Автор: архимандрит доц. Павел Стефанов
Страшният съд. Музеят в Кремъл от XIV в.
Ние, православните, се гордеем, че сме приемници на древната Църква, основана от Христос. Но не трябва да забравяме, че между нашите предшественици преди 2000 години и повечето днешни християни има една основна и, бих казал, фатална разлика. Древните очакват трепетно всеки ден второто пришествие на Господа и „живота в бъдещия век”, докато мнозина от нас виждат в християнството полумагическо средство за осигуряване на живот, здраве и благополучие на земята.
Словото Божие, Библията, ни представя Бога в два образа – като Цар и ближен, като трансцендентен и иманентен. Те не се отричат взаимно, а се допълват. Понякога Бог се разкрива като потресаващо и мощно присъствие, като велик Господар, Който държи Вселената в десницата Си и всява трепет в сърцата на хората. Един от примерите е теофанията в пустинята, когато Бог се явява на Мойсей в горящия храст. Мойсей е заставен да свали обувките си, защото мястото е свято и той навежда глава като знак за преклонение. В Новия Завет Христос се преобразява пред апостолите. Той излъчва светлина и енергиите на Неговата божественост просияват чрез тялото Му. В посланията на апостол Павел, който никога не вижда Иисус в плът, Христос е трансцендентния, възкръсналия, възнесения Син Божи, Чиято светлина го поваля от коня по пътя за Дамаск. В други случаи Писанията разкриват Бога в образа на наш ближен – приятелски настроен, човечен, понятен, който ни вдъхва благост, увереност, надежда. Това е иманентният образ на Бога. Той се разкрива както в Своята трансцендентност, така и в Своята иманентност.
Миналата неделя Христос всъщност говори за Себе Си, защото се представя в образа на бащата, прегърнал завърналия се блуден син. Тази неделя Той сменя тона и разкрива другата страна на Своята личност и мисия – това е образът на Съдията на вселената. Творецът предоставя на човека всичко нужно за неговото възрастване в доброто. Но когато Той види, че свободната воля на човека все повече се извращава, когато злото залее цялата земя, когато човечеството оскотее дотолкова, че започне да се прекланя пред Антихриста, Христос отново ще дойде на земята. Той ще се яви не като дълготърпящ раб, не като унизен слуга, който измива нозете на учениците Си, а като строг и безкомпромисен Съдия, който ще отдели неизлечимо болните от здравите хора. Първото Му пришествие е в смирение, а второто – в слава.
Идеята за Страшния съд е открита още на пророк Даниил, който пише: „Бидоха поставени престоли и седна Старият по дни.., и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици” (7:9,13-14). Като допълва това видение на пророка, Евангелието казва: „И ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози” (Мат. 25:32). Господ нарича праведниците „овци”, защото те са тихи, кротки и следват вярно пътя, посочен от Спасителя. „Кози” са наречени грешниците, защото те са вироглави, шугави, безпътни и се кланят на вечните „златни телци” – природата, вещите, плътското мъдруване.
Според Христос критерият за спасение ще бъде единствено проявеното милосърдие: „Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте” (ст. 35-36). Недоумението на праведниците, които питат кога са сторили всичко това, се обяснява с тяхното смирение. Подобен въпрос задават и грешниците, които упорито искат да се оправдаят, както се стреми да се оневини богаташът от притчата за богатия и Лазар. В собствените си очи те не са виновни за нищо. Грешниците биха послужили от все сърце на Господа, ако Той би им се явил лично. Но цял живот те отблъскват всяка протегната към тях ръка, защото не виждат в нуждаещите се образа на Христос. Те не са в състояние да пречупят волята си и да признаят, че не са направили добро нито на Спасителя, нито на ближните, след което да помолят поне за милост. Има и хора, които на пръв поглед са праведници, защото служат денонощно на ближните по задължение или доброволно. Но нерядко те са атеисти, защото забравят за Бога, Който е дал възвишения пример на служението.
Без правоверие и без освещение в църковните тайнства не е възможно да се отговори така, както отговарят праведниците според Христос, и не може да се даде такава самокритична оценка на личните трудове. Парадоксалното е, че ако праведниците биха се съгласили с оценката на Господа и ако грешниците биха помолили за милост, съдбата на едните и другите би била противоположна. Христос веднага ги разделя и поставя едните отдясно, а другите отляво на Себе Си. Той знае предварително техните отговори. Любовта на Спасителя прави всичко възможно, за да отговорят хората като праведниците и Той не е виновен, когато хората си затварят очите и запушват ушите като грешниците.
Прокълнатите ще отидат „в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (ст. 41). Формулировката тук е много точна. Никой няма да ги влачи и тласка насила там, а те сами ще се хвърлят в неугасващите пламъци на адските мъки поради своето бесовско съпротивяване на Бога и Неговата истина. Да ни пази Бог от такава участ!
