(Продължение) 

Шестата битка, която ни предстои, е с онази страст, която гърците наричат "акидиа", и която ние можем да наречем униние, скука или сърдечна мъка. Тя е сродна със скръбта и бива изпитвана най-вече от странствуващите из пустинята монаси. Тя е неприязнен враг на прекарващите в уединение и безпокои всеки монах (особено около шестия час (по нашему - 12 часа по обяд) като някаква треска, която в определени часове напада болната душа със своите разстройващи действия. Някои старци я наричат пладнешки бяс /Евагрий - в том I, стр. 631/, за който се говори в Псалом 90.

Св. Иоан-Касиян Римлянин (365-435 г.)



 

Когато унинието нападне бедната душа на монаха, то поражда ужасяване от мястото, отвращение от килията и презрение към братята, които живеят с него или на известно разстояние от него, като към нерадиви и съвсем недуховни; самия него прави ленив и го отстранява от всяка работа, с която той обикновено се занимава там, където живее. То му отнема и желанието да седи в килията си, не го оставя да пристъпи към четене и го кара да въздиша и да се оплаква, че толкова време е преживял тук, а пък никак не е преуспял и не е придобил някакъв духовен плод. Внушава му да скърби, че напразно стои на това място, когато би могъл да насочва други и на мнозина да принася полза, а тук никого не е възпитал и не е родил духовно със своето наставление и учение. После то му хвали отдалечените от него манастири и описва тези места като по-полезни за духовно преуспяване и като такива, които повече могат да спомогнат за спасение, като му рисува общението с тамошните братя като твърде приятно и изпълнено с духовно назидание. Напротив, всичко тукашно му представя непоносимо, като му напомня, че от живеещите тук братя няма никакво назидание, а всичко необходимо за поддържане на тялото се добива само с непосилен труд. Най-после унинието внушава на отшелника, че оставайки на това място, той не няма да се спаси, а колкото се може по-скоро трябва да се пресели другаде, като напусне килията си, в която ще трябва да погине, ако продължава да се бави там. След това, в петия и шестия час (11 и 12 часа), унинието докарва тялото му до такова изнемогване и възбужда такъв глад, че той се чувства като уморен и изтощен от дълъг път или най-тежък труд или пък сякаш е прекарал дву- или тридневен пост, без да се подкрепи с храна. И ето, той започва да се оглежда неспокойно насам и натам, въздиша, че никой от братята не идва при него, често излиза от килията и влиза обратно и все поглежда към слънцето, като че ли то е забавило хода си към залеза. В такова неразумно смущение на ума, сякаш покрит от мрак, той става неспособен за духовна работа и почва да мисли, че против такава напаст не може да се намери никое друго средство, освен да посети някой брат или да се утеши чрез сън. Тук този разорителен дух почва да нашепва на нападнатия от него, че трябва да се отправят необходими поздрави към братята или да се посетят някои болни, наблизо или надалеч; внушава му също като някакъв дълг, че трябва да се намерят еди-кои си роднини и по-често да се ходи у тях на гости - че би било много благочестиво дело, ако някоя си благочестива и посветила се на Бога жена, лишена обаче от всякаква поддръжка на роднините си, бъде по-често посещавана, за да й се доставя всичко, от което се нуждае, тъй като близките й не се грижат за нея - и че трябва повече труд в такива благочестиви дела, отколкото безплодно и без всякакъв успех да се седи в килията.

Така се вълнува бедната душа, оплетена от такива вражески козни, докато умореният от духа на унинието монах реши или да се хвърли на леглото си, или да напусне килийното затворничество и да се опита да потърси избавление от такава напаст в посещение на някой брат. Обаче това, което той в момента ще използва като лекарство, след малко ще се превърне в средство за още по-голямо разстройване. Защото врагът по-често и по-ожесточено напада онзи, както е разбрал от опит, който, щом се завърже битка, веднага го загърбва и който очаква спасението си от бягството, а не от победата в борбата и съпротивата. Така той малко по малко ще започне да се отклонява от килията и ще забравя за главното дело на своето звание, което се състои в Божествена, надминаваща всичко чистота, която никъде другаде не може да бъде постигната освен в безмълвното постоянно пребиваване в килията и в непрестанно размишляване за Бога. Така Христовият воин най-после напуска битката си, заплита се в житейски дела и става неугоден на Военачалника /2 Тим. 2:4/, на Когото е обещал да служи.

Блаженият Давид прекрасно е изразил всичките пагубни последствия от тази болест в следния стих: "Душата ми чезне от скръб" /Пс. 118:28/. И наистина не тялото, а душата дреме в това време. Защото душата, наранена от стрелата на тази разорителна страст, действително заспива за всякакъв стремеж към добродетел и за наблюдение на своите духовни чувства.

И тъй, истинският Христов воин, който желае правилно да се подвизава в борба за съвършенство, трябва да се старае да прогони и тази болест от тайните кътчета на душата си и да се въоръжава смело за борба против развращаващия дух на унинието, тъй щото нито да падне ранен от стрелата на съня, нито да напусне като беглец затвора на своето уединение, макар и под благовидния предлог на благочестието.

Защото, щом започне да надвива някого от коя да е страна, то или го оставя да стои в килията без всякакъв успех като ленив и безгрижен, или го прогонва оттам и го прави празноскитащ се и ленив за всяка работа, карайки го да обикаля постоянно килиите на братята и мaнастирите и за нищо друго да не мисли освен за това, къде и под какъв предлог да си намери случай да се нахрани следващия път. Умът на празнолюбеца за нищо друго не мисли освен за храната и за корема, а като срещне в някой мъж или жена, които са вцепенени от също такава хладност, единомислие, той се обвързва с техните дела и нужди. И след като се омотае малко по малко в такива пагубни за душата му занимания, той, стиснат като че ли от змийски обръчи, никога вече не ще смогне да се развърже и пак да се завърне към изоставените дела на предишното си звание.

И тъй, главното нещо, което създава у нас духът на унинието, е, че той ни прави лениви, отвлича ни от работата и ни учи на празност. Затова и главното противодействие срещу него ще бъде - не отстъпвай, продължавай да работиш! В това отношение ние можем да приемем като лечебна рецепта против унинието онова, което е писал св. ап. Павел на Солуняните за труда: "Молим ви, братя, ... усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме" /1 Сол. 4:10-11/. Той казва "усърдно да се стараете да живеете тихо", т. е. да стоите безмълвно в килиите си, та да не би от разни приказки, които празноскитащият се не може да избегне, да загубите своя вътрешен покой и да почнете после да причинявате такова безпокойство и на другите; "да си гледате работата" - т. е. да не се увличате от любопитство и да не се стараете да узнавате световните работи и да разузнавате за поведението на разни братя, та да не би, вместо да се грижите за изправяне на самите себе си и да проявявате ревност за придобиване на добродетели, да навикнете да прекарвате времето си в осъждане и клеветене на братята; "и със собствените си ръце да работите" - т. е. като седите в килията, занимавайте се прилежно с ръчна работа. С тези думи Апостолът отсякъл самата възможност на това, от което преди ги отклонявал. Онзи, който обича да седи на работа, той няма време да ходи насам и натам, да разузнава за чужди дела, да се намесва в тях и да ги подлага на преценка. Във Второто послание към същите Солуняни Апостолът добавя: "Заповядваме ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас" /2 Сол. 3:6/. Тук вече той не моли, а заповядва и не просто със слово, а в името на Господа нашего Иисуса Христа, като дава да се разбере, че това е неотложна заповед. От по-нататъшната реч се вижда, че това е заповед за труда: онзи, който е чужд на труда, не бива да бъде търпян в християнското общество. Така той им заповядва да странят от ония, които не искат да се трудят, и изисква да ги отсичат като вредни членове, заразени от развращаваща празност, та да не би болестта на невършенето на нищо да се прилепи и към здравите членове на тялото като смъртоносна зараза. И в това вече имало силна подбуда съм трудолюбие, но той още повече го усилва, като им го поставя за пример на подражание /2 Сол. 3:7/. "Ние - казва той - нито у някого ядохме хляб даром, а работехме с труд и мъка денем и нощем, за да не отегчим някого от вас" /2 Сол. 3:8/, при все че "Господ е заповядал проповедниците на благовестието да живеят от благовестието" /1 Кор. 9:14/. Щом така дори този, който проповядвал Евангелието и извършвал толкова високо духовно дело, не приемал даром храна, то какво да кажем за оправдание на своята леност ние, на които не само не е възложено никакво проповядване на словото, но не ни е и заповядано да имаме някаква друга работа освен грижата за собствената си душа? С каква надежда ще се осмелим даром, с празни ръце да ядем хляба, който "избраният съсъд", обвързан с грижите за проповядване на Евангелието, не си е позволявал да яде, без да се труди с ръцете си? - Впрочем, за да не изглежда, че неговият собствен пример е изключителен и се предлага не на всеки като образец за подражание, Апостолът подчертава, че не само той постъпвал така, но и всички други с него, т. е. че Сила и Тимотей, които пишат това заедно с него, също се занимавали с ръчен труд. А за да не би да рече някой да се отклони от подражание на неговия пример, като каже, че те работели мълчаливо, без да имат намерение да дават пример, който да задължава и нас към труд, той казва, че те имали възможност да не работят и все пак работели, "за да ви дадем себе си за пример, та да ни подражавате" /2 Сол. 3:9/. И тъй, ако случайно забравите често повтаряното пред ушите ви словесно учение, то да задържите в паметта си поне нашите примери, представени пред очите ви. Най-после, след толкова убеждавания, Апостолът употребява не вече съвета на учител и лекар, а авторитета на Апостолската власт, като казва: "Който не иска да се труди, не бива и да яде" /2 Сол. 3:10/. Това е присъда против предполагаемите или предвидени презрители на тази заповед, изричана от седалището на Апостолския съд.

И в посланието си до Ефесяните Апостолът заръчва същия труд, като казва: "Който е крал, да не краде вече, а по-добре е да се труди, като върши с ръцете си полезното, за да има що да отдели за оногова, който се нуждае" /Еф. 4:28/. Също и в Деянията на св. Апостоли намираме, че той не само учел на това, но и сам действал така. Когато дошъл в Коринт, той не поискал да спре другаде, а у Акила и Прискила, защото те били майстори на същия занаят, с който той сам обикновено се занимавал, и с очевидното намерение да работи заедно с тях /Деян. 18:1-3/. После, когато на път за Иерусалим се спрял в Милет, оттам той изпратил да повикат при него презвитерите на Ефеската църква и давайки им наставления как да управляват Божията църква в негово отсъствие, казал, че нито пари, нито дреха от тях не е искал, а че за неговите нужди и за нуждите на придружаващите го люде му послужили собствените му ръце и че той правел това, за да покаже, че с такъв труд трябва да помагат на нуждаещите се, като помнят заповедта на Самия Господ: "По-блажено е да се дава, нежели да се взима"/Деян. 20:33-35/. Така, давайки пример за трудолюбие, той заедно с това поучава, че е по-добре да се помага на нуждаещите се с придобитото чрез труд и пот, отколкото с онова, което по други пътища е попаднало в ръцете ни. Ако пък така постъпва и монахът, тогава той се украсява с двойна добродетел, защото чрез отхвърляне на всички неща той придобива съвършената Христова нищета, а чрез своя труд и разположение проявява щедростта на богаташ - почита Бога със своите праведни трудове и Му принася жертва от плодовете на своята правда.

Египетските отци никога не позволяват на монасите да стоят празни - особено на младите. С усърдието към труда те измерват състоянието на сърцето и степента на преуспяването им в търпението и смирението. Те не само че не приемат нищо, което да бъде употребявано за тяхната прехрана, но от своите трудове хранят и идващите братя и странници. Те изпращат голямо количество храна от всякакъв вид и в някои места на Либия, които страдат от безплодие и глад, както и в градовете на измъчващите се в мръсни тъмници затворници, като вярват, че тази жертва от плода на ръцете им е приятна на Господа. По този повод у древните египетски Отци съществува такава поговорка: работещият монах бива изкушаван от един бяс, а върху празния напада безбройно множество.

Когато в началото на пустинножителския си живот казах на Авва Моисей (Либийски - виж 1 и 2 събеседвания), че вчера бях крайно обезсилен от недъга на унинието и не можах да се освободя от него иначе, освен като отидох при Авва Павел, той ми каза: Не, ти не си се освободил, а още повече си се показал предан и покорен нему. Сега той още по-силно ще те напада като страхливец и беглец, защото е видял как ти още от първата схватка си се оставил да бъдеш победен и веднага си избягал от бойното поле, ако, разбира се, ти не се решиш при други случаи да встъпиш в открита битка с този враг, като се заловиш да отблъскваш неговите горещи нападения не чрез напускане на килията или чрез потъване в сън, а побеждавайки го с търпение и съпротивна борба. Така опитно бе доказано, че не бива да се бяга от напора на унинието, отклонявайки се от борба с него, а чрез мъжествена съпротива трябва да го побеждаваме.

(следва „Борбата с духа на тщеславието”)

икона: www.moldovenii.md

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре