Потребителски рейтинг: 0 / 5

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

 

Всеки от нас идва на този свят неосъзнал себе си и света и без да иска бива въвлечен в най-голямото приключение – това да живееш, да бъдеш Себе си, да преминеш през света тук и сега! Всъщност – ти нямаш никаква представа за приключението си, за неговото начало и край, дори не знаеш какво те очаква на следващия завой от пътя ти и накъде ще поеме следващата отсечка? Все се мъчиш да разбереш за това, което ти предстои и едва, когато то отдавна е отминало, разбираш че е имало смисъл и е трябвало да се случи. Всеки от нас неизбежно се замисля за Смисъла на пребиваването си Тук и Сега? При някой това се случва още в юношеството, при други – след като се е сблъскал с хиляди премеждия, при трети – чрез духовен потрес след лична жестока трагедия. Но много са тези, които не изпитват потребност да си задават подобни въпроси и са доволни, след като имат пържоли за грила и кола, паркирана пред апартамента си. За такива хора думите вяра, Бог и религия са мръсни думи, а вярващият човек е някакво болно същество!

Започнах работа като асистент във факултет и неизбежно в периодите между Коледа и Великден отказвах на колегите си различни почерпки, тъй като постех и не трябваше да приемам храна с животински произход. Трябваше ми време, за да разбера, че на моето отношение към религията се гледа с недобро око и се коментира това че „постя”. Много бях озадачена, тъй като това беше единствения знак, с който бях показала че вярвам – не бях коментирала никога убежденията си, нито бях влизала в спорове с някого. Причината бе тази, че никой от колегите ми не вярваше, а и аз имах много работа, за да успея да създам с някой близки отношения. Всъщност, самите ми колеги се пазеха да дружат с хора, от които не можеха да имат някаква изгода. Колкото и смешно да звучи, след няколко години попаднах на гости у колежка и беше последната седмица на великденския пост. Тя с тържествен тон ми заяви, че пости, но когато седнахме на масата си сипа бира. Аз съвсем тактично и споменах, че не трябва да се пие алкохол особено последната строга седмица, а тя заяви че не трябва да се изпада в такива крайности. Между впрочем - остана озадачена, че аз не постя и по това отсъдих, че аз съм възприемана като човек, който е особено привързан към религията. Всъщност, междувременно през тези години, преживях сериозен здравословен проблем, който не ми позволяваше да постя в началото, а по- късно само можех да спазвам кратък пост. Но моите аргументи не представляваха интерес за колегите ми, за които беше най-важно поставянето на етикети. Тези препъни камъни на нашето български „общество” – меракът да сложиш етикет, да надникнеш в ъгълчето на другия, за да го очерниш пред другите и да поемеш дозата от завист и злоба, която подхранва живота ти.

Защо той, а не аз? … Виж той какво има, колко много има, а аз го нямам (а ти имаш, имаш)….Какво като  е по-умен, благороден и си разбира от работата….Аз ще го смачкам, той ще ми диша праха….Ще го топя пред шефа, ще му говоря зад гърба…ще му се подигравам….Къде отива тоя?

Всъщност, истината е, че никак не понасяме хората с морал, с чест, с достойнство. Тези благородни и чисти хора, които не се вписват в понятийната ни логика, които не познават онази отрова, присъща на българския ни ген. Ето затова не понасяме и вярващите, тези, които изповядват християнските ценност – защото те не крадат, не убиват, не лъжат, нямат право да пожелават чуждото. Защото носят отговорност пред един висок морален съд и осъзнават неговите нечовешки мащаби и извисеност. Понеже са различни от нас и са осеяни от ореола на човещината и благородството.

Стоим млади семейства на празнична трапеза и темата неимоверно засяга часовете по религия в училище. Едното от семействата мислехме за приятелско – съпругът започна нова работа и нямаха къде да живеят. Ние ги приехме за две седмици, на два пъти им услужвахме със сериозна сума пари, докато…не си купихме и ние кола. Станахме свидетели на изключителна завист от страна на познатите си и …на приятелското ни семейство. А самите те са сериозно осигурени млади хора и не са лишени от нищо. Та …разговорът беше за вярата. До мен момичето – юрист в сериозна европейска агенция, преминало стаж в различни международни институции, с гордост заявява, че никога не е учила подобни неща и не смята за нужно. След като взех отношение по въпроса и завих, че е добре да се изучава религия, дори само за това, човек да е информиран, станах свидетел на едно агресивно поведение от страна на събеседниците си – агресия, която съпровожда всеки вярващ редови гражданин в българското общество.
Като първи аргумент беше изтъкнато отношението на религията към абортите – направо възмутимо, да се ограничава жената да абортира по собствено желание. Съпругата на младият мъж, изразил твърде нервно мнението си, беше бременна в осмия месец, а малкото им момченце на близо две години играеше до масата. Бременната съпруга не пропусна да попита дали онези икони са още в София и „нали имаше там такива луди, които чакаха по четири-пет часа за да ги видят”. На подобно арогантно изказване моят съпруг не успя да запази спокойствие и заяви, че ние също сме ходили миналата година и сме чакали по-малко от три часа, освен това „след като се поклонихме на трите чудотворни икони на Богородица дъщеря ни спря да боледува след 8 пневмонии”. Това за бременната съпруга беше просто случайност, от възрастта, а религията е много опасна, защото неин познат на 17 години (чужденец) е бил попитан от свещеника си (момчето е протестант) – „Дали според него жената е добро нещо?”

Всъщност, отдавна съм придобила имунитет към подобни ситуации и умея да запазвам спокойствие, особено когато дочуеш коментар „никога не съм ходила на църква ..аз в неделя в 10 часа съм си в леглото”. Но наистина действа подтискащо факта, че никой от приятелите ти, колегите ти, роднините ти не вярва и ставаш свидетел на това, че приятелката ти от 20 години побутва нейна позната в твое присъствие, когато се заговори за „опасните набожни”. А и е съвсем ясно, че причината се крие в тоталното непознаване на християнството – на ценностите, върху които се базира и схващанията, които пропагандира.

Мой колега, на когото бях началник в конкретния момент, ни покани на рожден ден на сина си. На масата всички присъстващи заемаха „високи” места по етажите на властта – имаше депутати, секретарка на президент, директори на предприятия, полковник от разузнавателна служби и др. Разбира се, на масата всички привидно събличат обществените си одеяния и се опитват да се държат като нормални хора. Мога да приема, че наистина всички се чувстваха конфортно, защото бяха приятели от близо 20 години. Господинът до мен, професор, декан в престижен софийски университет посред една от беседите заяви, че причина за кризисът, който изживява българската нация в продължения на столетия, се дължи на християнството, което изповядват българите. Според професора, грехът на българите датира още от времето на турското владичество, когато „ние сме позволили да бъдем обсебени от църквата и религията. А по своята изконна същност българинът е истински езичник и се противи непрестанно срещу това духовно подтисничество”. До този момент стоях до него невъзмутимо – след като разказваше как студентки се събличали голи в кабинета му, за да си вземат изпита или как е вървял с километри като младеж, за да се срещне с жена с „ей такива големи гърди”. Не се въздържах и го попитах – как тогава разбира традиционната за българската историческа наука теза, че християнството е било спасителния пояс за българската нация и именно защото сме имали вяра сме успяли да се запазим като род. Разбрах, че хвърлих бомба на масата, защото си позволих да се самоопределя на глас като християнка и неимоверно ми беше лепнат поредния етикет. Но изпитателните погледи, които ми се отправяха и въпросите, на които за кой ли път щях да отговарям не ме плашеха - за мен да съм християнка и то православна е въпрос на чест и достойнство. Господинът срещу мен – разузнавачът - полковник – веднага продължи темата и ме попита: на кой бог да вярваме като има толкова много богове?” Подобен въпрос показва поредната необразованост по въпросите на християнството, но аз се ограничих до отговора „Че човекът сам избира Богът си и в него той вярва и му служи”. Ева ли бях разбрана, но аз и не желаех повече да обяснявам. В един момент осъзнах, че на масата имаше близо 30 души и никой от тях не знаеше нищо за православното учение. Нещо повече – никой от тези хора никога не се беше замислял за Смисъла на пребиваването си тук и сега, а камо ли за някакъв живот, който следва след смъртта. За тези хора, които са преобладаваща част в нашето общество, е достатъчно да знаят, че са произлезли от маймуната и че това, което изядат и изпият на земята ще им остане на фона на вечността. И кой има право да оспорва техните разбирания за живота и кой ще ги осъди, че ще доносничат, крадат и дори убиват. Това си е тяхно решение, това си е тяхно право.

Отново събиране. Млади семейства. Работят в българско дипломатическо представителство зад граница. Наскоро единият от присъстващите на масата беше разбрал, че синът му, който е 22 години, е болен от левкемия. Самият той стои на работа и печели пари, а детето му в България лежи в Онкология и претърпява химиотерапия. Отново темата неминуемо засяга Бог и помощта, която трябва да търсим в тежки моменти. Съпругата (втора майка на болното от рак дете) заявява, че това са крайно остарели разбирания и въобще – кой вярва днес на подобни неща. Когато си позволих да я запитам за обяснението и относно хилядите в историята случаи на чудеса, извършени от икони, тя отсъжда, че това за нея са самовнушения. Съпругът и стои безучастно и не си позволява да допусне мисълта за Бог, дори и в момент, когато детето му умира.
Други мои събеседници – в друга компания – заявяват, че детето им е много болнаво, че лежат по болници и опитват „дори” хомеопатия. На въпросът ми дали е кръстено детето, те се поглеждат особено и заявяват, че сега е по-добре, след като се лекува”.

През последните години у нас се появиха много нови издания на православна тематика, в интернет пространството бяха създадени прекрасни сайтове, които популяризират православното християнство. Съвременни апологети (защитници) на българската религиозност, всеки от своето социално поприще, се опитва да надигне глас и да посочи на ближните си правия път. Защото е напълно очевадно, че вярата ни днес тъне в разруха и ценностите на християнството за общността ни са само мираж. Най голямата опасност, която грози Православието днес е именно безверието, на което често се гледа с лека ръка. Някой го обясняват с нарушената след векове подтисничество и атеистични епохи традиция, други го възприемат като част от модерния свят. Каквато и да е причината, каквито и да са аргументите, то е невидимата стена, която обгражда православния храм. Тази стена става все по-дебела и все по-масивна. И тя не може да бъде бързо и лесно пробита. Ще трябва да се измине един много дълъг път (ако въобще успеем), много по-дълъг отколкото очакваме. Защото отново трябва да започнем да се учим на азбуката на вярата – от “a” и „б”. От там, че Бог е триединен, че е разврат да си сменяш партньорите всяка вечер (а не белег за модерност), че да убиеш детето си в утробата е най-жестокото убийство и най големия грях. Но че убиваш детето си още с неговото раждане, щом не си венчан, щом то не е кръстено, щом не вярваш, щом не се причестяваш, за да изчистиш своите грехове и тези на близките си, щом си лягаш с партньора си без брак – всеки път трупаш грехове върху себе си и близките си. И най-накрая, но не на последно място – трябва да се изкорени страха от църквата, че там се събират особени хора, че там е безсмислено да се ходи, че свещениците какви са – пият, ядат месо по време на пост, продават нещата, които се носят в църквата. И колко е смешно като те димят и пеят на някакъв неразбран език. А там са само някакви стари хора и е интересно като ходим на сватба (голяма атракция) и страшно – когато някой умре. Между впрочем – никой от починалите ми близки не беше опят от свещеник и това не беше счетено за нужно.
Едва ли съм аз тази, която ще даде формулата на успеха и ще посочи верния път...Зная, че и тук написаното едва ли е ново за всички, които ппишат по въпросите на православието днес. Но разказаното тук може би ще покаже колко от нещата, които ние считаме за познати и естествени са далеч от нашите съвременници (приятели и близки) и ние тепърва ще се сблъскваме с лицата на неверието и незнанието.

 

ЛИЦАТА НА НЕВЕРИЕТО (част втора)