Болната мистика има винаги в основата си гордост. Сатаната, който гледа да добие власт над човека, с всичките си хитрости, се стреми към едно — да го доведе до възгордяване. Много са неговите тъмни пътечки, по които той се доближава до човека, но любимият му път, по който сам неотклонно върви и по който гледа да поведе и човека, е гордостта. Защото той отлично знае, че дори да изпълни човек на вид всички Божии заповеди, само с едната гордост може да се опропасти. Сам той, без да има каквито и да било други грехове, отпадна от Бога чрез възгордяването си. Оттогава гордостта стана стихията на дявола. Тя е универсалният му инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли.

 

Грешните хора са обикновено горди. Та те са станали грешници тъкмо поради гордостта си, която им е пречела да се смиряват пред Божията воля и да изпълняват Божиите заповеди. Хитрият изкусител знае как да доведе всекиго до гордостта. Глупавите по природа той гледа да възгордее, като им внушава, че са умни или притежават други някакви качества. Умните величае заради ума им. На нечестивите внушава гордо упорство против Божията воля. А благочестивите възгордява с това, че изпълняват Божиите заповеди. Тъй чрез гордостта попадат под властта на сатаната всички, които се поддават на неговите хитрини — и вярващи и невярващи, и умни и глупави, и грешни и праведни.

А тъкмо това цели лукавият дух — да откъсне всички от Бога. Защото един възгордял се човек не може да бъде в общение с небето, откъдето гордостта бе изгонена. Той може да общува само с дявола, с когото се е сближил чрез възгордяването си. Както здравата мистика, която не е нищо друго, освен благодатно общение с небесния мир, почива върху правилна вяра и твърда евангелска нравственост, т. е. върху смирение, тъй и болната мистика, която е общуване с демоните, като противоположна на първата, се основава или на неправилна вяра, или на нездрава нравственост, т. е. на гордост.

Това се потвърждава поразително от наблюденията над фактите. Кои са жертви на болната мистика? — Или православни християни, отклонили се в гордост, т. е. заменили евангелската етика на смирението с дяволската етика на тщеславието и гордостта, или сектанти и еретици, опълчили се в надменната си непокорност срещу основаната от Христа една свята, съборна, апостолска Църква, която като «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15) е единствената пазителка на божествените догмати.

И тъй, нездрава етика, неправилна догматика — ето пътищата на болния мистицизъм! Понеже гордостта се очертава като единствена основа на болната мистика, трябва да разглеждаме по-основно този порок, да докажем по-убедително, че дето има гордост и същевременно видения, те не могат да бъдат от Бога, а са непременно от лукавия.

Някои казват: еди-кои си имат божествени видения, защото ние знаем положително, че те са добродетелни хора: постят, молят се, честно постъпват, посещават болни, раздават милостиня и проявяват много любов към ближните... Могат ли виденията и у такива хора да бъдат от дявола?

Но ние ще зададем въпроса: проверено ли е дали тия хора правилно вярват в Бога или усърдно поддържат някой еретически догмат, въпреки гласа на словото Божие и свидетелството на Църквата? И ако правилно вярват, дали техните добродетели почиват върху смирение? Да не би зад всички тия хубави прояви да се крие гордост? Защото човек може да върши от гордост всички добродетели и да откаже от всички пороци, освен от порока гордост. От гордост човек може да престане да лъже. От гордост може да започне да постъпва много честно. От гордост може да извърши всевъзможни жертви, стига само да чуе да казват за него: «Вижте как благородно постъпва!» От гордост и от жажда за похвала може да се стигне даже до себепожертване! Светът е пълен с високи дела, извършвани от гордост. Рядко са тихите и съвършени души, които не тръбят пред себе си, а вършат доброто си от любов към Бога, от смирение, без да очакват похвала за себе си от човеците.

Попитали веднъж преподобни Паисий Велики, коя добродетел е най-висока. Той отговорил: «Оная, която се върши тайно и никой не знае за нея».

Но кой днес върши тайно своите добри дела? Кой не търси признания и похвали? Кой днес е чист от гордост, за да се смята достоен да общува с ангели и небесни жители?

Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки и едва уловими прояви. Когато ни погледнат малко накриво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, и ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато жадуваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някои сполетели ни нещастия, а ние недоволстваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ.

А като сме тъй горди и имаме видения, как можем да си въобразяваме, че те са от Бога?

Който честно съди, ще признае, че ние сме просто изтъкани от тщеславие, самолюбие и гордост. Никак не можем да понасяме да се говори лошо за нас или, не дай Боже, открито да бъдем оскърбявани в очите. Напротив, жадуваме за почит и уважение. Във всичко искаме да блеснем: отвсякъде очакваме адмирации и похвали.

Гордостта е пружина дори и на нашия «духовен» живот. Когато се молим, постим, даваме милостиня или говорим за Бога, ние желаем да чуем похвали за себе си. С това издаваме, че и добрите дела, които вършим, са от гордост, която може би не съзнаваме. А добродетелите без смирение са фалшиви диаманти, негодни за царството Небесно.

Разказва се за един монах, че много постел и извън силите си се подвизавал, докато живеел сред братята в общежитието. А когато се усамотил в пустинята за по-усърден уж подвиг, отпуснал се. Веднъж го посетили някои монаси и, като забелязали промяната в него, запитали го: «Защо в манастира ти толкова постеше, а тук си изоставил подвига си?» — «Затуй, защото там имаше кой да ме гледа и да ме хвали за усърдието ми — отговорил той, — тук пък няма кой!»

Не е ли и с нас така? Не са ли и у нас най-често гордостта, честолюбието, жаждата за похвала скритият двигател на нашите добродетели? А щом е тъй, ако имаме видения, какви могат да бъдат те, освен сатанински?

В Свещеното Писание е казано: «Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат» (1 Петр. 5:5). Ако истинските божествени видения са проява на най-голяма благодат, давана на най-смирените, как могат да претендират за благодатни видения хора, които не са се справили с гордостта в сърцето си? Който при гордостта си има видения, нека бъде сигурен, че тия видения му се дават от демоните, сродни с него по гордост, а не от Бога, Който се противи на горделивите. Някои хора казват за себе си, че не са горди и затуй виденията им били от Бога. Но те сами не са осъзнали гордостта в сърцето си и се самозалъгват, че са смирени. Свети Йоан Лествичник ни разказва следния случай: Един мъдър старец поучавал духовно някой си брат да не се гордее. Но този, заслепен, му казал: «Прощавай, отче, но аз не съм горд!» А мъдрият старец възразил: «С какво, сине, можеш да докажеш по-ясно, че си горд, ако не с това, че твърдиш: аз не съм горд!»

Гордостта не е такова грубо качество, че да можеш да го видиш веднага. Гордост може да се крие и в най-добре изявеното смирение. Човек може да се любува на това, че смирено постъпва и има славата на смирен. Човек може, с една дума, да се гордее със смирението си, без да забелязва, че се движи в омагьосан кръг. Той може да има най-честни намерения да спасява душата си, може искрено да се стреми да излезе от сферата на гордостта. Но поради духовната неопитност и неведение може, бягайки от гордостта, да се възгордее, че е стигнал до смирението, т. е. тръгвайки от една точка на кръга, обикаляйки го, да стигне пак до нея.

Такава е трагедията на всички, които се подвизават не по правилата (2 Тим. 2:5), а удрят като да бият въздух (1 Кор. 9:26). И молитвите, и постът, и добрите дела, и всичките подвизи на такива хора отиват напразно. Защото те не са се стремили чрез подвизите си да стигнат до дълбините на смирението, дето бликат изворите на благодатта, а са се увлекли неусетно по миражните върхове на надменността, дето веят хладните ветрове на духовната смърт.

Могат ли такива жертви на гордостта да общуват с небесния свят?

Истинският християнин се пази не само от явната гордост, но и от фалшивото смирение. А фалшиво смирение е това: да се показваш смирен от желание да те похвалят.

Някой брат дошъл при авва Серапион. Старецът му предложил, според приетия сред монасите обичай, да направи молитва. Но гостът отказал от това, наричайки се грешен и недостоен за самото монашеско звание. Старецът поискал да му измие нозете. Но той не допуснал това, като отказал със същите думи. Тогава аввата предложил на госта да сподели с него скромната му трапеза.

Когато те се хранели, старецът захванал с любов да говори: «Сине мой, научи се да си стоиш в килията и внимавай върху себе си! Защото ходенето много от място на място няма да ти принесе никаква полза, каквато ще ти донесе безмълвието».

Като чул това, братът се засегнал и така се изменило лицето му, че изписаното по него огорчение не могло да се укрие от стареца. Тогава авва Серапион му казал: «До тоя момент ти се наричаше грешник и говореше за себе си, че си недостоен и за живота, а щом аз с любов ти казах какво е полезно за тебе, ти изведнъж се обиди. Ако искаш да придобиеш истинско смирение, научи се мъжествено да понасяш всички оскърбления, които другите ти нанасят, а не се обличай в празно смиренословие».

Братът, като чул това, помолил стареца за прошка, съзнал погрешността на своето мнение и си отишъл, като получил голяма духовна полза.

Тук е мястото да приведем прекрасната мисъл на свети Йоан Лествичник: «Смиреномъдрие проявява не този, който сам себе си злослови (защото кой няма да понесе укор от самия себе си?), но онзи, който, бидейки укорен от друг, не намалява любовта си към него».

Ако нашето смирение е фалшиво, могат ли виденията при такова неискрено смирение да бъдат истински?

Смирен е не онзи, който не вижда гордостта в сърцето си, а онзи, който, дори най-тежко оскърбяван, не загубва добродетелното си спокойствие, а кротко претърпява, сърдечно прощава и благодушно отговаря.

Веднъж свети Йоан Колов седнал пред църквата. Манастирските братя го обкръжили и взели да го питат за своите помисли. Видял това един от старците и, победен от завист, рекъл: «Йоане, твоята чаша е преизпълнена с чародейство!» Йоан отговорил: «Точно така е, авва! И ти каза това, като видя само външното у мене! А какво би рекъл, ако би видял вътрешното!»

Ето истинско смирение! Смирен е не онзи, който има вид на такъв, а който се счита искрено за най-долен грешник, който постоянно скришом се кае пред Бога, който върши тайно добрините си, които никого не осъжда за нравствените му немощи, който всички изпитания в живота донася благодушно, който никога не роптае, казвайки: «Боже, какво толкова съм ти съгрешил, та ме наказа тъй тежко?», а всякога за всичко благодари.

Где ще намерим в живота такъв ангел на смирението? А ето, само такива смирени души, чужди на всякакво превъзнасяне, нетърпение, гняв и ропот, могат да бъдат удостоявани с благодатни свръхестествени явления без вреда за душите им.

Ако нашите намножили се в последно време духообщители сектанти или православни християни, нямат в душите си такова смирение, за каквото става дума тук, а са обикновени грешници като нас, нека бъдат сигурни, че техните видения и откровения идат от нечист източник. Може ли окаяният горделивец-грешник да има видения за Бога? Бог никога не би му дал такава дарба, ако щете по тази само причина, че получаването на видения би възгордяло още повече горделивеца.

Задали въпрос на свети Варсануфий: «Когато грешник има видения, нима не трябва да вярва, че те са от Бога?» Той отговорил: «Когато това се случи с грешник, то е очевидно по действие на лукавите демони, които гледат да измамят окаяната душа и да я въвлекат в гибел. И тъй, не трябва да им се вярва, но да опознава човек своите грехове и своята немощ и всякога да пребъдва в страх и трепет... Божествените явления се случват само на светци... Грешниците не трябва никога да вярват на такива явления, знаейки своето недостойнство.»

А как постъпват нашите духовидци, склонни към нездрава мистика, и особено жените? — Цял ден се занимават с клюки и одумвания, осъждат се помежду си, мразят се, пакостят си, или са изпълнени със суета, тщеславие, блуд, сребролюбие, жестокост и лицемерие, а отидат ли в църква, предават се на болни мистични преживявания — виждат, че кандилата се клатели, че светлини се явявали, че иконите оживявали, че гласове се чували и пр. Те не се стесняват, въпреки че тънат в разни нравствени немощи, да се хвалят: «Видях света Петка и свети Георги!» или «Откри ми се това и това!» или «Насън ми се каза тъй и тъй да постъпя.»

А какво означават тия чести видения и откровения? — Те означават, че нашите самонадеяни съобщници на духовете претендират небето да е постоянно отворено за тях, тъй че те всеки миг могат да получават отговори оттам. Но тъй ли лесно се отваря небето и то по несериозни често пъти поводи? Ние знаем, че на чистия като ангел свети архидякон Стефан, първия мъченик Христов, небето се отвори само един път — в предсмъртния му час, когато той, замерван жестоко с камъни, умираше и се молеше за своите убийци! Как може на болно мистични жени небето да се отваря всяка нощ?! От това съпоставяне само може да стане ясно, каква огромна разлика има между видението на свети архидякон Стефан и откровенията, които тъй често получават жертвите на болния мистицизъм!

Свети Йоан Лествичник предупредително говори: «Когато бесът на гордостта се утвърди в своите служители, тогава явявайки се като светъл ангел или наяве, им предава откровения на тайни, или благодатни уж дарби, та като се прелъстят тия окаяници, съвършено да загубят ума си».

Нека помнят всички, които се увличат от видения и откровения, следните думи на свети епископ Игнатий Брянчанинов: «Който вижда зримо духове, лесно може да бъде излъган в свой ущърб и за своя гибел. Ако ли той, при виждането на духове, прояви доверие към тях, непременно ще бъде измамен, непременно ще бъде увлечен, непременно ще бъде запечатан с непонятния за неопитните печат на измамата, с печата на страшното повреждане на своя дух, при което често се загубва възможността за изправление и спасение. Това се е случвало на мнозина, на твърде мнозина...»

Усетът на здравата мистика внушава: по-далеч от всяко видение и откровение! Вярвай в тия неща, когато ги срещаш у светци! Вярвай в тях, когато ги четеш в Библията или в животописите на Божиите угодници! Но не ги вярвай, когато се случат с тебе — грешния и нечист човек! Защото зад твоите видения и откровения се крие демон, който те мами и гледа да те хване в примките си.


Сн.: Корица на книгата "Болна и здрава мистика"

(Следва: „Белези, че виденията са от демоните”)

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре