога… (4:1).

 Св. Григорий Синаит грижливо дава наставления на своите монаси за опасностите от подобни преживявания, като казва: „Демоните са винаги близо до начинаещите и своеволните, постоянно разстилат около тях мрежите на измислиците и гибелните фантазии и копаят ровове, в които невнимателните да паднат…“ Един монах го попитал: „Какво трябва да направи човек, когато демонът взима образ на светъл ангел?“ Светецът отговорил: „Необходима е силата на проницателността, за да може човек правилно да различи доброто от злото. Нека човек в своята непредпазливост да не се увлича твърде бързо по това, което вижда, а да бъде непоколебим и след като внимателно е изпитал всичко, да приеме доброто и да отхвърли злото. Човек винаги трябва първо да проверява и изпитва, а след това да вярва. Знай, че действията на благодатта проличават и демонът въпреки своите преобразявания не може да ги възпроизведе. Резултат от благодатта са кротостта, приветливостта, смирението, отсичането на страстите и на похотта. Делата на демоните са: високомерие, суета и всяко друго зло. По тези белези човек може да различи дали светлината, огряла неговото сърце, е от Бога или е от сатаната. Ето един пример: цветът на оцета е като този на виното, но щом опитате двете течности, небцето ще определи каква е разликата между тях. Така и душата, ако е проницателна, може да различи по духовния вкус даровете на Светия Дух от мечтанията и внушенията на сатаната.“

Заблуденият и горд търсач на духовни усещания е най-уязвимият от прелестта. Разпространението и устойчивостта на индуизма в голяма степен се дължат на този фалшив мистицизъм. Колко привлекателен е той за младите духовни наркомани, които вече са изпитали този вид опиянение! Така учителите свами, появили се в изобилие през последните години, разполагат с един „готов пазар“, който им предоставя удобна възможност за придобиване на слава и богатство. И те постигат своите цели.

2. Войната против догматите

В наши дни християнството е обсипано от ударите на един враг, който се старае да остане незабележим за вярващите. И ако можеше, този враг би пронизал самото сърце на християнството, преди да разкрие името си. Врагът е индуизмът и войната, която той води срещу християнството, е война против догматите.

Първите усилия на основаните в края на XIX и началото на XX век общества на Веданта в Америка се насочват към утвърждаване на мнението, че между индуизма и християнството няма никаква реална разлика. И не само че между тези религии няма противоречия, но и добрият християнин би станал още по-добър християнин, ако изучава и практикува Веданта – едва тогава той би разбрал истинското християнство.

В началните лекции учителите свами се опитват да докажат, че идеите, които изглеждат характерни за християнството – като идеята за Логоса и Кръста, – в действителност произхождат от Индия. А онези идеи, които изглеждат характерни за индуизма – като идеите за прераждане, преселение на душата и самадхи (транс), – също така могат да се „открият“ и в християнското Писание, когато то се тълкува по подходящ начин. Този подход на учителите свами съблазнява много искрено вярващи, но заблудени християни. Първата атака на индуизма се изразява в борба срещу догматите. Те биват определяни като „сектантски“ и това се подкрепя от така наречената „научна религия“, основаваща се на сравнителното изучаване на всички религии. Първоначално винаги се набляга върху това, че по принцип различия не съществуват. Всичко е Едно. Различия се откриват само на повърхността. Те могат да бъдат очевидни или относителни, но фактически са нереални. Този начин на разсъждение при индуистките учители ясно може да се проследи в множество техни лекции, изнесени и публикувани през 1900 година. Днес ние сме изправени пред една сериозна опасност, защото усилията на индуизма се увенчаха с успех.

В съвременния говорим език понятието „догмат“ е придобило отрицателен оттенък. Вината за това естествено не е в хората, които знаят, че догматът съдържа най-скъпоценното наследство на Църквата. Но след като превратното тълкуване веднъж се е утвърдило, неувереният човек, който се стреми да отбягва всичко непопулярно, започва да говори, че трябва да се откажем от „суровите догмати“. Постепенно подобно отношение било насадено от „свободомислещи“ критици, които или не знаят, че догматите обхващат същността на християнското учение, или просто не харесват самото християнство.

В резултат много християни се оказват склонни да отстъпят срещу обвинението, че спазват догмати. Такова поведение обаче в голяма степен помага на индуистите, осигурявайки им стратегическо предимство.

Колкото и да звучи невероятно, малцина осъзнават, че силата, която се опълчва срещу християнските догмати, сама по себе си не е нищо друго освен противостояща система от догмати. Тези две системи не могат нито да се слеят, нито взаимно да се „обогатят“, защото са напълно несъвместими.

Ако християните бъдат убедени да отхвърлят или (което се смята за тактически по-умно) да променят своите догмати, като по този начин удовлетворят искането за по-модернизирано или „универсално“ християнство, те биха загубили всичко. Защото стойността на християнството или индуизма произлиза непосредствено от техните догмати. Но индуистките догмати са пряко отрицание на християнските догмати. Ето как стигаме до изумително заключение: това, за което християните вярват, че е зло, индуистите считат за добро; и обратно: това, за което индуистите вярват, че е зло, християните считат за добро.

Тук следователно откриваме същностното противоречие между християнството и индуизма. Последната степен на греха според християните е окончателната реализация на доброто според индуистите. Християните винаги са гледали на гордостта като на най-голям грях и основен извор на всички останали грехове. И Луцифер – пълното въплъщение на гордостта – казва: Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:13-14). Това е гордост, която на по-ниско ниво превръща в грехове дори човешките добродетели. Но за индуизма въобще и за последователите на Адвайта Веданта в частност единственият „грях“ е да не вярваш в себе си и в човешката природа като в Бог. Ето какво казва свами Вивекананда (най-преданият съвременен защитник на Веданта): „Вие все още не разбирате Индия! В крайна сметка ние, индусите, сме човекопокпонници. Нашият Бог е Човекът!“ На тази основа е развито и учението за мукти или за спасението, според което „човек става божество чрез реализиране на божественото“.

От изложеното дотук става ясно, че догматите на индуизма и догматите на християнството, изправени лице в лице, взаимно се отхвърлят по всички въпроси, засягащи природата на Бога, природата на човека и смисъла на човешкото съществуване.

Но когато християни приемат индуисткото внушение, че няма никакво противоборство, че разликите между християнството и индуизма са само привидни, нереални, тогава индуистките идеи свободно обземат душите на вярващите и без усилие ги побеждават. Крайният резултат от тази борба е наистина потресаващ, тъй като развращаващата сила на индуизма е огромна! Ето какво се случи с мен: въпреки всички основни, стабилни знания, които получих в училището на манастира, двадесет години занимания с индуизма ме доведоха до самия праг на любовта към злото. В Индия действително можете да видите, че „Бог“ е почитан и като зло в образа на богиня Кали. Но за това ще говоря в следващата глава, посветена на индуистките ритуали. Когато човек отхвърли християнските догмати, той се изправя пред своя духовен крах. Казвам това от личен опит, защото съм се покланяла на Кали и в Индия, и тук, в Америка. И твърдението, че зад тази богиня стои самият сатана, не бива да се приема с насмешка. Ако отхвърлиш Живия Бог, Неговият престол няма да остане празен.

3. Индуистки светилища и ритуали

През 1956 година бях командирована сред една група от ловци на черепи във Филипините. Моите интереси бяха насочени към изследване на примитивната религия, особено в така наречените „некултуризирани“ области, където работят неколцина мисионери. Когато пристигнах сред хората от племето ифугао, не вярвах в съществуването на черна магия, но когато напусках това място, вече вярвах. Един ифугао жрец (мунбаки), който се казваше Талупа, стана мой най-добър приятел и осведомител. С течение на времето научих, че той е известен заради уменията си в черното изкуство. Веднъж Талупа ме заведе на баки – ритуална магическа церемония, която по време на сезона за събиране на реколтата се извършва почти всяка вечер. При този ритуал около дузина жреци се събират в една колиба и прекарват нощта, като призовават божества и духове на прадеди, пият оризово вино и извършват жертвоприношения пред две малки изображения (булоли). Тези идоли се измиват с кръв от пиле, която се събира в чиния и се използва за предсказване на бъдещето, преди да им бъде принесена в жертва. Жреците наблюдават големината и броя на въздушните мехурчета в кръвта; отчитат времето, за което ще се съсири; изследват също така цвета и разположението на пилешките органи. Всичко това им дава информация за бъдещето. Аз всяка вечер старателно си водех бележки. Но това бе само началото. Все пак не бих искала да продължавам разказа си с подробности около извършването на магии в племето ифуаго. Струва ми се, че ще е достатъчно да кажа, че до времето на отпътуването си видях толкова много разнообразни свръхестествени явления, че всяко научно обяснение е фактически невъзможно. Ако при пристигането си тук бях предразположена да вярвам в нещо, то това бе, че магията има напълно естествено психологическо обяснение. Все пак нека кажа, че не се уплаших много лесно. Но факт е, че напуснах племето ифугао с убеждението, че техните ритуали действат, включително и на мен (това усетих поне два пъти).

