(Макар че св. Йоан Касиян Римлянин има предвид борбата на монаха с духа на сребролюбието, четивото е полезно и за хората от света, тъй като посочва корените на тази страст - б.р.).

Третата битка, която ни предстои, е с духа на сребролюбието - страст чужда и несвойствена на нашата природа, която у монаха се поражда не от нещо друго, а от малодушието на слабо енергичната и неправилно настроена душа и най-често от лошо положеното начало на отричането от света, в основата на което не е лежала гореща любов към Бога.

 

Останалите страстни движения, изглежда, като че имат своето начало в самите нас, сякаш са насадени в човешката природа и някак внедрени в плътта. Бидейки съвременници на нашето рождение, те с движението си изпреварват проявяването у нас на способността да различаваме доброто от злото и се преодоляват не иначе, а само чрез дълъг труд. А тази болест на сребролюбието идва по-късно от тях и се натрапва на душата; затова и може по-лесно да бъде предотвратена и изкоренена. Ако обаче поради безгрижност тя бъде пренебрегната и веднъж допусната в сърцето, тя става по-гибелна от другите и по-трудно от тях се прогонва, защото се превръща в корен на всички злини /1 Тим. 6:10/, служейки като източник за възбуждане на различните страсти.

Ако добие власт над малодушната и хладна душа на монаха, тази страст отначало го подбужда да придобива малко, като му описва във впечатлителни картини някои уж справедливи и разумни причини, че е необходимо или да спести за себе си известно количество пари при отричането си от света, или да припечели после. "Онова, което се дава в манастира, е недостатъчно и едва поносимо за едно здраво и силно тяло, - оплаква се тази страст. - Какво ще правиш, ако ти се случи да заболееш телесно, а пък нямаш нещо скътано за всеки случай, та да се подпомогнеш при немощ? Манастирската издръжка е твърде оскъдна, а небрежността спрямо болните там е голяма. Ако нямаш нищо собствено, което да употребиш за възстановяване на телесното си здраве, ще трябва да умреш по най-жалък начин. Пък и самото облекло, което се дава в манастира, е недостатъчно, ако не се погрижиш да имаш с какво да си купиш друго. Най-после понякога не е възможно да се преживее винаги в същия манастир, а в такъв случай, ако не си приготвиш пари за пътни разноски и пътуване по море, то не ще можеш, когато поискаш, да се преселиш и така, притеснен от крайна бедност, постоянно ще мъкнеш жалък труженически живот без всякакъв успех." Когато монахът обърка ума си с такива помисли, той почва да измисля как да придобие поне един динарий и за тази цел си намира някаква частна работа (ръкоделие-б.р.), която изпълнява с голяма грижовност без знанието на своя Авва (игумен). После, като тайно я продаде и получи за нея желаните пари, от страх за тях той се суети и търси къде да ги сложи или у кого да ги остави на съхранение. А между това вече почва да го разяжда още по-остра грижа как да удвои тези пари - и той строи напрегнато важни планове какво да купи и как поради това да ги завърти. Когато и това му се удаде според желанието му, тогава у него възниква най-жадна алчност за злато, която впоследствие колкото по-голям доход се получава, толкова по-силно се разгаря; защото заедно с увеличаване на парите нараства и бясната страст към тях. За разгарянето й се прибавят после и други грижовни помисли: обещава се дълъг живот, преклонна старост, разни продължителни боледувания, които, ако от ранни години не са приготвени повече пари, на старост не ще може да се понесат. Така нещастната душа, свързана с оковите на змията на сребролюбието, се увлича все повече и по-нататък от желание да умножава с греховна загриженост зле започнатото събиране на имот, като сама в себе си поражда заразата, която като пламък все по-жестоко я изяжда. Всецяло погълната от користолюбивия помисъл, тя не обръща към нищо сърдечния си поглед освен натам, откъдето би могла да спечели пари, та чрез тях по-скоро да изхвърчи изпод игото на манастирската строгост. Щом за нея блесне някаква надежда да получи пари, тя пред нищо не се спира и затова не ще се погнуси нито от лъжа, нито от престъпване на клетва, нито от кражба, нито от нарушаване на вярност. С една дума - златото и очакването на печалба във всичко става за нея бог, както за други е стомахът. Затова блаженият Апостол, предвиждайки пагубната отрова на тази болест, я е нарекъл не само корен на всички злини, но и идолослужение: "Умъртвете користолюбието, което е идолослужение" /Кол. 3:5/.

