Преп. Никодим Светогорец (1749-1809 г.)

Когато паднеш в някой грях, поради своята духовна слабост или поради своя лош характер (тук се разбират простителните грехове: изпусната лоша дума, ядосване, лоша мисъл, нечисто желание и други подобни), не проявявай малодушие и не се блъскай напразно и безсмислено.

 

Първото нещо, което трябва да направиш, е: не се спирай върху себе си и не казвай: Как допуснах това или как ме сполетя това?”. Това е вик на гордо самомнение. Напротив, трябва да се смириш, и като погледнеш към Господа, кажи и почувствай: Какво ли друго може да се очаква от мене, Господи, толкова съм слаб духовно и с лош характер”. И веднага благодари на Бога, че само дотук е дошла работата, като изповядаш: “Ако не беше Твоята безкрайна благост, Господи, не бих спрял само дотук, а щях да падна още повече”.

Обаче, като осъзнаваш себе си такъв, бъди предпазлив да не допуснеш безгрижната и снизходителна мисъл, че, понеже си такъв, като че ли имаш право да вършиш нещо неприлично. Не, без да се гледа на това, че си духовно слаб и с лош характер, всичко неприлично, което правиш, ти се вменява за грях. Защото всичко, което произхожда от тебе, надарения със свободна воля, принадлежи на твоето желание, и както доброто служи за твое оправдание, така лошото - за твое осъждане. Ето защо, като се осъзнаеш, че не си добър, осъзнай заедно с това, че си виновен за лошото, което си сторил сега. Осъди себе си и се укори, без да гледаш настрани, търсейки на кого да прехвърлиш вината си. Нито хората, нито стечението на обстоятелствата са виновни за твоя грях. Виновно е само твоето зло желание. Затова само себе си укорявай.

Обаче не бъди като онези, които казват: да, аз го направих, но какво от това? Не! След осъзнаване и самоукоряване, като поставиш себе си пред лицето на Божията правда, побързай да възпламениш в себе си и покайни чувства: съкрушение и болка от греха, не толкова, че си се унижил чрез него, колкото поради това, че си оскърбил Бога, Който е явил толкова милости лично към тебе, като те е повикал към покаяние, като ти е простил предишните грехове, като те е допуснал до благодатните тайнства, като те е запазил в добрия път и те ръководи по него.

Колкото по-дълбоко е съкрушението (разкаянието), толкова е по-добре. Но колкото и силно да е съкрушението, не допускай даже и сянка на неочакване за помилване. Помилването е готово за всички, и ръкописанието за всички грехове е разкъсано на кръста. Очаква се само разкаяние и съкрушаване от всекиго, та всеки да усвои силата на изглаждането на греховете на целия свят, което се извърши на кръста. С тази надежда наведи и ти надолу тялото и душата си и извикай: “Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост”- и не спирай да викаш, додето не усетиш себе си, виновния, помилван - така че грешката и помилването да се слеят в едно чувство.

Тази благодат слиза върху всекиго, който се кае. Но разкаянието трябва да се съпровожда от решение, свързано с обещание да не се правят занапред снизхождения, а строго да се пазим от всякакви падения, само големи, но и малки, и с присъединяване на усърдна молитва за благодатна помощ. След като се уверим, че не можем да се надяваме на своите сили и усилия, от само себе си ще започнат да излизат от сърцето въздишки: Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене (Пс. 50:12).

Всичко това - самоосъждане, съкрушаване, молитва с надежда за помилване, решение с въодушевяване да се пазиш занапред, и молитва за благодатна за това помощ - е необходимо да го вършиш всеки път, щом съгрешиш било с очи, с уши, с език, с мисъл и с чувства, и нито за миг да не оставяш в сърцето си грях, неизповядан пред Господа и неочистен пред Него чрез сърдечно покайване.

Ако паднеш отново, отново прави същото, и макар да ти се е случило много пъти да съгрешиш, толкова пъти и очиствай себе си пред Господа. А привечер, ако имаш възможност, разкажи всичко това на своя духовен отец, а когато не е възможно в същата вечер, разкажи го при удобен случай. Такова изповядване или откриване на сърцето пред своя духовен отец е най-благотворното действие в делото на нашата духовна борба.

Нищо не поразява така духовния враг, губителя на душите, и не разрушава коварствата му, както такъв начин на действие. Ето защо той по всякакъв начин се старае да му противодейства, и вътрешно, и външно: вътрешно - чрез мисли и чувства, а външно - чрез различни срещи и случайности. Какви са тези пречки, сам ще разбереш, като се заловиш за работа. Ще спомена само за едно: врагът усилено се старае да внуши: след като забележиш грешката си, да не пристъпваш веднага към своето вътрешно очистване, а да изчакаш малко, не ден и не час, а само малко. Но щом се съгласиш на това, той ще те вкара и в друг грях. След греха с езика, ще те вкара в грях със зрение, и още с някое друго сетиво; а очистването на този грях ще отложиш вече по неволя, защото необходимо е първо да се очистиш от предишния. По този начин отлагането ще продължи целия ден, а греховете един след друг ще изпълват душата ти. А привечер, до което време обикновено се отлага делото на покайното очистване, в душата вече не се вижда нищо определено - там е шум, смут и тъмнина, поради множеството допуснати падения. Душата прилича на очите, напълнени с прах, или на водата, мътна от падналата в нея смет. Понеже нищо не се вижда, делото на покаянието съвсем се изоставя, но заедно с това и душата остава мътна и смутена. По тази причина вечерната молитва бива нередовна, а след това и сънищата лоши. Ето защо никога, нито за един миг, не отлагай вътрешното очистване. Прави това веднага, щом почувстваш в себе си нещо нередно.

Второ, което внушава в такива случаи духовният враг, е да не разказваш на духовния си отец за станалото. Не го слушай, а, напротив, откривай всичко, защото колкото много добрини се придобиват чрез това откриване, толкова, и даже повече, злини натрупваме от скриването на онова, което става в нас или с нас.