Разказах всичко това с цел да не изглеждат думите ми за индуистките ритуали и места на поклонение невероятни, като продукт на едно „разпалено въображение“.

Единадесет години след преживяното в племето ифугао участвах в поклонническо пътуване до пещерата Амарнат, разположена дълбоко в Хималаите. Според индуистката традиция това е най-свещеното място за поклонение на Шива. Тук той се явява на своите верни и ги обсипва с дарове. Пътят е дълъг и труден – включва преминаване на планинския хребет Махагуна, който се намира на четиринадесет хиляди фута[3]височина и пресичане на глетчер. Така че по време на пътуването имах достатъчно време мислено да се покланям на индуския бог, особено след като момчето, което водеше понито с багажа, не говореше английски, а аз изобщо не знаех хинди. По това време бях склонна да вярвам, че божеството, пред което от години се покланям и медитирам, милостиво ще ми се яви. Самò по себе си изображението на Шива в пещерата е удивително – представлява ледена статуя, формираща се от капките на процеждащата се вода. Фигурата расте и намалява в зависимост от фазите на луната. Когато настъпва пълнолуние, това естествено изваяно изображение достига тавана на пещерата (на височина около петнадесет фута), а при лунно затъмнение от него не остава почти нищо. И така всеки месец идолът се уголемява и изчезва. Доколкото ми е известно, никой не може да обясни този феномен. Посетих пещерата в благоприятно време, когато изображението бе достигнало своя пълен ръст. За поклонението на моя бог носех зелен кокосов орех, благовония, червени и бели парчета плат, орехи, стафиди и захар – всички предмети, които ритуалът изискваше. Пристъпих в пещерата със сълзи на преданост. Трудно е да се опише какво се случи след това. Мястото вибрираше също като палатката на племето ифугао в пълния разгар на баки. Почувствах се зашеметена от необяснимото безредие в пещерата. Обстановката ме отвращаваше и аз напуснах, преди жрецът да е завършил жертвоприношението ми пред великото ледено изображение.

Фасадата на индуизма, изградена в душата ми, се пропука именно когато посетих пещерата на Шива, но трябваше да отмине известно време, преди да се освободя окончателно. В този период аз търсех средствата, с които да подкрепя срутващата се сграда, но не успях да намеря нищо. С поглед, обърнат към миналото, бих казала, че ние често предусещаме, когато нещо наистина е лошо, дълго преди напълно да повярваме, че е така. Това се отнася в еднаква степен както за индуистките „свети места“, така и за съответните „духовни практики“.

При приемане на посвещението ученикът получава от своя гуру санскритска мантра (лична магическа формула) и специфични религиозни практики. Те са изцяло езотерични и съществуват в устната традиция. Не са публикувани и е малко вероятно посветеният да разкрие нещо за тях, тъй като в защита на тайната се прилагат силни отрицателни санкции. Впоследствие ученикът бива призован от своя гуру да докаже истинността на философията чрез собствения си опит. Работата е там, че практиките наистина действат. В резултат от тях ученикът може да придобие различни сили (сидхи): четене на мисли, умение да се лекува или убива, материализиране на предмети, предсказване на бъдещето и други подобни – цяла гама от салонни трикове. Но най-лошото е, че при тези практики ученикът неизменно изпада в състояние на прелест и се заблуждава по отношение на действителността, тоест приема илюзиите за реалност. „Духовните опити“ носят на ученика чувство за безкрайна сладост и успокоение. Явяват се видения на божества и светлина (нека припомним, че самият Луцифер може да се появява в образа на светъл ангел). Когато казвам, че ученикът се „заблуждава“, нямам предвид липсата на реален опит, а по-скоро, че преживяванията не са от Бога. Съществуват, разбира се, различни философски теории, които оправдават всеки опит. По този начин практиката и философията взаимно се поддържат, а системата изглежда абсолютно правилна.