Има три вида от този недъг, които всички Отци осъждат с еднакво отвращение: единият е този, чиято гибелност вече описахме - който измамва някои нещастници, като ги убеждава да събират онова, което преди не са имали, докато са живеели в света. Вторият вид сребролюбие е този, който ни подбужда пак да пожелаем и да си върнем онова, което сме напуснали в началото на отричането си от света. Третият вид се заражда при самото зле положено начало на монашеството, когато то се приема без съвършено отказване от всичко; той не допуска тези, които успее да зарази с тази душевна хладност, напълно да се освободят от всички светски притежания (имоти), като ги плаши с оскъдността на всичко занапред и ги разслабва чрез неверие: на тях той не позволява впоследствие да постигнат евангелско съвършенство поради задържаните от тях пари и други имоти, които те би трябвало да изоставят при отричането си от света. И в Светото Писание намираме примери за осъждане на тези три вида падения с тежки наказания за тях. Така Гиезий, като искал да получи онова, което преди нямал, не само че не се удостоил да придобие благодатта на пророчеството, която щял да получи от своя учител по наследствено приемство, но дори бил поразен от проказа, като бил прокълнат от Елисей /4 Цар. 5:21-27/. Иуда пък, като искал да си върне парите, които бил отхвърлил, когато последвал Христа, не само изпаднал в предателство на Господа и загубил сана на апостолството, но не се удостоил и да завърши живота си по общия за всички начин, а го приключил с насилствена смърт /Мат. 27:5/. Анания и Сапфира пък, като укрили лукаво една част от притежанието си, били наказани със смърт по Апостолска дума /Деян. 5: 1-11/.

За онези, които са се отрекли от света, но после, надвити от неверие, се боят да останат лишени от всякакво земно имущество, тайнствено се нарежда във Второзаконието: "Който е страхлив и малодушен (да не излиза на война), нека иде и се върне у дома си, да не би да направи страхливи сърцата на братята си, както своето сърце" /Втор. 20:8/ Пита се кое е по-очевидно от това пророчество? Не е ли явно, че Свещеното, Писание желае, щото такива по-добре и да не полагат начало на такова звание и да не вземат върху си името му, за да не би да парализират и други чрез лошия си пример, чрез думите и неверния си страх, и така да ги отклонят от Евангелско съвършенство. Затова на тях се заповядва да се оттеглят от битката и да се върнат у дома си, защото с раздвоено сърце никой не може да се сражава за Господа. "Човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден" /Иак. 1:8/. Като вникваме в смисъла на онази евангелска притча, където се говори как един цар излязъл на война с десет хиляди войници против друг цар, който идел срещу него с двадесет хиляди, виждайки, че няма надежда да победи в битката, изпратил при него да моли за мир, като очевидно не искал дори и да започва сражение /Лук. 14:31-32/, идваме до заключението, че и посочените по-горе лица е по-добре съвсем да не полагат начало на отричането си от света, отколкото, след като вече са го положили, впоследствие да го носят без усърдие и не в цялата му правилност, като с това се подлагат на по-голяма опасност. Защото, както казва Премъдрият: "По-добре ти е да не обещаваш, отколкото да обещаеш и да не изпълниш" /Екл. 5:4/. Добре е казано тук, че този цар отива с десет хиляди, а онзи идва с двадесет хиляди, защото числото на нападащите ни страсти е по-голямо от това на добрите разположения, които се сражават за нас. Но "никой не може да слугува ... на Бога и на мамона" /Мат. 6:24/ и "никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежда назад, не е годен за Царството Божие" /Лук. 9:62/.

Такива люде обикновено се стараят да се оправдаят с авторитета на Свещ. Писание, че уж е допустимо да проявяват любостежание подобно на предишното. Тълкувайки го неправилно, те с радост са готови да извратят и да изменят според желанието си мисълта на Апостола и дори на Господа, като вместо своя живот или разбиране да приспособят към смисъла на Писанието, те вършат насилие над Словото от желание да угодят на себе си. Като искат и в дадения случай да покажат, че Писанието е съгласно с тяхното мнение, те казват, че е писано: "По-блажено е да се дава, отколкото да се взима" /Деян. 20:35/. Като разбират по най-превратен начин тези думи, те смятат, че с това напълно се унищожава силата на онова, което е казано: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди и продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене" /Мат. 19:21/. Те мислят, че под такъв благовиден предлог не трябва да изоставят своето богатство и наричат себе си по-блажени от ония, които са го изоставили; те смятат, че като са осигурени с предишното си имущество, ще отделят от излишъка си и за други. А между това се срамуват да приемат заедно с Апостола славната нищета заради Христа и не искат да се задоволят с трудовете на своите ръце и с оскъдната манастирска издръжка. За тях остава едно от двете: или да признаят себе си за самоизмамени като такива, които всъщност никога не са се отричали от света, след като са така пристрастени към предишното си богатство; или пък, ако искат на дело и с труд да изпитат монашеското звание, то трябва всичко да отхвърлят и да раздадат, та като не задържат нищо от онова, от което са се отрекли, да могат заедно с Апостола да се хвалят с глад и жажда, със студ и голота /2 Кор. 11:27/.

Известно е изречението на св. Василия, Епископ Кесарийски, което той е казал на един вцепенен от такава хладност сенатор, който при все че казвал, че се е отрекъл от света, все пак запазил при себе си нещо от своето имущество, като не искал да се издържа с труда на ръцете си и да се учи на истинско смирение чрез оскъдност във всичко, чрез прискърбен труд и манастирско подчинение. "И сенаторството загуби - казал му светителят, - и монах не стана!"

И тъй, ако желаем да се подвизаваме с духовен подвиг според закона, нека изгоним от сърцата си и този гибелен враг, победата над когото не е така голяма, колкото е безчестно и безобразно да бъдем победени от него. Защото да бъдеш победен от някой силен е болезнено поради повалянето долу и жалко - поради изгубване на победата; но все пак в такъв случай за победения има някаква утеха от съзнанието за силата на противника. Ако обаче изпиташ поражение, когато и противникът е слабичък, а и борбата не е трудна, тогава болката, че си повален, ще е много по-голяма, както и унизителеният срам, които ще преживееш.

Окончателна победа и пълно възтържествуване над този враг може да се очаква едва тогава, когато съвестта на монаха не бъде опетнена от притежаването дори на най-дребната монета. За онзи пък, който, увлечен макар от най-малкия паричен подарък, веднъж е приел в сърцето си корена на користолюбивата похот, е невъзможно да не пламне веднага и огънят на желанието за нещо повече. И воинът Христов дотогава ще бъде победител и ще остава вън от всяка опасност - недостъпен за нападението на тази страст, докато този тъй греховен дух не посее в сърцето му зачатъци на своята похот. Затова както при всичко видове страсти трябва да се пазим главно от главата на змията, така особено при тази страст трябва най-внимателно да се пазим да не проникне някак главата й вътре в нас. Защото, ако бъде допусната вътре, то подхранвана и подсилвана от собственото си вещество, тя сама по себе си ще разпали най-силен пожар. Затова трябва да се опасяваме не само да притежаваме пари, но трябва и самото желание за тях да изтръгнем съвсем от душата си. Трябва не само да избягваме сребролюбивите дела, но и от корен да отсичаме страстта на сребролюбието, защото непритежаването на пари не ще ни принесе никаква полза, ако в нас съществува желанието да ги имаме.

Възможно и е този, който няма пари, да не е свободен от болестта на сребролюбието. Никаква полза не ще принесе лишаването от всичко на онзи, който не е успял да отсече страстта на любостежанието, ако той се радва на самото си обедняване, а не на добродетелната бедност, и ако не без сърдечна скръб се примирява с тежката необходимост да постъпи така. Защото както някои неосквернени по тяло биват обявени от Евангелието за нечисти по сърце /Мат. 5:28/, така и ония, които никак не са обременени от тежестта на парите, могат да бъдат осъдени заедно със сребролюбците по сърце и ум. На тях им е липсвал само случай за придобиване, а не воля за отричане, която в Божиите очи тежи повече, отколкото необходимостта. Затова трябва всякак да се грижим, да не пропаднат напразно плодовете на нашия труд, защото твърде жалко е да търпиш последствията на лишаването си от всичко и на обедняването, а да загубиш плодовете от това поради безплодието на греховната си воля.

Искаш ли да знаеш какви пагубни плодове носи и какви разклонения на други страсти пуска от себе си тази страст за гибел, ако не бъде грижливо премахната, на онзи, който я приема? Виж Иуда, който бил причислен към апостолския сонм! Понеже той не поискал да стъпче смъртоносната глава на тази змия, как тя го погубила със своята отрова, като го омотала в мрежите на своето пожелание! В каква стръмна пропаст на престъпност го хвърлила, като го подучила да продаде за тридесет сребърника Изкупителя на света и Причината за човешкото спасение! Той не би бил доведен до такова безбожно предателско дело, ако не бе заразен от болестта на сребролюбието и не би станал светотатствен виновник за убиването на Господа, ако отпреди не бе привикнал да краде от повереното му ковчеже /Иоан. 12:6/.

Ето най-поразителен пример за тиранията на тази страст, която, както казахме, щом веднъж плени една душа, не й позволява вече да спазва никакво правило на честност и не й дава да се насити от никакво нарастване на печалбата. Защото край на нейната ярост се слага не чрез забогатяване, а чрез лишаване на себе си от всичко. Ето и самия Иуда, след като получил право да се разпорежда с предназначените за раздаване на бедните средства, вместо да се насити от изобилието на тези пари и поне да намали своята страст, напротив, пламнал от такова неумерено възбуждане, че не само тайно крадял от касата, но поискал да продаде и самия Господ. Защото яростта на тази страст не се насища от никакви размери на богатството.

