На читателите на сайта „Всемирното Православие”, предлагаме откъс от книгата на издателство „Тавор”, „Обозрение на духовната битка” на св. Иоан Касиан-Римлянин, обхващащ осемте главни страсти и борбата с тях.

Изобразявайки борбата с осемте главни страсти, ще описваме техните свойства, ще посочваме причините им и ще предлагаме подходящи лекарства против тях.
- Борбата с чревоугодието /Кн. 5/

 

 

Първата борба, която трябва да започнем, е борбата с чревоугодието, или със страстта на пресищането. Относно начина на въздържанието в храната, или постничеството, не може да бъде установено еднакво за всички правило, защото не всички имат еднаква сила, а тази добродетел се упражнява не само със силата на душата, но трябва да се съобразява и със силата на тялото. Не за всички е възможно да постят по цяла седмица; някои не могат да прекарат без храна повече от три или два дни, а на други е трудно да останат без храна дори до залез слънце. Така също не за всички са хранителни плодовете или зеленчуците, или сухият хляб. Също за едного са необходими два фунта хляб (фунт = 400 грама), а друг чувствува тежест, ако изяде един фунт или дори половин фунт. Обаче всички въздържници трябва да имат една цел - като приемат храна според мярката на нуждите си, да не изпадат в пресищане. Понеже не само качеството, но и количеството на храната разслабва душата, като запалва в нея вредоносен греховен огън.

С каквито ястия и да се насища стомахът, от това се зараждат семената на плътската похот и умът, потиснат от бремето на храната, не е вече достатъчно силен, за да насочва кормилото на разсъдителността. Не само чрезмерното употребяване на вино опиянява ума, но и излишеството на всякакви ястия обикновено го прави неустойчив и колеблив и го лишава от чисти и непорочни помисли. Причината за развращаването на содомците и за тяхната гибел е било не само пиянството, но и пресищането на стомаха. Слушай как Господ чрез Пророка укорява Йерусалим: "Ето в какво се състоеше беззаконието на сестра ти Содома и на дъщерите`и: в гордост, пресищане, празност. В руския превод: че ядеше хляба си до насита и до пресищане." /Иез. 16:49/. Тъй като чрез такова насищане с хляба те били разпалени от неугасимия пламък на плътската похот, то били изгорени по Божия съд със серен огън. Щом по такъв начин само чрезмерната употреба на хляб чрез страстта на пресищането ги свалила в стремглавата пропаст на разврата, то какво да кажем за ония, които при цветущо здраве на тялото си позволяват да ядат месо и да пият вино в голямо количество - не толкова, колкото е нужно за тяхната немощ, а колкото им внушава пожеланието на самоугождението.

Като мярка на въздържание в храната светите Отци са установили това - да преставаме да ядем от приеманата по необходимост за поддържане на тялото храна докато все още не сме заситили глада си. Съобразно това правило и немощният по тяло може напълно да проявява добродетелта на въздържанието наравно със силните и здравите, стига само със силата на волята си да обуздава желанието за ядене, когато това не е необходимо за тленната плът. И Апостолът казва: "Грижите за плътта не превръщайте в похоти" /Рим. 13:14/. Той не забранява напълно да се грижим за тялото, а заповядва само това да не става по похот - запретил е похотливата грижливост за плътта, без да изключва обаче разумното, необходимо за живота поддържане на тялото. Той запретил първото, за да не би чрез снизходителност към плътта да изпаднем до пагубните похотливи дела; а позволил второто, та да не би тялото, разстроено от неразумна строгост, да се окаже безсилно за изпълняване на нашите духовни занятия и трудове.