Всъщност индуизмът съвсем не е толкова интелектуално занимание, колкото използване на определени практики, които буквално представляват черна магия. Това е един вид договор: ако направите X, ще получите У. Но в този договор не са означени условията и рядко ученикът се интересува какъв е източникът на преживяванията или кой продължава неговия кредит под формата на магични сили и „красиви“ преживявания. Налице е класическото положение на Фауст по това, което практикуващият не знае, е, че цената може да бъде собствената му безсмъртна душа. Съществуват огромен брой разнообразни практики, подходящи за всеки темперамент. Избраното божество може да има форма (бог или богиня) или да е без форма (абсолютен брахман). Зависимостта от избрания идеал също така е различна – отношението към божеството може да бъде като към дете, майка, баща, приятел, любим, слуга или както в случая на Адвайта Веданта „зависимостта“ е тъждественост. По времето на посвещението ученикът получава от своя гуру мантра и тя определя пътя, който посветеният ще следва, и практиките, които ще изпълнява. Гуруто също така диктува и как ученикът трябва да провежда своя всекидневен живот. Според Веданта (монистическа система) самотните ученици не встъпват в брак, защото всички техни сили трябва да бъдат насочени към постигане на успех в практиките. Старателният ученик не яде месо, защото месото притъпява остротата на възприятието. Гуру бива почитан буквално като божество, тъй като за ученика той е спасител.

Повечето от „духовните“ упражнения в индуизма се базират на няколко известни практики. Аз ще се спра само бегло на тях.

Преди всичко това е идолопокпонството. То може да се изразява в почитане на статуя или изображение, в извършване на жертвоприношения с огън, камфор, благовония, вода и сладки. Понякога на идола се вее с ветрило от опашка на як, къпе се, облича се и се поставя да спи. Всичко това прилича на детска игра, но е неблагоразумно да се подценяват емоционалните състояния, които се предизвикват при подобни занимания. Ведаическото идолопоклонство представлява форма на себепоклонение (интелектуално или предметно), при което се използва всякакъв ритуален реквизит. Един израз, който е широко разпространен в Индия, резюмира принципа на това себепоклонение. Изразът е следният: „Co Хам, Co Хам“ или „Аз съм Той, Аз съм Той“.

На второ място ще спомена джапа или повторението на санскритската мантра, дадена на ученика при неговото посвещение. Фактически това е монотонно пеене на магическа формула. Заедно с джапа се изпълнява и ритуалът пранаяма, която включва дихателни упражнения. Съществуват и други практически дисциплини, особено във връзка с тантризма или с поклонението на Бога като на Майка – почитане на женското начало като сила, енергия или принцип на еволюцията и действието. Тези практики са известни като петте „М“. Изпълнени са с неприкрито зло и са твърде отвращаващи, така че няма да ги описвам. Въпреки това обаче за тях също се намери начин за обосноваване и приемане тук в Америка. Едновременно с Веданта свами Вивекананда предписва и тази част от индуизма, като казва: „Аз почитам Ужасяващия! Грешка е да се твърди, че удоволствието мотивира всички хора. Мнозина притежават вроден стремеж към болката. Нека се поклоним на Ужаса заради самия него. Колцина смеят да се поклонят на Смъртта или на Кали! Нека се поклоним на Смъртта!“ Ето какво още казва свами относно богинята Кали: „Има някои, които осмиват съществуването на Кали. Все пак днес тя е навън, сред хората. Те са обезумели от страх и войската е призована да сее смърт. Кой смее да твърди, че Бог не проявява Себе Си като Зло така, както и като Добро? Само индуизмът обаче дръзва да Му се поклони като на Зло[4].“

Много е жалко, че това целенасочено практикуване на злото и днес продължава, съпроводено от твърдото убеждение, че се върши добро. Но спасението, което напразно се търси в индуизма с цената на големи усилия, може да бъде осъществено само от Бога по пътя на християнското самоотречение.

4. „Евангелизирането“ на Запада

През 1893 година в Парламента на религиите в Чикаго пристигнал един никому неизвестен индуистки монах. Това бил свами Вивекананда, за когото вече стана дума. Той правел чудесно впечатление на всички както със своя външен вид (облеклото му включвало тюрбан и роба в оранжево и тъмночервено), така и с това, за което говорел. Висшите общества в Бостън и Ню-Йорк веднага го превърнали в свой фаворит. Силно впечатлени били дори философи от Харвардския университет. За кратко време свами Вивекананда успял да събере здраво ядро от ученици, които го подкрепяли в грандиозната му цел – да „благовести“ на западния свят за индуизма и в частност за Веданта (монистичения индуизъм). В големите градове на Америка и Европа започнали да се основават общества на Веданта. Тези центрове обаче изразявали успеха само на част от мисията на свами Вивекананда. Много по-важно било вливането на ведантичните идеи в кръвоносната система на академичното мислене. Целта, която се преследвала, била разпространението на тези идеи. Докато посланието на Веданта не достигнело до всеки, за Вивекананда не било от особено значение дали индуизмът се ползва с доверие, или не. Той много често повтарял: „Чукай на всяка врата. Кажи на всеки, че е божествен”.

Днес фрагменти от учението на свами Вивекананда се публикуват в евтини издания, които могат да се намерят във всяка книжарница. Това са книги от Олдъс Хъксли, Кристофър Ишерууд, Съмърсет Моъм и дори Томас Мертон. Съчиненията на Томас Мертон несъмнено представляват особена съблазън за християните, тъй като той се представя за християнски монах-съзерцатеп и неговите творби са посветени на една от жизнените сили на римокатолицизма – монашеството. Непосердствено преди смъртта си отец Мертон написва едно хвалебствено въведение към новия превод на Бхагавад Γита – духовния наръчник или „Библията“ на всички индуисти и един от крайъгълните камъни на монизма, или Адвайта Веданта. Не трябва да се забравя, че Γита си противоречи с почти всяко основно християнско учение. Нека споменем и книгата на Мертон Учителите на Дзен будизма, публикувана посмъртно. В основата на това произведение стои една коварна грешка, а именно – предположението, че така наречените „мистични опити“, съществуващи във всички религии, са истински. Томас Мертон би трябвало добре да знае, че това не е така. Предупрежденията срещу подобен подход са категорично и ясно изложени и в Свещеното Писание, и в произведенията на светите отци.

Известно е, че днес в Калифорния съществува римокатолически манастир, в който монасите експериментират с индуистките религиозни практики. Упражненията се водят от индиец, станал римокатолически свещеник. Ако нямаше подготвена почва, мисля, че неща от такъв вид не биха се случили. Но в крайна сметка именно това е била целта на Вивекананда при мисията му на Запад – да приготви почвата. Посланието, което Вивекананда отправя, говорейки за Веданта, е достатъчно просто. Неговите идеи обаче изглеждат нещо повече от това, което всъщност са. Това е постигнато с помощта на някои уловки, заложени при предаването им – употребата на впечатляващ санскритски жаргон и оплетената философска структура. Същността на посланието се свежда до следното: всички религии са истинни, но Веданта изразява окончателната истина. Разликите са продукт само на „нивото истинност“. Ето какво казва Вивекананда: „Човек не пътува от грешка към истина, а се изкачва от истина към истина, от по-нисша към по-висша истина. Проблемът на днешния ден носи духа на бъдещето. Днешният червей е утрешният Бог.“ Веданта се основава върху убеждението, че човек е Бог. Следователно спасението на човека е плод единствено на собствените му усилия. Вивекананда изразява това по следния начин: „Кой може да помогне на Безкрайния? Дори ръката, протегната към теб от тъмнината, трябва да бъде твоята собствена.“

Вивекананда е бил достатъчно предпазлив и е знаел, че за християните е немислимо да последват Веданта в нейния чист вид. Но идеята за „нива на истината“ осигурява необходимия мост по пътя към завършения икуменизъм, при който конфликтите не съществуват, защото всеки е прав. Той заявява: „Ако приемем, че една религия е истинна, тогава всички останали религии също трябва да са истинни. Ето защо индуистката религия е толкова ваша, колкото и моя. Ние, индусите, сме не просто толерантни. Ние се обединяваме с всяка религия, като се молим в джамията с мохамеданина, покланяме се пред огъня със зороастриеца и коленичим пред кръста заедно с християнина. Ние знаем, че всички религии – от най-нисшия фетишизъм до най-висшия абсолютизъм – изразяват многобройните сходни помежду си опити на човешката душа да постигне и осъзнае Безкрайния. Затова събираме всички тези своеобразни цветя, привързваме ги заедно с връвта на любовта и така създаваме прекрасния букет на поклонението.“

За Вивекананда всички религии представляват само стъпала към достигане на висшата религия – Адвайта Веданта. Той особено презира християнството, което в най-добрия случай нарича „нисша истина“ – дуалистична истина. В частни разговори казвал, че само страхливецът би подложил и другата си буза на плесница. Но каквото и да говори за другите религии, Вивекананда винаги се връща към необходимостта от Адвайта Веданта. „Изкуството, науката и религията – казва той, – са три различни начина за изразяване на една истина. Но за да се разбере това, трябва да познаваме теорията на Адвайта.“

Несъмненно посланието на Вивекананда се харесва на съвременната младеж. Веданта провъзгласява абсолютната свобода на всяка душа да бъде самата себе си. Но тази теория отрича различията между сакралното и секуларното, определяйки ги само като различни начини за изразяване на една истина. Твърди се, че единственото предназначение на религията е да осигури за нуждите на различните темпераменти подходящ бог и удобна практика, които да задоволяват всеки. Казано накратко, религията се състои в това „да вършиш собствената си работа“.

Може би всичко това звучи съмнително или пресилено, но това, че Вивекананда е изпълнил добре мисията си, е факт. Сега ще се спра върху прокарването на тези индуистки идеи и в римокатолицизма, където неговият успех е най-поразителен.

Свами Вивекананда идва в Америка за първи път през 1893 година, за да представлява индуизма в Парламента на религиите. През 1968 година на седемдесет и петата годишнина от това събитие Симпозиумът на религиите се провежда под покровителството на чикагското общество на Вивекананда веданта (Vivekananda Vedanta Society of Chicago). От името на римокатолицизма участва отец Роберт Кембъл – доминикански богослов от университета Де Паул. Срещата открива свами Бхашиананда, който прочита приветствени послания от името на три важни личности. Второто е от един американски кардинал.

Началото на следобедната сесия поставя отец Кембъл с дискусия по въпроса за конфликта между традиционалистите и модернистите в съвременния римокатолицизъм. Той разказва следното: „Направените в моя университет проучвания сред студентите-римокатолици показват, че през последните пет или шест години има значителна ориентация към либералните възгледи. Зная, че великият свами Вивекананда би одобрил повечето от тенденциите в посока на либералното християнство.“ Това, което отец Кембъл явно не знае, е, че модернистичните доктрини, описвани от него, въобще не са християнски; те са чисто и просто Веданта.

За да не възникват съмнения, че изложеното от отец Кембъл се тълкува неправилно и за да стане напълно ясна неговата позиция, ще цитирам думите му относно модернистичното разбиране по пет основни въпроса, така както са публикувани в три международни издания: Prabuddha Bharata (Калкута), Vedanta Kesheri (Мадрас) и Vedanta and the West (Лондон).

За доктрините: „Истината е нещо относително. Ученията и догматите (например относно природата на Бога, за това как човек трябва да живее и по проблема за задгробния живот) не са константни. Те се променят и често ние се оказваме в ситуация, когато отричаме някои неща, които преди сме утвърждавали като свещени истини.“

За Бога: „Иисус е божествен наистина, но и всеки от нас може да бъде божествен. Мисля, че вие ще откриете как по много въпроси възгледите на либералните християни всъщност се доближават до много от философските постановки на Изтока – включително концепциите за безличния Бог и твърдението, че всички сме божествени.“

За първородния грях: „Според либералното християнство подобен възглед е много оскърбителен. Ние поддържаме мнението, че по пътя на обучението и подходящото възпитание човек е способен да достигне съвършенство.“ За света: „…Либералите твърдят, че светът може да бъде подобрен и че ние трябва да посветим себе си на идеята за изграждането на по-хуманно общество вместо на копнежа да отидем в рая.“

За другите религии: „Групата на либералите призовава: ‘Не се тревожете за такива старомодни неща като например даден човек да бъде обърнат във вярата или други подобни; нека по-добре да развиваме взаимоотношенията с другите религии.“

Такива са възгледите, които отец Кембъл излага от името на римокатолиците модернисти. Също както децата, които биват привличани от красиви играчки, модернистите се впечатляват от щедри обещания за по-висша истина, по-дълбока философия и по-голяма възвишеност, които могат да се постигнат просто чрез понижаване на живия Христос по отношение на съвременния човек.

Така пред нас се разкрива грандиозният успех на индуизма, на свами Вивекананда или на силата, която стои зад Вивекананда. Тази сила напълно е разграбила римокатолицизма. Неговите пазачи са помислили крадеца за приятел на господаря си и къщата е била опустошена пред очите им. Крадецът е казал: „Нека има междуверово разбирателство“, и бил пропуснат през вратата. И християнските индуси (свами) съвсем лесно постигат това – само преразказват философията на Веданта, като използват християнска терминология. Но индуистките християни (римокатолиците модернисти) трябва да разширят границите на своята религия, за да включат в нея и индуизма. Тогава по необходимост истината се превръща в заблуждение и заблуждението – в истина. Уви днес някой иска да въведе в тази опустошена къща и Православната църква. Но нека модернистите си припомнят думите на пророк Исаия: Γорко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! Γорко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си! (Исаия 5:20-21).

5. Целта на индуизма – универсалната религия

Бях дълбоко потресена, когато видях какви поражения е нанесъл индуизмът по време на раздялата ми с християнството. Може би изглежда странно, че открих всички тези промени наведнъж. Но това се обяснява с факта, че моят гуру се ползваше с власт по отношение на всяко мое действие и през цялото време аз съвсем буквално бях като „затворена в манастир“, макар и в света. Строгите заповеди на свами ме държаха настрани от възможността да чета каквито и да било християнски книги или да разговарям с християни. При всички свои претенциозни разсъждения, че всички религии са истина, учителите свами знаят, че Христос е тяхното възмездие. Ето как в продължение на двадесет години аз бях изцяло погълната от изучаването на ориенталската философия и от практикуването на нейните дисциплини. По настояване на моя гуру успях да получа научна степен по философия и антропология, но това бе занимание, чиято истинска цел бе само да запълва времето, което не е свързано с най-важното в моя живот – разговорите със свами, теорията и практиката на Веданта. В много отношения мисията на свами Вивекананда е изпълнена, но все пак една нейна част не е доведена докрай. Тази неизпълнена част е установяването на универсална религия. И това ще бъде окончателната победа на дявола. Тъй като универсалната религия не може да допусне в себе си някакви „индивидуалистични или сектантски“ идеи, то тя не би могла да има нищо общо с християнството освен по отношение на своето историческо минало. Щетите, които нанасят секуларизмът и материализмът могат да се сравнят с огъня в печка и камина, но универсалната религия е пожарът, който напълно би изпепелил християнството. Освен това иезуитският свещеник Тейар дьо Шарден вече положи основите на едно „Ново християнство“ и тези основи точно съв¬падат с определенията на свами Вивекананда за универсалната религия.

За самия Тейар дьо Шарден може да се каже, че е един вид аномалия. За разлика от традиционните римски богослови той е високо ценен от учените клирици, които поради своето простодушие нямат никаква представа за какво се говори в неговите произведения. Всъщност идеите на Тейар до голяма степен са взаимствани от Веданта и Тантра, обогатени са с християнски жаргон, и са изобилно оцветени с еволюционизъм.

Ще си позволя да цитирам какво казва отец Тейар дьо Шарден: „Светът, в който живея, става божествен. Но аз не изгарям в пламъците и не се разтварям във водите, защото за разлика от измамните форми на монизма, които чрез пасивност ни тласкат към безсъзнателност, панхристиянизмът, който откривам, съгражда обединение посредством трудния процес на диференциация. Аз ще се приобщя към духа само чрез напълно и изчерпателно освобождаване на всички сили, които съдържа материята… Признавам, че следвайки примера на въплътения Бог, разкрит ми от римокатолическата вяра, аз мога да бъде спасен само като стана едно с Вселената.“ Това е откровен индуизъм. В тези разсъждения на Тейар може да се познаят и стихове от Упанишадите, и фрагменти от някои философски системи, взети заедно с техните практики.

На пресконференция, проведена през юни 1965 година, генералът на ордена на иезуитите отец Арупе защити Тейар дьо Шарден въз основа на това, че „той не е професионален богослов или философ и затова е възможно да не забелязва всички философски и богословски изводи, които се налагат от някои негови интуитивни прозрения“. На тази пресконференция отец Арупе дава следната оценка: „Пиер Тейар е един от големите майстори на съвременната мисъл и неговият успех не трябва да ни учудва. Фактически той извежда до край големия опит да се помирят светът на науката и светът на вярата“. Крайният резултат от това помиряване представлява една нова религия. Тейар заявява: „Новата религия ще бъде подобна на нашето старо християнство, но в резултат от законната еволюция на неговите догмати, влезли в контакт с новите идеи, тази нова религия ще бъде изпълнена с нов живот.“ След като припомнихме тези факти от миналото, нека сега се спрем върху универсалната религия на Вивекананда и „новото християнство“ на Тейар.

Универсалната религия според представите на Вивекананда трябва да притежава пет основни характеристики. На първо място тя трябва да бъде строго научна и основана върху духовни закони, от което следва, че това ще бъде истинна и научна религия. По този начин, Вивекананда и Тейар използват теоретичния сциентизъм като предмет на своята вяра.

На второ място, за основа на универсалната религия се определя принципът на еволюцията. Пиер Тейар казва: „Една непозната досега форма на религия – такава, каквато все още никой не би могъл да си представи или да опише, тъй като няма достатъчно обширна и достатъчно органична вселена, която би могла да я обхване – е напъпила от семе, посято чрез идеята за еволюцията.“ И още: „Първородният грях… ни връзва ръцете и краката и изцежда кръвта ни“, защото „в него е изразено оцеляването на статичните концепции, които са анахронизъм в нашата еволюционистична система на мислене.“ Подобен псевдорелигиозен възглед за „еволюцията“ е съзнателно отхвърлен от християнската мисъл, но вече в продължение на хилядолетия е основен за индуисткия начин на мислене. Теорията за „еволюционизма“ се приема от всяка индуистка религиозна практика.

На трето място стои основаването на универсалната религия върху „вечни принципи“, а не във връзка с някоя отделна личност. Пиер Тейар приема идеята за безличния Бог, пишейки следното: „Христос ми е все повече и повече необходим… но в същото време за мен образът на историческия Христос става все по-малко и по-малко субстанциапен и ясен“. „…Представата ми за Него постоянно ме носи по-нататък и по-високо по оста на (надявам се) православието.“ Но този неисторически „Христов“ дух изразява индуисткото православие, а не християнското.Четвъртата, главна цел на универсалната религия ще бъде да удовлетвори духовните нужди на мъжете и жените от различни типове. Индивидуалистичните, сектантски религии не могат да предложат това. Тейар вярва, че християнството не е подходящо за религиозните стремежи на всеки човек и отбелязва недоволството си, като казва: „До известна степен християнството все още е убежище, но нищо повече. То не задоволява и дори не води ‘съвременната душа’ по-нататък.“

Пето и последно: чрез универсалната религия (или новото християнство) всички ние вървим по своя път към една и съща цел. За Тейар дьо Шарден това е точката Омега, която стои над всичко, което можем да си представим. За Вивекананда това е Ом – свещената сричка за индуистите: „Цялото човечество се съсредоточава в подножието на това свещено място, където е поставен символът, който не е символ, името, което е отвъд всички звуци.“

Къде ще е краят на тази деформация на християнството и има ли граници триумфът на индуизма? Какво ни очаква – Ом или Омега?
_________________________

[1]. В смисъла на прелъстяване (бел. прев.).

[2]. Допълнително за състоянието на прелест вж. по-долу, гл. VII, 5.

[3]. 1 фут = 30.48 см (бел. прев.).

[4]. Само някои от тези, които най-много желаят да влязат в „диалог“ с източните религии и да намерят основа за религиозно единство с тях, имат някакви минимални познания за езическите религиозни практики и вярвания, от чиято тирания благословеното и светло иго на Христа освободи човечеството. Образът на Кали, едно от най-популярните индуистки божества, най-често се рисува сред пиршество с кръвопролития и сеч; на врата ѝ виси наниз от черепи и отрязани глави, а езикът ѝ е гротескно изплезен от устата, жадуваща за още кръв. В индуистките храмове богиня Кали се успокоява от кървавите жертвоприношения на кози (свами Вивекананда оправдава това с думите: „Защо малко кръв да не завърши картината?“). Според едно свидетелство на „сестра Ниведита“ свами Вивекананда разказвал следното: „Аз вярвам, че Кали ръководи всяко мое действие. Тя прави с мен каквото пожелае.“ Ежеминутно Вивекананда осъзнавал присъствието на тази богиня, сякаш тя е човек, който винаги го придружава. Свами Вивекананда призовава Кали по следния начин: „Ела, ο Майко, ела! Името ти е Ужас!“ Ето какъв е неговият религиозен идеал – „да стане завинаги едно с Ужаса“. Това ли се опитва да ни убеди митрополит Жорж Кодр да приемем като пример за „автентичния духовен живот на некръстените“ като част от духовните „богатства“, които трябва да вземем от нехристиянските религии? И всичко това не е ли по-скоро доказателство на думите от Псалома: …всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)?