Затова св. Апостол Петър, като знаел, че онзи, който притежава нещо поради страст, не може вече да удържи любостежанието си в нужните граници и че край на това се слага не чрез някаква малка или голяма сума, а чрез пълно лишаване на себе си от всичко, наказал със смърт Ананий и Сапфира, задето задържали част от своето имущество. Те загинали заради лъжа от любов към имота си, както пък Иуда сам погубил себе си поради вината, че предал Господа. Колко общо има между тях в престъплението и наказанието! Там сребролюбието довело до предателство, а тук - до лъжа. Там се предава Истината, а тук се извършва грях на лъжа. При все че греховното действие и там, и тук наглед не е сходно, но те двете се схождат поради еднаквата цел. Онзи, за да се избави от бедност, възжелал отново да има онова, което уж бил отхвърлил; тези пък, за да не станат бедни, се опитали да задържат за себе си нещо от имота си, което доброволно се били задължили да предадат на Апостолите или да го раздадат на братята. Затова именно и в единия, и в другия случай последвало еднакво наказание със смърт, защото и единият, и другият грях произрасъл от един и същ корен на сребролюбието. Ако против тези (нека направим заключение), които възжелали не чужди имоти, но се опитали да запазят своите собствени, без да имат желание за придобивка, е била изречена такава строга присъда, то какво да кажем за онези, които пожелават да събират пари, които никога не са имали, и проявявайки уж бедност пред хората, пред Бога се оказват богати поради страстта си към любостежание.

Любостежателите трябва да бъдат смятани за прокажени по дух и душа подобно на Гиезий, който, задето пожелал тленните пари на този свят, бил поразен със заразително нечиста проказа. С това той очевидно ни е оставил указание, че душата, осквернена от престъпната страст за печелене, бива поразявана от духовната зараза на страстите и се смята пред Господните очи за нечиста и прокълната навеки.

И тъй, ако в стремежа си към съвършенство ти си изоставил всичко и си последвал Христа, като си послушал Словото Му: "Иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене" /Мат. 19:21/, то защо, след като си сложил вече ръка на ралото, се озърташ назад, та пак от словото на Господа да бъдеш обявен като негоден за Царството Божие /Лук. 9:62/? Щом си поставен на покрива - на висотата на евангелското съвършенство - защо слизаш пак вкъщи, за да вземеш оттам нещо от онова, което преди така охотно си презрял /Лук. 17:31/? Щом си поставен на нивата на упражняването в добродетелите, защо отново се стараеш да облечеш себе си в бремето на светските печалби, от което си лишил себе си при отричането си от света? - Ако ли тогава, изпреварен от бедността, не си имал какво да изоставиш, толкова по-малко трябва сега да придобиваш онова, което преди не си владеел. По особено Божие благоволение към тебе ти си бил така подготвен чрез бедност към отричане от света, та без да бъдеш възпиран от никакви връзки с печалби, по-бързо да се притечеш към Бога. Впрочем нека никой от бедните да не се унижава за това, че няма какво да изостави, защото няма такъв човек, който да няма какво да изостави. Отрекъл се е от всички светски притежания само онзи, който от корен е отсякъл самата страст към придобиването им.

Ние можем да запазим цяла и неповредена тази добродетел на освобождаване от желанието за печалби само като живеем в манастир, и то според Апостола, "като имаме прехрана и облекла, с това да бъдем доволни" /1Тим. 6:8/.

И тъй, помнейки осъждането на Ананий и Сапфира, нека се боим да задържаме каквото и да е от онова, което сме дали обет напълно да изоставим тогава, когато сме имали намерение да се отречем от света. Устрашени също от примера на Гиезий, който заради греха на сребролюбието бе наказан с неизлечима проказа, нека се опасяваме да придобиваме това, което преди не сме владеели. Също така, ужасени от злодеянието на Иуда, както и от неговия край, нека с всички сили да избягваме събиране отново на пари, от които сме се отказали веднъж завинаги. Освен всичко това, като мислим за смъртността на нашата природа и за неизвестността на смъртния час, нека се побоим да не би денят Господен, настъпил като крадец нощем, да завари нашата съвест опетнена от притежание макар само на една монета; защото и това е достатъчно, за да унищожи всичките плодове на отказването ни от света и да направи да се отнесе и към нас казаното в Евангелието от Божия глас към богаташа: "Безумнико, нощес ще поискат душата ти; а това, що си приготвил, кому ще остане?" /Лук. 12:20/. И тъй, без да мислим ни най-малко за утрешния ден, нека никак да не допускаме да се отклоним от общежителния устав. А това ние безспорно не ще можем да изпълним и не ще можем също така мирно да живеем под правилата на манастирския устав, ако у нас не бъде утвърдена предварително на здрава основа добродетелта на търпението, за източник на която служи смирението.

(Следва „Борбата с духа на гнева”)

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре