Днес ще започна беседата по-отдалече. Иска ми се да ви напомня една ситуация, позната на всеки монах. Много често, когато изпълняваме молитвеното си правило или по време на богослужение, сърцето ни се изпълва с любов към Бога, и ние желаем заради тази любов да извършим нещо велико. И Господ веднага откликва на нашето желание и ни предоставя възможност за подвиг. Но в какъв вид? Кой подвиг е най-главният за нас, най-възвишеният?
Игумения Домника
Господ поставя пред лицето ни нашия ближен. Този ближен не е такъв, каквито сме ние. Той има друго лице, друг глас, други мисли, други желания, други чувства. И като ни дарява този човек, Господ сякаш ни призовава: „Погледни, Аз ти давам това, което ти искаше. Ти желаеше за извършиш подвиг заради Мене? Ето, Аз ти изпращам този ближен. Постарай се да го разбереш, да го обикнеш такъв, какъвто е, приеми го в сърцето си!”
Това е всъщност най-великият и най-важният подвиг за нас – подвигът на евангелското общение с ближния, да придобием всеки човек в сърцето си.
Какво значи да придобием ближния в сърцето си? Това значи – да следим при съприкосновене с който и да е човек сърцето ни винаги да остава разположено към него, мирно, нито един помисъл на осъждане или неприязън да не намира място в душата ни.
Това е висотата на добродетелите, „съвкупността на съвършенството”. Често тази висота ни се струва недостижима. Да обичаш всички – това е нещо абстрактно, несвързано с всекидневния ни живот. Но това е едно от най-големите заблуждения! В действителност всяка от нас може ежечасно или дори ежеминутно да възлиза на тази висота. Колкото пъти се срещаме с ближния, толкова пъти можем да проявим възвишена любов. В най-обикновена обстановка, в привични всекидневни ситуации във всеки човек можем да видим Божия образ.
Прекрасен пример на такова виждане ни привежда Старецът Софроний (Сахаров):
„В Пантелеймоновския манастир имаше един стар монах, който беше много нисък на ръст. Четиридесет години сутрин и вечер той работеше в кухнята, тържествувайки, че приготвя храна за хората, възлюбени от Самия Бог! Виждате, как е възможно да се настрои умът и да придобие той такова разположение, когато най-обикновените дела се превръщат в радостно служение”.
Всяка от нас може да придобие същото това разположение, за да пребивава винаги в любов към ближния.
Искам сега да ви попитам: защо всъщност го извършваме този подвиг? Не заради добродетелта сама по себе си, защото добродетелта не е самоцел, а средство. И не заради това да станем нравствени и благородни хора. И не, за да изглеждаме достойно пред другите и пред самите себе си. А заради какво? Правим го, за да се приобщим към Божествения живот.
Понеже кое е най-удивителното и великото в Бога? Неговите чудеса? Всезнанието Му? Могъществото Му? Всичко това ни изумява, но по думите на светителя Йоан Златоуст, на нищо от това не се дивим така, както на Божието човеколюбие. И ние, създадените по образа и подобието Божие, сме призвани да се уподобяваме на Него не в правенето на чудеса, в прозирането на бъдещето или в това да преместваме планини. А в какво?
В това да приемем в сърцето си всеки човек. Какъвто и да е той – слаб, нерадив, грешен – благодарение на този подвиг ние живеем според Христовия пример.
Старецът Емилиян има забележителни слова за това:
„Нито едно монашеско братство не може да съществува без любов. Монасите пребивават заедно, защото се обичат. Любовта е подражание на Христа, защото „Той най-напред ни обикна”.
Днес в беседата ми се иска да разгледаме този велик, удивителен подвиг на неосъждането, който ни е показал Господ Иисус Христос.
Със самото Си раждане Спасителят ни учи никого да не осъждаме. Тъй като Той благоволи да се роди от такъв род, в който имаше множество грешни хора, например блудницата Раав, Тамара, паднала в греха на кръвосмешението, Соломон, който имаше седемстотин жени и триста наложници и в края на живота си се предаде на необуздано сладострастие и падна в идолопоклонство.
Както пише св. Йоан Златоуст, „Бог не само възприе на Себе Си нашата плът и стана човек, но и удостои порочните хора да бъдат Негови сродници, без да се срамува ни най-малко от пороците ни... Бог съчета Себе Си с прелюбодейната ни природа. Така от самото начало Той показа, че не се гнуси от нищо наше, за да ни научи по този начин и ние да не се смущаваме от нищо в нашите ближни”.
И не само раждането, но и целият земен живот на Спасителя е за нас пример за съвършено неосъждане и любов. Знаем, че Христос беше изкушаван да осъди, както нито един човек в света не е бил изкушаван. Когато на дявола не му се удало да изкуси Господа в пустинята лице в лице, тогава той се опитал да Го победи по други начини – започнал да Го изкушава чрез хората.
Като не успял да накара Христос да наруши заповедта на любовта към Бога, дяволът се надявал, че ще Го застави да наруши заповедта за любов към ближните. Той се постарал да направи всичко възможно, за да възбуди в сърцето на Спасителя поне един осъдителен помисъл. Привел пред очите Му хора с всякакви пороци и всякакви немощи, с каквито човечеството изобилствало от времето на грехопадението. Окръжил Го с човешко равнодушие, неразбиране и неблагодарност.
Възбудил в сърцата на хората ненавист към Него, подстрекавайки ги да Го подиграват и унижават. Подбудил към предателство един от най-близките Му ученици и накрая устроил нещата така, че хората Го предали на най-унизителна, позорна смърт. И въпреки това той не успял да постигне своето – сърцето на Спасителя не се омрачило дори и от най-малка сянка на осъждане, нищо не поколебало Неговата любов към хората.
Но като претърпял това съкрушително поражение, дяволът не отстъпил и сега се опитва да свали от висотата им Христовите последователи, и както преди, едно от най-страшните му оръдия – това е осъждането. В частност, той изкушава с осъждане тези, които се стремят да водят христоподражателен живот, тоест нас, монашествуващите.
В житието на един подвижник, свети Нил, има интересен случай. Когато Нил се канел да постъпва в манастир, дяволът започнал да го съблазнява, желаейки да го отклони от иноческия път. И с какво, прочее, го съблазнявал? Той не започнал да му напомня за красотата на земния живот, нито за греха, нито за наслаждението, а се постарал да му внуши само един помисъл - и това бил помисълът на осъждане.
Да прочетем част от житието:
„И започнал дяволът да обвинява монасите, изсипвайки хиляди клевети по техен адрес, наричайки ги и сребролюбци, и тщеславни, и чревоугодници, като казвал: „Само котелът, в който готвят, би могъл да ме побере цял заедно с този кон!” Праведникът пък в отговор му казал: „Кой си ти, който обвиняваш и осъждащ Божиите работници? Работникът заслужава своята прехрана”. И дяволът, като запушил ушите си, като аспида, избягал от него. Преподобният пък, като се оградил със знамението на честния кръст и като се помолил на Бога, Той да го покрие и запази от осъждане на монасите, с радост влязъл в този свят манастир”.
Като тълкува житието на св. Нил, Старецът Емилиян казва:
„Когато дяволът изкушавал Нил с осъждане, той знаел какво прави. Понеже този помисъл можеше да съсипе целия живот на преподобния, ако той се беше съгласил с него. И ако след това и хиляда години пребиваваше в манастира, с тези помисли обаче нито един ден не би живял истински монашески живот. Ето какво му казал дяволът: „И къде отиваш? Аз съм работил в този манастир и познавам всички в него. Един от тези монаси е чревоугодник, другият – сребролюбец, третият – тщеславен. Ти какво, ще можеш ли да живееш с такива хора?” Тоест, той се опитал да изтръгне основата на монашеския живот изпод нозете на преподобния – одобрението на братята и единството с тях. И ако на сатаната му се беше удало да внуши на преподобния Нил осъждане и разделение, макар и само с един от братята, тогава той би се домогнал до нещо повече, отколкото би достигнал с внушаването на безчислени грехове”.
Така и нас дяволът ежеминутно ни изкушава, стараейки се да изпълни сърцето ни с осъждане. Той преувеличава в очите ни немощите на другите хора, устройва различни смущаващи ситуации, възбужда у нас нетърпимост и недоверие. „Гледай, как лошо се държи този човек – как е възможно това сред християните? А тази те погледна намръщено – какво си й направила, защо така гледа? Защо хората се отнасят така лошо с теб – нима си заслужила такова отношение?”
Дяволът мята в нас подобни помисли, като страшни стрели, и ако не ги отблъскваме, те нанасят дълбоки рани в сърцето ни, правят ни безблагодатни, празни. Дяволът влага в нас свое собствено, лукаво разсъждение, съвършено противоположно на Христовия дух.
И ние трябва да бъдем много трезвени, внимателни, за да отхвърляме този зъл натиск и да се стараем на всичко да гледаме с очите на Христа. Във всяка ситуация, когато се срещаме с ближния и у нас възниква съблазънта на осъждането, да помислим: а как би погледнал на това Христос? Какво би казал Той на този човек? Как Той би постъпил?
На мнозина им се струва, че това е невъзможно – е, какво общо има нашият малък, обикновен живот с живота на Самия Господ? Но да помислим: а как е живял Господ на земята? Живял е не някакъв друг, а именно обикновен човешки живот. Той точно така, както ние, е вкусвал с устата Си земна храна, с ръцете Си е извършвал обичайната, рутинна земна работа, Той е ходил по земните пътища, и Неговите пречисти стъпала са се покривали с кал и прах.
И точно като нас е общувал с много и много хора и всеки ден се е срещал с човешката нечистота – тоест с немощите, страстите, греховните навици. И ето, Той ни показа със Своя пример как в този малък, земен живот ние можем да се извисим до небесната любов.
Дайте сега да се обърнем към Евангелието и да си спомним конкретни примери: какви хора окръжавали Христа? И как Той се отнасял към тях?
Където и да е отивал Христос, във всеки град или село, около Него веднага се събирали всички грешници, живеещи в тази местност. Разбира се, при него са идвали и добродетелни хора, но погледнете, върху какво акцентира евангелист Лука: „Приближаваха се към Него да Го слушат всички митари и грешници”. Кого Евангелието нарича грешници? Ако се имаха предвид просто хората, подложени на някои страсти и немощи, тогава евангелистът не би употребил такава дума.
Грешници тук са наречени тези, чийто порочен живот бил явен за всички; тоест хора, потънали в най-тежки грехове, престъпници, нарушили всички човешки закони. Може да се каже, че към Христа се стичали крадци, прелюбодейци, изнудвачи, пияници, може би дори и убийци. Обърнете внимание на още една дума, която евангелист Лука употребява: всички грешници – всички до един, във всяко населено място, където Спасителят идвал! Представете си как изглежда това отстрани: влиза в града един човек и около него начаса се събират всички пропаднали хора, целият, така да се каже, престъпен контингент.
Не двама или трима, а всички, каквито ги има в селището, - може би няколко десетки, - и изведнъж се събират на едно място. А в центъра на това ужасно сборище стои Христос. Вероятно, намирайки се близо до Господа, всички тези грешници са се стараели да се държат прилично, с цялото възможно за тях благоговение. Но въпреки това те не са могли в един миг съвършено да се променят. Лошите навици, порочното минало, несъмнено са прозирали в поведението им, в тяхната реч и жестовете, макар и неволно. Праведните иудеи, наблюдаващи това отстрани, се учудвали и ужасявали: „Защо Този Човек яде и пие с митари и грешници?!”
Сега да се замислим: какво отношение има това към нашия живот? В Църквата също идват най-различни хора. Идват тук и тези, които по-рано са водили изключително разсеян живот, и тези, които са получили лошо възпитание, и тези, на чиято съвест тежат много грехове. Ето, тези хора чули зова на Христа и дошли в светия храм, събрали се около своя възлюбен Господ. Но могат ли те в един миг напълно да се променят?
Известно време, – може би година, може би няколко години, а може, по Божие допущение, и до края на дните си, - те ще носят върху себе си отпечатъка на предишния страстен живот. Някой е грубоват в обръщението си, някой изглежда разхайтен, някой е изключително упорит. Забелязвайки това, ние не трябва да се съблазняваме и да казваме: „Какво е това? Как такъв човек се е оказал в Църквата? Какво прави той тук?” В действителност, човек може да има не докрай победени пороци и при това да води сериозен духовен живот: искрено да се кае, усърдно да се подвизава, да се моли.
Да си спомним сега как се отнасял Спасителят към закоравелите грешници, които идвали при Него. Иудеите открито презирали тези хора, гнусели се да общуват с тях и не искали дори да се намират просто близо до тях. Но Спасителят, напротив, особено се радвал на грешниците. Той седял заедно с тях на трапезата, охотно ги слушал и разговарял с тях като с добри приятели. Гледайки всичко това, фарисеите така и Го наричали: „приятел на митари и грешници”. Било ли е неприятно за Господ поведението на бившите разбойници и блудници? Неговата любов покривала всичко.
По израза на св. Йоан Златоуст, както лекарят, приемащ болните, е длъжен да търпи гнилия им дъх, така и Христос, общувайки с грешниците, с пълно спокойствие понасял миризмата на греха, носеща се от тях. Той виждал в тези хора главното – тяхното покаяние, искрената любов към Него, желанието да се променят.
Така и ние, когато се срещаме, например, с груб и невъзпитан човек, няма да обръщаме никакво внимание на поведението му, ще бъдем с него приветливи и ласкави. И тогава постепенно от очите ни ще падне сякаш пелена: ще видим онова, което в този човек е истинско, - неговата душа, повредена от греха, но жива, образ Божий, зацапана със страсти, но не унищожена.
Интересен пример за милостиво, ласкаво отнасяне с ближните има в житието на праведния Йоан Кронщадски:
„Някой си човек, съвсем излязъл от пътя, окончателно разстроил здравето си с пиянство, като минавал покрай гарата в Петербург, забелязал устремената по посока на идващия влак тълпа... „Сега трябва да пристигне отец Йоан Кронщадски!” – говорели в тълпата. Отишъл и този пропаднал човек от любопитство да види известния свещеник.
Батюшката, без да гледа наобиколилите го посрещачи, се обърнал към дошлия, дръзновено го осенил с кръста и ласкаво му казал: „Да те благослови Господ и да Ти помогне да тръгнеш по правия път, приятелю. Вижда се, че много страдаш!”
От тези вдъхновени слова на великия пастир благодатна сила, като електрическа искра, преминала през цялото същество на нещастника. Той почувствал, че сърцето му е пълно с умиление и разположение към отец Йоан.
„В действителност, – неволно проблеснала в него мисълта, - колко ми е трудно да живея, до каква низост стигнах, станах по-лош от скот. Нима е възможно да се изправя? Колко би било хубаво! Отец Йоан ми го пожела, колко е добър, стана му мъчно за мен, непременно ще отида при него!” След това идва в Кронщад, изповядва се, причастява се със Светите Тайни и с Божията помощ постепенно се възстановява нравствено”.
Всеки път, когато се принуждаваме да появяваме евангелска любов, идва божествената благодат, която чувстваме и ние, и човекът, с когото се срещаме.
Да разгледаме друг пример от Евангелието: кой още се е намирал редом до Спасителя? Евангелист Матей повествува: „И пръсна се слух за Него по цяла Сирия; и доведоха при Него всички немощни, налегнали от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери”. Иначе казано, около Господ се събирали всички недъгави, болни хора. Може да се каже, че това също е била смущаваща ситуация за Него. Тъй като такива хора обикновено причиняват много неудобства.
Христос бил длъжен заради тях да се спира по пътя, да им отделя от времето Си, да гледа раните им, да слуша виковете и стоновете им, да търпи докосванията им. Нерядко болните телом хора са и душевно болни. И на Спасителя, навярно, му се е налагало при общуване с болните да се сблъсква с прояви на егоизъм и униние. Всичко това не било лесно и за тези, които вървели заедно с Господ, тези нещастни хора понякога предизвиквали тяхното раздразнение. Например, когато слепият, който седял на пътя, викал: „Сине Давидов, помилуй ме!”, вървящите подир Спасителя „го заставяли да мълчи”, губейки търпение, може би, от този нескончаем прилив на болни.
Около нас също има немалко хора, които страдат от различни недъзи и постоянно ни притискат. Но да си спомним само един пример, как се отнасял Спасителя към болните. Веднъж при Него дошъл човек, болен от проказа, и кланяйки се, Му казал: „Господи! Ако искаш, можеш ме очисти”. Спасителят, като гледал този нещастен човек, не мислел за това колко безобразни са раните му, а само чувствал неговата болка, непоносимото страдание на човека, изяден от проказа. И воден от жалост, Христос веднага прострял ръка, „докоснал го и казал: искам, очисти се”.
И ние можем да подражаваме на Спасителя в този добър порив – да помогнем на страдащия човек. Ето, например, някой много бавно изпълнява възложената му работа. Какъв прекрасен повод за нас да проявим състрадание и любов! Нашата любов може да се изрази не само във веществена помощ, но и в ласкава усмивка, в ободряваща дума. Свети Исаак Сирин е казал нещо забележително:
„Ако даваш нещо на нуждаещия се, нека веселостта на твоето лице предвари дара ти и го утеши с добра дума. Когато направиш това, тогава твоята ласкавост ще бъде за него по-скъпа от най-превъзходния ти дар”.
Ето какво важно нещо трябва да запомним. Където и да отидем, където и да живеем, където и да се трудим – там непременно ще се окаже човек, който с нещо ще ни утеснява – с болестите си, с навиците си, с немощите си, със странното си поведение. Как да запазим мира в душата си? Как винаги да пребиваваме в радост? Да запомним: не трябва дори и да помисляме да се отвърнем от ближните или да се опитваме да променим характера им. Единственият изход за нас е да приемем подвига на дълготърпението. И тогава радостта ще влезе в нашето сърце, защото истинското дълготърпение винаги е съпроводено с радост.
Авва Исайя ни съветва:
„Приеми подвига да запазиш дълготърпение; и любовта ще излекува твоята печал”.
А Старецът Емилиян обяснява неговия съвет:
„Човек, който не търпи ближния си, пада в печал. Той става затворен вследствие на егоизма си,... защото не иска нищо да сподели с ближния си. Но ето какво казва авва Исайя: приеми подвига да запазиш дълготърпение. Тоест, подвизавай се да придобиеш голямо сърце, за да приемеш всички. Тогава твоята любов ще изцели всяка твоя печал”.
В житието на атонския старец Харалампий има интересен пример за истинско християнско търпение. Веднъж на отец Харалампий било дадено послушание да се грижи за болен старец, който страдал от силно разстройство на стомаха и често дори не успявал да стигне до тоалетната. Отначало това нелеко послушание извикало помисли на ропот и недоволство у отец Харалампий. Но какво станало по-нататък? Ето какво разказва самият старец:
„С огромно усилие успях да потисна тези помисли. Казвах си: „Бъди внимателен, Харалампие, ти служиш на Христа. Като пренебрегваш този старец, ти пренебрегваш Христа. Викай към Бога цяла нощ, за да те помилва. И ще чуеш глас, който ти казва: „Блажени милостивите: защото те ще бъдат помилвани”; и още: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Бъди внимателен, ти държиш изпит, гледай да не се провалиш”. След това започнах с усърдие да изпълнявам новото послушание.
Всеки ден ми се налагаше да пера отново и отново цяла планина пижами и многократно да мия самия старец. По човешки аз, разбира се, изпитвах известна погнуса. Два дни трябваше постоянно да си запушвам носа от непоносимата миризма. Скоро обаче молитвата ми се усили и аз започнах да изпитвам такава радост, буквално препълваща цялото ми същество, че действително почувствах, че служа на моя Господ. Върхът на тези състояния беше следното чудо: докато в началото от зловонието ми се налагаше да си запушвам носа, сега неочаквано започнах да чувствам благоухание, подобно на благоуханието от свети мощи, но още по-силно”.
Когато постоянно се принуждаваме към подвиг заради ближния, с нас също започват да стават чудеса. Хората, които преди са предизвиквали у нас неприязън, раздразнителност, ни стават скъпи, като роднини. Откриваме в сърцето си такива изобилни източници на любов, за които дори не сме подозирали! Тъй като, както казва св. Йоан Златоуст, „ние по самата си природа имаме наклонност към милосърдие”. Всеки от нас по естество е способен на съчувствие, снизхождение, на всеки Господ е вложил в сърцето семето на евангелската любов, и от него може да израсте дивно плодоносно дърво.
Но да се върнем към Евангелието. Иска ми се да разгледаме: с какви хора заобиколил Господ Самия Себе Си, кого Той особено е приближил към Себе Си? Предполага се, че като Богочовек Той е бил достоен за най-блестящо обкръжение, и близо до Него би трябвало да се намират хора, украсени с премъдрост и съвършени в добродетелите.
Но Той Сам Си избрал за ученици хора прости, необразовани, или, както казвали в онова време - безкнижни, такива, за които фарисеите пренебрежително говорели: „Но тоя народ, който не знае Закона, е проклет”. В простотата си апостол Петър, например, говорел всичко, което му идвало наум, без ни най-малко да се замисли. Апостолите не били и напълно безстрастни хора, в тях се проявявали различни немощи.
Например, апостолите Иаков и Йоан се поддавали на гняв и отмъстителност: те предложили на Спасителя да изпрати огън от небето върху самарийското селище, в което не ги приели. Били подвластни и на тщеславието, тъй като желаели да заемат най-хубавите места близо до Господ в Неговото Царство. А и още един ученик на Христа, праведният Никодим, проявил страхливост: той не се решил да отиде открито при Спасителя, но, боейки се от фарисеите, отишъл нощем. Тоест на пръв поглед учениците на Господ били най-обикновени, немощни хора.
И близо до нас Господ винаги поставя хора, които ни се струват обикновени, немощни. На нас ни се иска в най-близкото ни обкръжение хората да са най-мъдрите, най-талантливите и при това най-кротките и най-смирените. Но ето Господ със собствения Си пример ни учи да не търсим такива хора, а да обичаме тези, които са близо до нас.
Старецът Емилиян казва:
„Който се оплаква от хората, които го заобикалят, страда по собствена вина, защото не е разбрал: тези, които се намират близо до него, са именно онова, което му е нужно. Под съмнение би било спасението му, ако ближните му не бяха именно такива, каквито са”.
(следва)
