Св. Софроний Врачански e народен будител и един от най-изявените дейци на нашето Възраждане. Той е роден през 1739 г. в Котел - град, наречен от редица специалисти „Йерусалим на българското Възраждане”.

Дете е на заможно и родолюбиво българско християнско семейство. Мирското му име е Стойко Владиславов.

От 1750 г. учи в местното килийно училище, по-късно работи като учител в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник, а след, като овдовял, приема монашество. 

Това е време, когато българите вече превземат чаршията и овладяват занаятите в Османската империя, замогват се и отделят пари за храмове и училища. Никак не е случайно написването на „История славянобългарска” от преп. Паисий Хилендарски тъкмо по това време.

През 1765 г. Софроний Врачански се среща с Паисий. За срещата научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който той съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах.

 "История славянобългарска" от св. Паисий Хилендарски.

Първият (Котленски) препис на Историята от св. Софроний Врачански (1765 г.).

Тази среща има голямо значение за бъдещата книжовна дейност на Софроний. Той посещава светогорските манастири на полуостров Атон през 1768 и 1775 г. и попълва своето образование и култура в богатите библиотеки.

Особено ползотворна е неговата дейност след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвя за учител. В Котел създава училище, което се отличава твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че започнал да учи децата на „книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език. В килийните училища, доколкото ги е имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний прави важна промяна, като се опитва да замести гръцкия език с български.

Тази негова дейност обаче не е оценена от местните хора.

 „Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно – а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!"

Дълбоко разочарован от такова отношение, след дългогодишна учителска и проповедническа дейност той напуска Котел и се озовава в Анхиалската епархия.

По-късно, през 1794 г. Софроний отива да живее в Арбанаси и започва нов период в живота му. Първо е игумен на Къпиновския манастир „Св. Никола" край Велико Търново, а през есента на същата година е ръкоположен за Врачански епископ. Тогава приема името Софроний.

Къпиновският манастир „Свети Никола”. Манастирският храм е известен с надписа на годината на основаването му върху корниза на олтара: 1272, при царуването на Константин Тих.

Врачанската епархия по това време е разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и кърджалийските орди. Обеднялото население не е в състояние да посрещне насъщните си нужди, а още повече - да поддържа своите пастири и църкви.

От 1794 до 1800 г. епископ Софроний Врачански изживява най-тежките и тревожни години от живота си, като е изложен на постоянна опасност от страна на турските войски и от нахлуванията на кърджалийските орди. Това време е цяла поредица от страдания, мъки и тегоби. Без средства, гладен, мизерно облечен, той неведнъж едва успява да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем.

 От 1800 до 1802 г. епископ Софроний живее в гр. Видин, в двора на обявилия се за самостоятелен владетел Осман Пазвантоглу. Владиката използва богатата митрополитска библиотека, като от гръцки, сръбски и руски книги съставя два ръкописни сборника на български език.

 През 1803 г. преминава Дунава и се установява във Влашко, главно в Букурещ. Това е най-плодотворният период в живота му на книжовник, общественик и клирик. Със сборника „Кириакодромион, сиреч Неделник”, той поставя началото на новобългарската печатна книга.

Първата новобългарска печатна книга „Кириакодромион" („Неделник") на преп Софроний Врачански - 1806 година.

Ръкописът е с автопортрет на автора.

Неделникът на Софроний е богослужебна книга, която обаче може да служи и като домашно четиво, както и става. Когато излиза от печат, книгата е посрещната с ентусиазъм от просветените българи. Отношението към нея личи от cтарателно подвързаните с кожа или плат екземпляри, открити на различни места.

 Софроний Врачански издава три поучителни Евангелия и своята автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Неговото „Житие…” има огромно влияние върху културния и литературния живот на възрожденските и на днешните българи. Според специалистите с тази „книжица” се поставя началото на новата българска литература, която наричаме светска.

 „Затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику. Та ако не би возможно меня да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някой полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуется. И за мене, недостойнаго, Бога да молят невежество мое изправити и трудившаго ся прощение сподобити, да би получити и нам десних стояниих в ден страшнаго воздаяния. Амин!”

 В своите произведения Софроний Врачански чертае нов път, по който да се развива българският народ - пътя на просветата, на образованието, на „разширение разума”. Духовникът упреква българите за пренебрежението към просветата, укорява ги за това, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". „Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя призив са същите, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат.

 Софрониевите съчинения са изключително ценни и поради това, че са написани на простонароден език. Като дългогодишен народен проповедник и наставник, за да бъде разбран, Софроний се старае да говори и пише на прост, достъпен за хората език.

 През годините, когато живее и твори в Букурещ, епископ Софроний се изявява и като политически водач на българите. От 1806 до 1812 г. той е един от най-видните представители на българския народ в отношенията му с руското командване след Руско-турската война и в качеството си на такъв преговаря с началниците на руските войски във Влашко. Подготвя и изпраща българска дипломатическа мисия в руския императорски двор. Епископ Софроний отправя призиви към българския народ да се бори за освобождение, застъпва се за българите - бежанци във Влашко.

Руското командване високо оценява влиятелната личност на епископа и му поверява духовното обгрижване на първото българско военно формирование в новата ни история – „Българска земска войска”. Той освещава бойните знамена, пише прокламации и манифести, които подписва: „Софроний, милостю Божию Епископ Болгарски”. Това е акт на отделяне от Цариградската патриаршия и прогласяване на независима Българска православна Църква.

Св. Софроний, епископ Врачански умира през 1813 г. в манастир край Букурещ. Наред със св. Паисий Хилендарски и другите народни будители той остава пример за клирици и миряни как се служи Богу и народу. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 г. от Българската православна църква.

Достойната памет на св. Софроний се отбелязва в православния календар на 11 март.