И тъй, мярката на въздържанието трябва да се определя от съда на собствената съвест на всекиго. Всеки трябва да си определи дотолкова да се въздържа, колкото изисква това борбата, повдигната от плътта. Определените от устава пости трябва непременно да се спазват, но ако подир тях не се спазва въздържаността в употребата на храна, спазването им не ще доведе до съвършена чистота. Гладуването през продължителните пости ще има за плод само временно за момента изтощаване и изнемощаване на тялото, но не и чистотата на целомъдрието, щом след това последва достатъчно насищане на тялото; защото чистотата на душата е свързана неразривно с гладуването на стомаха. Не притежава постоянна чистота на целомъдрието онзи, който не спазва постоянно равномерно въздържание. Ако след строгите пости последва излишна снизходителност към себе си по отношение на храната, тогава те не принасят никаква полза и техният плод скоро се изблъсква от страстта на чревоугодието. Затова по-добре е разумно и умерено да се подкрепяш с храна всеки ден, отколкото да държиш временно дълъг и крайно строг пост. Неумереното въздържание от храна не само че разклаща постоянството и твърдостта на душата, но прави безжизнено извършването на молитвите поради изнемогване на тялото.

За запазване на чистотата на душата и тялото не е достатъчно само въздържането от храна, ако към него не се прибавят и другите душевни добродетели. Така преди всичко друго трябва да се научим на смирение чрез добродетелта послушание, чрез съкрушение на сърцето и изморяване на тялото. Трябва да избягваме не само да притежаваме пари, но да изтръгваме от корен и самото желание за тях. Не е достатъчно да ги нямаме - което в повечето случаи става по необходимост, - но не трябва да допускаме и самото желание да ги имаме, ако те случайно ни бъдат предложени. Трябва да потискаме яростта на гнева, да преодоляваме теготата на тъгата, да презираме суетната слава, да потъпкваме високомерната гордост, а също така да обуздаваме чрез непрестанна памет за Бога неустойчивите и колебливи блуждаения на ума. Всеки път трябва да възвръщаме нашето сърце от разсеяното блуждаене към съзерцаване на Бога веднага щом врагът, опитвайки се да отвлече ума ни от това съзерцание, се промъкне в скривалището на сърцето ни.

Който не е достатъчно силен да обуздае позивите (желанията) на чревоугодието, той никога не ще може да потисне възбудите на похотта, когато тя се разпали. Чистотата на вътрешния човек се познава по съвършенството му в тази добродетел. Защото не е вероятно да може да устои в борбата с най-силните противници онзи, когото виждаш победен от по-слабите при лека схватка.

И тъй, най-напред трябва да потъпчем похотта на чревоугодието и да изтънчим ума си не само чрез постене, но и чрез бдения, а също чрез четене и непрестанно сърдечно съкрушение, като си спомняме за всичко онова, от което сме били измамени или победени, като при това стенем от чувство на ужас пред множеството на греховете си и горим от желание за съвършенство и чистота. И трябва да доведем ума си до това, щото той, бидейки зает и дори погълнат от такива подвижнически трудове и помисли, да смята и самото си подкрепяне с храна не толкова като позволен предмет на удоволствие, колкото наложено му за наказание бреме, и да пристъпва към него повече като към неизбежно необходимо за тялото, отколкото като към желано от душата. Ако държим постоянно себе си в такава духовна загриженост и съкрушение, то скоро ще укротим похотливостта на плътта, която достига до крайна ярост при подгряването`и с разни ястия, и ще притъпим нейните пагубни жила. Така ние ще можем при изобилни сълзи и непрестанен сърдечен плач да угасяваме пещта на нашето тяло, разпалвана в нас от вавилонския цар, т. е. от дявола, който ни устройва случаи за грехове и за възбуждане на страстите, от които ние тогава, както при добавяне на нефт и смола в пещта, още по-силно се разпалваме за разврат, докато по Божията благодат, чрез нейния лъх на росен дъжд в нашите сърца не бъдат напълно угасени в нас пламъците на плътската похот. И ето в що се състои нашето първо състезание - да потушаваме чрез желание за съвършенство похотта на многояденето и чревоугодието! Затова трябва не само да потискаме желанието за излишни ястия чрез съзерцаване на добродетелите, но и необходимата за природата ни храна да приемаме с твърде грижовна сърдечна предпазливост като неблагоприятна за целомъдрието. Самото протичане на нашия живот трябва да се установи по такъв начин, че никога да не се отвличаме от духовните занятия, освен когато слабостта на тялото не ни подбуди да се склоним към необходимата грижа за него. Но и тогава, когато се подчиняваме на тази необходимост, по-скоро за задоволяване потребностите на живота, отколкото от робуване на душевните желания - и тогава ние трябва да се стараем колкото може по-скоро да оставим това дело като такова, което ни отвлича от спасителните ни занятия. А през времето, когато приемаме храна, ние не бива да се отделяме от тези занятия. Защото никак не бихме могли да се отклоним от услаждаване с предложените ястия, ако душата ни с приковано внимание към Божественото съзерцание не се услажда в същото време повече от любовта към добродетелите и от красотата на небесните предмети. И изобщо всичко настоящо ние започваме да презираме като тленно, когато държим погледа на ума си неотлъчно прикован към нетленните вечни блага, като още докато сме в тяло, вкусваме вече със сърце блаженството на бъдещия живот.

След като победим с такова настроение похотта на чревоугодието и многояденето, ние, вече не като роби на плътта, ще бъдем признати за достойни да встъпим и в по-висши борби - да се сразим с нечистите сили, които обикновено встъпват лично в борба само с победителите. По такъв начин потискането на плътските пожелания се оказва като една солидна основа за всички борби. Без да победи плътта си, никой не може законно да се сражава; а пък онзи, който не се сражава по правилата, не бива увенчан с награда.

Искаш ли да чуеш истинския воин Христов, който се сражава според законните правила на военното изкуство? - Внимавай какво казва той: "Аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана" /1 Кор. 9:26-27/. Виждаш ли как той в самия себе си, т. е. в плътта си като на твърда основа, е установил главното военно дело и целия успех на борбата е съвместил само в изнемощаването на плътта и покоряването на тялото си? "Аз тичам не като след нещо неизвестно" - казва той. Не тича подир неизвестното онзи, който, съзерцавайки небесния Йерусалим, го има за неподвижна прицелна точка, към която той трябва неуклонно да насочва бързото течение на своето сърце. Не тича подир неизвестното онзи, който, забравяйки всичко зад себе си, се стреми към това, което е пред него, тича към целта - "Към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса" /Фил. 3:13-14/. Насочвайки натам винаги погледа на ума си и бързайки натам с пълна готовност на сърцето си, той уверено заявява: "С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих" /2 Тим. 4:7/. И тъй като съзнавал колко неуморно, с най-жива ревност на съвестта си е тичал подир аромата на Христовото благоухание /Песен на песн. 1:3/ и чрез умъртвяване на плътта успешно е победил в духовната борба, той с несъмнено упование прибавя, казвайки: "Прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване" /2 Тим. 4:8/. А за да открие и на нас подобна надежда за въздаяние, ако му подражаваме в подвига на това тичане, той добавил: "и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване". С това той заявява, че в деня на съда и ние ще участваме в неговия венец, ако победим в борбата чрез умъртвяване на плътта, движени от любовта към Христовото пришествие; не само към онова, когато Той ще се яви и за нежелаещите, но особено към това, когато Той винаги съпътствува светите души. За това последно пришествие Господ казва в Евангелието: "Аз и Отец Ми ще дойдем при него и ще направим жилище у него" /Иоан. 14:23/. И още: "Ето, стоя при вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене" /Откр. 3:20/.

Впрочем Апостолът описва не само извършения от него подвиг на тичане, като казва: "Аз тичам не като след нещо неизвестно" - това особено се отнася към устрема на неговия ум и горещия му дух, с който той с усърдие последвал Христа, възпявайки: "... към Тебе се привърза душата ми" /Пс. 62:9/. Но той свидетелствува, че е победил още в друг вид битка, когато казва "удрям не като да бия въздух, но изнурявам и поробвам тялото си", което собствено се отнася към тежките трудове на въздържанието, към телесното постене и изнуряване на тялото. Тук той представя себе си като бодро воюващ с плътта си, посочвайки, че ненапразно`и е нанасял удари чрез въздържанието, но чрез умъртвяване на тялото си е успял да постигне победно тържество, когато, укротил го с бичуване чрез въздържание и изнурил го чрез ударите на поста, е спечелил за победилия дух венеца на безсмъртието и палмата на нетлението. Виждаш ли законния ред за воюването, забелязваш ли края на духовните състезания - как Христовият воин, след като е победил бунтовницата плът и я е хвърлил под нозете си, се носи на победна колесница като велик триумфатор?! - Той тича не след нещо неизвестно, тъй като е уверен, че скоро ще влезе в светия град, небесния Иерусалим. "Така се подвизава" в постене, т. е. в умъртвяване на плътта, "не като да бие въздух", т. е. не като такъв, който напразно нанася удари с въздържанието си, защото чрез тях той удрял не празния въздух, но поразявал в него духовете на злото чрез умъртвяване на тялото си. Защото, като казва "не като да бия въздух", той дава да се разбере, че не пуст и празен въздух поразява, а заедно с това и някакви същества в него. Тъй като, преодолял веднъж този вид битки (т. е. телесните), той отново излизал сега украсен с победни венци, то естествено почнал да бъде нападан от по-силни врагове и след като възтържествувал над първите завистници измежду тях, той, изпълнен с надежда, възкликнал: "Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тоя свят, против поднебесните духове на злобата" /Еф. 6:12/.

За Христовия воин, докато е в тяло, никога не липсват случаи да получи палма (награда) за победа, но колкото повече се издига той в успехите на победите си, толкова по-страшна поредица от сражения му предстои. След като веднъж победи и покори на себе си своята плът, какви ли не тълпи от противници, какви ли не пълчища врагове, раздразнени от неговите победи, се надигат против такъв победоносен Христов воин! А това става, за да не би, разнежен от покоя на мира, той да започне да забравя за славните битки на своето воюване и отпускайки се в бездействие, с чувство на безопасност от враговете, да загуби желание и мъжество да проявява победна доблест, достойна за висши награди. И тъй, ако желаем да постигнем висши победни триумфи, без да отпадаме, а напротив, като възрастваме в сила и мъжество, ние трябва в същия ред да извършим бойни подвизи - и отначало да извършим онова, по силата на което можем да кажем заедно с Апостола: Аз се подвизавам така - "удрям не като да бия въздух, но изнурявам и поробвам тялото си"; а после, когато вземем връх в тази битка, да встъпим в такава, след успеха, в която да можем пак с Апостола да кажем: "Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тоя свят, против поднебесните духове на злобата." Защото ние не можем никак да встъпим в борба с тях, докато не победим плътта си - и никога не ще се удостоим да изпитаме борба с духовете, ако постоянно бъдем побеждавани в борбата с плътта си и поразявани в състезанието със стомаха си. И справедливо ще ни каже с укор Апостолът: "Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко" /1 Кор. 10:13/.

Монахът, който иска да постигне подвига на вътрешните борби, нека отрано си определи и спазва тази предпазна мярка, щото преди определения общ за всички час на хранене и при това вън от трапезарията да не си позволява да приема никаква храна или питие, колкото и да го привлича тяхната приятност и сладост. Но и подир завършване на трапезата той да не си позволява да дръзне в нещо подобно, макар то и да е най-дребно. Също така той трябва строго да спазва времето и мярката на съня, както и определеното от правилника. Този вид пожелания ние трябва да отсичаме със същата ревност, с каквато трябва да отсичаме и движенията на блудната страст. Защото онзи, който не е смогнал да потисне излишните пожелания на стомаха, как ще може той да угаси разпалването на плътското пожелание? И който не е могъл да укроти явните и малки страсти, как ще може да победи тайните страсти, които се промъкват без никакви свидетели?

Не от външния враг трябва да се боим: нашият враг е затворен в нас самите. Затова в нас се води непрестанна вътрешна война. Ако победим в нея, то и всички външни борби ще станат нищожни, а във воина Христов всичко ще се умири и всичко ще му се покори. Няма да има защо да се боим от врага отвън, ако всичко вътре в нас бъде победено и се покори на духа. Не бива да мислим, че за съвършенството на сърцето и за чистотата на тялото ни може да бъде достатъчен само този пост, който се състои във въздържане от видими ястия. Не, към него трябва да прибавим още и поста на душата. Защото и тя има вредни за нея ястия, от които затлъстява и изпада в обятията на сладострастието дори без обилно телесно хранене. Осъждането е за нея храна, и то извънредно приятна. Гневът е също така храна за нея, при все че не тъй лека, а понякога вредна и дори смъртоносна. Завистта е храна за душата, която като отрова поврежда нейните сокове и непрестанно я измъчва - тя е нещастна поради щастливите успехи на другите. Тщеславието е нейна храна, която временно я услажда с приятен вкус, а после я прави празна, оголена и лишена от всякакви добродетели, и я оставя безплодна и негодна да принася духовни плодове - и следователно не само я лишава от наградата за безмерните `и трудове, но и навлича големи наказания. Всяко похотно блуждаене на неустойчивото сърце е като пасене на душата на един вид пасбище, което я храни с вредни ястия, а я прави непричастна за небесния хляб и за твърдата храна. Затова, като се въздържаме в нашето свето постене от всичко това, доколкото имаме сили, ние ще направим целесъобразно и доброплодно спазването на телесния пост. Защото утрудването на плътта, съединено със съкрушението на сърцето, ще представлява най-приятна за Бога жертва и ще Му устройва достойно за Неговата святост жилище в чистите и благоукрасени тайни кътчета на сърцето. Но ако при телесно постене ние се оплитаме в най-пагубните душевни страсти, то изнемощаването на плътта не ще ни принесе никаква полза, щом ние при това оставаме осквернени в най-драгоценната част от нас, т. е. щом сме неизправни с тази част от нашата природа, която собствено става жилище на Светия Дух. Защото тленната плът не става жилище на Бога и храм на Духа Светаго, а чистото сърце. И тъй, ние сме длъжни, когато постим с външния наш човек, да удържаме и вътрешния си човек от вредни храни. Него най-вече трябва да представяме чист пред Бога, та да се удостоим да приемем в себе си посещението на Христа, както ни увещава Апостолът с думите: "Крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви" /Еф. 3:16-17/. Трябва да избираме такава храна, която да намалява, а не да възбужда горещината на плътската похот и при това тя да бъде лесна за доставяне и съобразна с общите обичаи и употреба на братята. Чревоугодието се проявява в три вида: едного то подбужда да изпреварва определения от правилника час за приемане на храна; друг пък обича да насища и препълва стомаха си с храна, каквато и да бъде тя; а трети се задоволява само с най-приятните и най-изисканите ястия. Затова против чревоугодието монахът трябва да спазва тройно правило: първо, да изчаква времето, определено от устава за хранене; после да не бъде снизходителен към себе си в пресищането; и трето, да се задоволява с някаква проста и евтина храна. А всичко, каквото се допуска в това отношение несъобразно с общия обичай и употреба, най-древното предание на отците не одобрява като осквернено от суетност, тщеславие и самохвалство. И сред онези, които се отличават с дар на знание и разсъдителност и които Божията благодат е изтъкнала като най-бляскави светила на подражание, ние не сме видели и не познаваме такъв, който да се въздържа от вкусване на хляб, смятан за прост и евтин. И обратно, никога не сме видели, щото някой от тези, които употребяват само зеленчуци, овощия и плодове, да бъде в числото на опитните мъже или да се е удостоил с благодатта на разсъдителността и познанието.

Делата на любовта трябва да бъдат предпочитани пред поста. Това научихме от египетските Отци. Защото, когато ние, желаейки да узнаем правилата на тези старци и преминахме от Сирия в Египет, там бяхме приемани с изумително жива сърдечна радушност и където и да отивахме, никъде нашето спокойствие не бе стеснявано от определения уставен час за приемане на храна, както бяхме свикнали да виждаме в палестинските монастири - но навсякъде там (в Египет) разрешаваха да се храним преди това, освен само в сряда и петък. Един от старците, когото запитахме защо у тях така свободно се обхожда правилото за ежедневното постене (т. е. на спазване на определения за хранене час - б. н.), ни отговори: "Постът е винаги с мене, а вас аз не мога да ви задържа завинаги при себе си. При това, макар и постът да е твърде полезен и винаги нужен, той представлява свободна (доброволна) жертва; а пък изпълняването на делото на любовта е неотложно изисквана заповед. И тъй, като приемам във ваше лице Христа, аз трябва да Го нахраня. А когато ви изпратя, тогава направеното заради Него снизхождение мога да възпълня с по-строг пост. Защото "Не можете накара сватбарите да постят, докато с тях е младоженецът. Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава, в тия дни, ще постят" /Лук. 5:34-35/.

Както казват св. Отци, крайностите са еднакво вредни от едната и от другата страна - и излишеството в поста, и пресищането на стомаха. Ние познаваме някои, които, без да бъдат побeдени от чревоугодието, бяха повалени от безмерния си пост и изпаднаха в същата страст на чревоугодие поради слабостта, произлязла от извънредния пост.

Ние трябва да се грижим и за двете неща: както поради плътското удоволствие да не се храним преди определеното време или извън мярката; така също и да се храним само в определения час, дори и да не ни се иска, защото както чрезмерното желание за плътско удоволствие, така и отвращаването от храна се възбужда от нашия враг. При това неумереното въздържание е по-вредно от пресищането, защото последното чрез разкаяние може да премине към правилно постъпване, а от първото такова преминаване е невъзможно.

За това как да се премине между двете крайности, като се спазва разумната мярка, са разсъждавали често и нашите предишни Отци, като от всички видове храна са предпочели хляба и като мярка за употребата му са определили - две неголеми хлебчета, всяко от около фунт (400 гр).

Общото правило на умереност във въздържанието се състои в това, щото всеки съобразно със силите си, състоянието на тялото и възрастта си да приема толкова храна, колкото е нужно за поддържане на здравето на тялото, а не колкото изисква желанието за насищане. Онзи, който не спазва еднаква мярка, а ту пости чрезмерно, ту пък се пресища - такъв вреди както на молитвата си, така и на целомъдрието си, защото поради неядене не може да бъде бодър при молитва, а клони от безсилие към сънливост; а на целомъдрието пречи с това, че този огън на плътската похот, който се разпалва от чрезмерна употреба на храна, продължава да действува и по време на строгия пост.

Умерената употреба на храна според мнението на Отците се състои в ежедневно употребяване на толкова храна, щото подир изяждането`и да се чувствуваме още гладни. Такава мярка ще запази и душата, и тялото в еднакво състояние и не ще допусне човекът да се предава нито на прекомерен пост, който разслабва тялото, нито на пресищане, което потиска духа.

Предлагаме още едно спасително наставление на блажения Макарий, та да приключим нашата книга за поста и въздържанието с мнението на един такъв мъж. Той казва, че монахът трябва така разумно да води делото на постенето, като че ли му предстои да остане в тяло сто години; и така трябва да обуздава душевните си движения - да забравя обидите, да разсейва скръбта, да смята скърбите и загубите за нищо - като такъв, който може да умре всеки ден. С това той съветва: по отношение към първото, т. е. към поста - душеполезно благоразумие, което да прави монаха да върви винаги по пътя на равната строгост във въздържанието, без да му позволява дори в случай на телесно изнемогване да преминава от строг пост към излишество; а по отношение към второто, т.е. към обуздаването на душевните движения, той съветва спасително дълготърпение, което да бъде силно не само да презира всичко, което изглежда благополучно в тоя свят, но и да остава несъкрушимо от нещастията и скърбите и да ги пренебрегва като нищожни, устремявайки постоянно погледа на своя ум натам, където очакваме да бъдем повикани всеки ден и всяка минута.

(следва „Борбата с блудния дух”)

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре