Святой равноапостольный Константин. Фреска Эммануила Панселина в храме Протата на святой Горе АфонКонстантин става християнин след като получава видение свише. Но какъв е той по религия до този момент? Евсевий определено не го счита за езичник. Той направо отъждествява религиозните вярвания на Константин с тези, които споделял баща му Констанций Хлор. Започвайки войната с Максенций той „започва да мисли кой бог да призове на помощ.

За решаване на този сериозен въпрос той стига до мисълта, че немалък брой държавници преди него са служили на много и различни богове и са им принасяли дарове...били са лъгани от оракули, заблуждаващи ги, че ще има благоприятни предсказания и щастлив завършек делата, които са подхванали. Само баща му тръгва по противоположен път. Виждайки заблужденията на предшествениците си, той почита всячески Бог и търси в Него Спасител за своето царство...Бога на баща му ще дава на Константин различни чувства и доказателства за силата...И накрая ще се убеди кой е истинния Бог...”[22].

Бащата на Константин, както и много други офицери и генерали от римската армия, както и някои от императорите, особено от илирийски произход, е митраист и почитал  Sol invictus (Непобедимото слънце). Евсевий определено отличава вярата на Констанций от езическите, отъждествявайки я с единобожието. Свети Константин и след обръщането си към християнството в редица свои актове, очевидно по политически причини, сближава почитания християнски Бог със Слънцето. За християните слънцето е, разбира се, е само образ. Все пак ние наричаме Христа Спасителя „Слънце на истината”. Но нали и митраистите не са наивни натуралисти във вярванията си; и за тях слънцето е символ на Висшата сила. Константин със свойствената му трезвост и прагматично отношение към всичко, а особено към управленските дела допуска сближаване с вярата на своя баща-митраист, която го разделя от много войници и офицери, а християнството се оказва удобна обединителна религия.

На 28 октомври 312 година армиите на Константин и Максенций се изправят една срещу друга в равнината до Червените скали, там където двете рекички Кремера и Алия се вливат в Тибър. Това е на около 15 километра от Рим – между градовете Вей и Фидена. Максенций е принуден да изкара войските си от Рим, защото няма подкрепата на римските граждани и не може да се надява на успех при продължителна обсада. Численото превъзходство е на негова страна, но константиновата армия притежава по-голям опит и е командвана от най-добрия пълководец по това време. И най-важното – тайнственото видение вселява увереност в победата.  

По заповед на Максенций, на десния фланг е поставена леката африканска кавалерия, на левия – тежката конница, а в центъра – извънредно много разтегната и лишена от подкрепа в дълбочина италийска пехота с ядрото от преторианци. В тила на Максенций текат мътните води на река Тибър. Авангардът на армията на Константин е съставен от конница, командвана от самия него. Тя влиза в схватка и нанася тежък удар по тежката кавалерия на противника. Африканската конница се опитва, но напразно, да обкръжи в клещи кавалерията на Константин. Конниците на Максенций отстъпват и скоро това отстъпление се превръща в паническо бягство. На противоположния фланг на константиновите войници се установява африканската конница. Останала без защита по фланговете, максенциевата пехота започва паническо бягство. Мъжествено се отбраняват само преторианските гвардейци и почти всички са изклани от мечовете на противника. Разбитите войски отстъпват към Мулвиевия мост на река Тибър. На моста се намирал и самият Максенций, когато моста рухва и водите на Тибър поглъщат оцелелите до този момент константинови противници, включително и Максенций.

По заповед на Константин, трупът на Максенций е открит след дълги търсения. Отрязаната глава на тиранина на следващия ден след победата е занесена в Рим набучена на копие, а след това е изпратена в Африка, за да бъдат убедени лицата от местната администрация да се подчинят незабавно на Константин.  Името на Максенций е изтрито незабавно от надписите на монументите. Рим приветства Константин като освободител от тиранията. Примерът на столицата е последван от цяла Италия, Испания и Африка. Императорът няма намерение да унищожи цялата опозиция в Рим. Репресиите са ограничени до екзекуции на най-близките роднини на Максенций и няколко привърженици, останали му верни до края.

Сенатът изказва благодарност на Константин за дарената на Рим свобода, признава го за първи август и му оказва традиционните почести: провъзгласява го за „върховен първосвещеник”, («pontifex maximus»), разпорежда се да бъде издигната триумфална арка в негова чест. Вероятно от деликатност към религиозните убеждения на императора, надписът на арката не съдържа името на бог Юпитер, както трябвало да бъде. Надписът гласял: „На император Цезар Флавий Константин, който по внушение на Божествата (instinctu divinitatis) и поради внушена от Бог причина с превъзходството на своя дух отмъсти за държавата в справедливата война против тиранина и всички негови привърженици”.   Цялата тази арка е украсена с изображения на езически жертвоприношения на Марс, Аполон, Силван и Диана. Я. Буркхард пише, че при „нейното издигане се използват изящните фрагменти от арките на император Траян. Възможно е да са знаели, че Константин понякога нарича Траян „стена на лишеите”, заради многото надписи, увековечили неговата памет; малцина са се поколебали, докато се строи паметник от траяновите камъни”[23].

Освен това, както ни е известно от Евсевий Кесарийски „на най-оживеното място в Рим му поставили статуя”, а вече самият Константин заповядва статуята да има „в ръката копие във форма на кръст и следния надпис на латински език: С това спасително знамение, истинско доказателство на мъжеството, аз ще спася и освободя града ви от игото на тиранина и след освобождението ще върна предишния блясък и слава на Сената и римския народ[24]. Въздавайки с този монумент и с този надпис благодарност на Христа Спасителя за даруваната победа, Константин щади религиозната съвест на римските езичници, в това число и сенаторите (сред които и да има християни, то те са минимален брой), като им оставя възможността да разбират под думите «спасително знамение» само копие, а не изобразения кръст. В римска базилика, построена при Максенций е поставена статуя на Константин с гигантски размер, от която е оцеляла само главата, съхранявана днес в Капитолийския музей.

Константин, от своя страна заема в сената място на принцепс и изразява признателност и уважение на тази древна институция, обещавайки да запази ролята на висш държавен съвет, призван да участва в подготовката на проекти за всички важни решения и закони.  Самият император запазва важното място на сената в системата на управляващите учреждения, което той заема с въвеждане отново на системата на принципата. Сенаторите, отдавна вече отучени от носталгичния спомен за миналото величие на своята корпорация, се радват искрено на великодушието, което проявява Константин. Сенаторите искат и пълно унищожение на преторианския корпус, създаден от императорската власт, като оръдие срещу всяка опозиция, особено сенаторската опозиция. По-късно преторианците стават инструмент за държавни преврати, за смъкване на императори и качване на нови.   

Римските християни приветстват с особено ликуване Константин. В рим той често се среща с епископи от италийските градове и римски клирици, обсъждайки с тях църковните дела. Според Евсевий „василевсът изказва уважение и показва услужливост, и смирено разсъждавал пред тях с дела и слова, като пред мъже, посветени на Бог. Тези мъже, с невзрачни дрехи са възприети, като важни от Константин и разделят с него една трапеза. Императорът показва, че е убеден, че Бог, на когото свещенослужителите служат, е милостив към него. Със своите богатства Константин ще помага на Божията Църква, за да укрепва и да се разширява, ще подпомага строежа на много църкви и украсата на светите им олтари”[25]. За сметка на фиска в Рим започва строителството на Латеранската базилика. На първи август Константин изисква от Максимин Даза да приведе в действие върху контролираните от него територии едикта на своя дядо Галерий за веротърпимостта и да прекрати гоненията срещу християни, и врагът на Църквата е принуден формално да изпълни това указание.

След отстраняването на Максенций, властта на Константин се разпространява,  освен в Британия, Галия и Германия, които той владее от по-рано, но и Италия, Испания и Африка. Централна Европа и Балканите се намират под контрола на константиновия съюзник Лициний, а в ръцете на Максимин Даза остават най-богатите и населени части на империята – азиатските провинции, Египет и Либия.

Миланският едикт

  Загрузить увеличенное изображение. 375 x 500 px. Размер файла 67863 b.  Памятник императору Константину в Милане

Паметникът на император Константин в Милано

Константин престоява в Рим няколко месеца, след което се отправя за Медиолан за среща с Лициний. На тази среща те трябвало да отпразнуват бракосъчетанието на Лициний с константиновата сестра Констанция и да обсъдят по-нататъшните стъпки по консолидация на империята. Срещата се състои през февруари 313 г. в Медиолан. На нея обсъждат териториалното разпределение на властта на августите, за титула на Максимин (който не е доволен от званието „цезар” и в своите актове се именува „август”), а де факто Константин и Лициний уговарят план за съвместни акции проти него, и накрая – за юридическия статут на християнските общини в империята и за основните принципи на религиозната политика.  Лициний признава фактически новото разделение и с други думи – отказва се от претенциите си към Италия и Африка, а по повод владението на Испания с Константин нямат разногласия, заради географската и принадлежност към Западна Европа.  

Най-важният резултат от срещата е известният Милански едикт, издаден от името на двамата августи, но разбира се, по инициатива на Константин и очевидно в негова редакция. Миланският едикт е предшестван от два други акта имащи отношение към легализиране на християнските общини: едиктът от 30 април 311 г., издаден от гонителя на християните Галерий, съвместно с Константин и Лициний; и едиктът от 312 г., издаден в Рим от името на двамата августи. Вторият акт не е запазен и за него знаем от други източници, а за съдържанието му – от едикта от 313 г.

Текстът на Миланския едикт е поместен за първи път в книгата на Лактанций „За смъртта на гонителите” и в превод на гръцки език в „Църковна история” на Евсевий. Едиктът започва с позоваване на по-ранния акт за веротърпимостта, който е признат за несъвършен: „От много време се знае, че не трябва да се ограничават правата на богопочитанието, но напротив – трябва да се даде възможност на ума и волята на всеки човек да избира религия по свой избор, затова издаваме повелята – както всички хора, така и християните да пазят своята вяра и своето богопочитание. Но понеже в указа се съдържа това разрешение и са споменати много и различни изповедания, възможно е скоро някои от тях да бъдат лишени от възможността да пазят своята вяра. Когато аз, август Константин, и аз, август Лициний, благополучно пристигнахме в Медиолан и обсъдихме всичко, което се отнася до общата полза и благополучие и което ще е полезно за всички, решихме преди всичко да издадем постановление, което подкрепяно от Божия страх и благоговение, даруваме право на всички, включително и на християните, да избират съвсем свободно и по своя воля вяра...”[26].

За разлика от издадения през 311 г. едикт на Галерий, Миланският едикт провъзгласява принцип, отиващ по-далече от широко известната веротърпимост. Той дарява на римските граждани и поданици пълна религиозна свобода: „Ръководейки се от ясна мисъл, ние обявяваме следното наше решение - да не се забранява на никой свободно да избира и спазва християнската вяра, и всеки получава свободата да приеме тази вяра, която по неговото мнение му подхожда...”[27]. Затова и едиктът отменя по-рано издадените актове, отнасящи се до християните: „Отменяме изцяло издадените по-рано разпореждания, относно християните, които са много нелепи и несъвместими с нашата кротост. От днес всеки свободно може да избира християнската вяра и може да я изповядва без каквато и да е намеса. Ние даряваме на християните пълното право да извършват богослужение”[28]. Предоставената на християните свобода на вероизповеданията не нарушава изобщо принципа на юридическото равноправие на религиите: „Доколкото им даваме на тях неограничена свобода, то трябва да бъде ясно, че такава свобода се дава и на другите, по желание да избират и спазват своята вяра. Нека всеки свободно, по свое желание да избира своята вяра”[29].

Съществена част от едикта от 313 г. заема регулиране на имуществените права на християнските общини, които дотогава са подложени на гонения и конфискация на храмовете: „Ако местата, в които по-рано са се събирали...и са им взети, то нека да се върнат на християните безвъзмездно...незабавно и безпрекословно...А ако тези имоти са били заплатени, то нека пак да бъдат върнати на християните, а собствениците им да се обърнат към съда, за да бъдат обещетени...”[30]. По този начин християните получават отнетите им по-рано храмове и имущество.

Миланският едикт остава в световната история като един от най-важните актове. Поради неговото значение издаването му е граница между две епохи – историята на езическия Рим и историята на християнска Европа.  По своето юридическо съдържание той е акт за религиозна свобода и религиозно равноправие и с нищо не нарушава правата на езичниците и юдеите. Свети Константин не прави християнството господстваща религия, но от друга страна, ставайки християнин, това оказва влияние на неговата религиозна политика и на правата, които предоставя на Църквата. Този процес повишава юридическия статус на Църквата стъпка след стъпка, а това е продължено и при приемниците на Константин и завършено при Теодосий Велики, когато юридическият разрив на империята с езичеството е извършен радикално.  От този момент за взаимоотношенията на Църквата и империята се изработва система, която по-късно, вече при Юстиниан, официално е наречена „симфония на свещенството и царството”. Тази симфония, чието начало е положено с Миланския едикт става част от християнската римска цивилизация, която по-късно неправилно е наречена византийска.   

Свети Константин по пътя към единовластието

За участие в срещата на августите в Медиолан е поканен да пристигне и отдавна отреклият се от властта Диоклетиан. Формално той е поканен да присъства на тържеството по повод бракосъчетанието на Лициний и Констанция. Предполага се, обаче, че Диоклетиан, който е бил голям гонител на християните, с подписа си под едикта ще му придаде особена легитимност. Диоклетиан не приема поканата, оплаквайки се от старческа немощ и трудния зимен път. В отговор императорът му изпраща писмо, с което го обвинява в подкрепа на Максенций. В годината на издаване на Миланския едик Диоклетиан умира. Възникват подозрения, че това е доброволна смърт на императора – самоубийство от глад или с отрова. По разпореждане на Сената Диоклетиан е изпратен с почести в сетния си час. Константин не възразява на това решение, защото, въпреки че починалият император е един от най-големите християнски гонители, то чрез своя баща Констанций, е и диоклетианов наследник и приемник.  Тетрархията в този и вид, в който е замислена от Диоклетиан се проваля, но много от предприетите реформи в държавното управление, военното строителство, данъчната и финансовата политика, залягат в основата на административната система и държавния строй, които се налагат при император Константин.   

Съвещанието на августите и празничните тържества в Медиолан са прекъснати, когато пристига известие за метежа на Максимин Даза. Разчитайки на ресурсите на подчинените му богати провинции на Изток и в Египет, той се опитва да се пребори за върховната власт и да наложи преразглеждане на вътрешноимперските граници в своя полза и в ущърб на Лициний. Има и още една причина, която може би го подтиква към внезапно настъпление. Той преустановява репресиите против християните, но Миланският едикт разпорежда възстановяване на разрушените християнски храмове за сметка на хазната, а най-големи загуби Църквата е понесла точно на Изток: в Азия, Понта, Сирия и Египет – най-християнизираните региони на империята и намиращи се под негово управление. По този начин, изпълнявайки Миланския едикт, Даза трябва да изплати огромни суми на хора, които счита за свои врагове. От гонителите, точно той е най-свирепият и държи в обкръжението си антихристиянски настроени жреци, магове, гадатели. Един от тях, Теотекн, поисква от Максимин Даза да прогони от владенията си всички християни. Характеризирайки този управител, Дж. Беййкър пише не без сарказъм следното: „той бил човек, напълно попаднал под властта на своята собствена вяра в знаменията и предзнаменованията, неспособен даже да яде или диша, докато не получи отговор от висшите сили, дали трябва да върши или не дадено дело. Неговата религия не му налагала никакви ограничения по отношение на вино или жени. Той можел да подписва укази в пияно състояние и да ги отменя, когато изтрезнее. Неговите пирове били известни по всичките му провинции: гостите му били продажни, къпещи се в разкош чиновници, които той използвал и защитавал. Що се отнася до жените, той се отнасял с тях, както му харесва. И никой, освен християните не се осмелявал да го критикува”[31].

В Медиолан узнават, че Максимин, настъпва с армията си от Никомидия, където се намира резиденцията му, форсира Босфора и превзема с щурм Византион, и обсажда Ираклия. Константин привлича на своя страна Лициний и се отправя за рейнската граница, за да води война с франките, преминали лимеса. Лициний спешно се отправя за Балканите през Алпите и влиза в Наисус – родното място на Константин. По същото време Максимин превзема Ираклия, но обсадата на този град отнема много време, през което Лициний набира войски. Въпреки че Максимин Даза има двойно по-голяма по численост армия, но илирийците на Лициний се отличават по превъзходство на бойните си качества, опит, храброст и преданост на своя пълководец-земляк, за разлика от азиатеца Максимин. Сражението между двамата противници се състои край Адрианопол. Многочислената армия на Максимин е напълно разбита, а самият той избягва с отряд телохранители в киликийския град Тарс. Там се опитва да набере нова армия, но скоро се убеждава в невъзможността да победи в реванш. Неговият враг влиза в Никомидия , отпразнувайки там своя триумф и на 13 юни там официално е огласен Миланския едикт.      

Максимин приключва живота си в Тарс, не достигайки края на средата на века. Според една от версиите, която откриваме у Евсевий Кесарийски, Максимин е поразен от мълния, след което живее още известно време и преди смъртта си се покайва, заради християнските гонения, подобно на дядо си Галерий: „Почитайки своя живот, накрая той бил поразен от Божия огнена стрела и лежал по лице. Тялото му било изтощено от Бог и целия му предишен образ изчезнал, така че останал един слаб и сух скелет. Изтекли му очите и ослепял...Впрочем и след това поражение тиранинът все още дишал и взел решение да се изповяда пред християнския Бог, признавайки своето богоборчество...и писмено изказва своето заблуждение...и се убеждава, че истинният Бог е само християнският Бог”[32]. Според Лактанций Максимин приключва живота си, като: „Той погълнал отрова...която изгорила вътрешностите му, а от болката си изгубва разсъдъка. По време на такъв пристъп, който продължава четири дни той ровил с ръце земята, лапал и поглъщал пръст. По време на страшни мъки си блъскал главата в стените; очите му изскочили от орбитите...В края на краищата той познал своята вина и молил Христа за милосърдието. Стенейки, пълната му с грехове душа напуснала измъченото му тяло в ужасна смърт”[33].

Лициний започва да отмъщава на близките на Максимин Даза и негови жертви стават всички близки родственици и дори чичо му Галерий, а също и деца – малолетните синове на Максимин, сина на Галерий Кандидиан и сина на Север. В Тесалоники са заловени вдовицата на Галерий Валерия и нейната майка Приска, бивша съпруга на Диоклетиан, който по това време е все още жив. Всички тези жени са посечени с меч. Лициний избива конкуриращите го династии и не е трудно да бъде заподозрян в стремеж към едноличната власт. Овладявайки контрола над азиатската половина на империята, Египет и Либия и запазвайки за себе си контрола над Илирия, той сега контролира територии, които вече са по-големи от контролираните от Константин.

Изминават няколко месеца след сражението и гибелта на Максимин Даза и империята навлиза в нов рунд на гражданската война. За начало се приема предложението на Константин за нова ревизия на вътрешните граници, а именно подялбата на третата част – Италия и балканските провинции. Лициний е принуден да се съгласи с предложения проект. Съуправител на августите става Васиан, военачалник, женен за сестрата на Константин Анастасия, който е удостоен със званието „цезар”. Това назначение се оказва неудачно. Неизвестно по каква причина, но Васиан се оказва въвлечен в заговор против своя тъст. Възможно е той да е недоволен от факта, че не е удостоен с титлата „август”, която би го поставила в равностойно положение с останалите двама августи, или че Константин не бърза да предаде провинциите в негово управление. Причината за недоволството би могла да бъде и във вътрешносемейните отношения. Лициний сключва таен съюз с Васиан, а свързващо звено е неговият роден брат Сенеций. Именно той предлага Васиан да организира заговор против Константин, обещавайки му подкрепата на Лициний. Заговорът е разкрит и Васиан, заедно с всичките си поддръжници и участници в заговора, са екзекутирани незабавно, но един от главните обвиняеми – Сенеций, успява да избяга при Лициний. Константин поисква Лициний да му изпрати беглеца, но августа отказва. Войната между двамата августи става неизбежна. Повод става заповедта на Лициний да бъде съборена статуята на Константин, намираща се в Емона (съвременният град Любляна), разположен до самата граница на Италия.      

През лятото на 314 г. Константин преминава Галия с 25 хилядна армия. Както и в предната война основната част е съставена от брити, гали и германци. Лициний изправя 35 хилядна войска, съставена изключително от илирийци. Противниците се срещат край Сирмиум (дн. сръбски град Сремска Митровица), до село Кибала в долината на река Сава, в ранното утро на 8 октомври. Илирийците се сражавали храбро, но понасят тежки загуби. Германската и галската кавалерия, действаща под прякото командване на Константин прегазва предните редици на италийците. Лициний заповядва да отстъпят, защото загубите му са огромни: на бойното поле загиват повече от половината му бойци.

Лициний повежда остатъците от разбитата си армия през Сирмиус, Наисус (Ниш)   и Сердика (София) към Тракия. Тук по негова заповед се събират отряди, разквартировани дотогава в Мизия и Македония. В навечерието на решителното сражение той удостоява най-добрият си пълководец Валент с титлата „цезар”. Място на новата битка става равнината около Мардия, в подсъпите към Адрианопол. И този път илирийците се съпротивляват упорито. Дж. Бейкър пише: „повече от век илирийската армия и илирийски командири управляват империята. И те съвсем не смятат да изпуснат властта от ръцете си. В разгара на битката Константин помита противниците си. Илирийците са принудени да се бият гръб в гръб докато не се смрачава. На заранта се оказва, че са отстъпили към Македонските планини, което е равносилно на пораженческо признание”  [34].

Лициний изпраща делегация при Константин за преговори. Като предварително условие последният иска отстраняването на Валент. Лициний приема това искане и заповядва на своя боен другар да се самоубие. Валент, като верен войник, изпълнява заповедта. Едва след това двамата августи се срещат. Признавайки вината си за започване на военните действия против първия август, Лициний отстъпва на Константин балканските провинции, с изключение на Тракийския диоцез. Договарят се и за следното – Константин, като първи август ще може да назначава двама цезари, а Лициний – само един.

В изпълнение на тази договореност през 317 г. Константин обявява за цезар петнадесетгодишния Крисп - син от първата му жена Минервина и големия си син от Фауста, младенец, носещ неговото име. На свой ред Лицинийй удостоява с титлата цезар друго бебе -  собствения си син Лициниан. След победата над Лициний, константинова резиденция става Сирмиум, но през 318 г. пренася щаб-квартирата си в Сердика. Тези действия предизвикват опасенията на Лициний, че войната не е приключила, тъй като Константин се приближава до владенията му.

Миланският едикт е издаден от името на двамата августи и той установява един и същ юридически режим за християнската църква и за другите религиозни общини в империята, но реалната религиозна политика зависи от личните убеждения на управителите. Привързаността на Свети Константин към християнството е широко известна на Запад, който той управлява, и на Изток, където броят на християните е по-голям, но където управлява Лициний, който остава езичник.  И това не може да не повлияе на отношението на християните, християнския клир и епископите към този и към другия император. Лициний не може да повиши популярността си сред християнските среди, които са подозрителни към него, поради методите му на управление. Подобно на низвергнатия Максимин и Лициний се опира на езическите групи в земите си и се стреми да даде реванш, който да възвърне монопола на политеистичните култове. Както е било в самото начало на гоненията при Диоклетиан, Лициний прогонва християните от двореца си, уволнява чиновниците-християни, изгонва християните от армията, конфискува имущество на християни. Характеризирайки религиозната политика на Лициний, древният църковен историк Сократ Схоластик, пише: „Лициний, като истински езичник, ненавиждал християните и ако не се боял от Константин щял да извършва гоненията още по-явно и по-жестоко. Понякога решавал да им нанесе вреда и започвал гонения, но те не били повсеместни, а местни...Той постановил закон, според който епископите да не се сближават с елините, и това да не позволява да се разпространява християнството”[35]. Поради мерките, предприети за пресичане на християнската мисия, Лициний се опасява от заговори против себе си от страна на епископите, затова им забранява да извършват събори и да се посещават взаимно. Евсевий Кесарийски, по това време самият той епископ в подвластната на Лициний Палестина, коментира по следния начин тази забрана и последствията от забраната: „Това му послужило за повод срещу нас: ако ние нарушим този закон, то ще бъдем жестоко наказани, а когато решим да се подчиним на указа ще отслабим Църквата, затова този спор е много важен и не може да бъде взето друго решение, освен съборно”[36].

Изобретявайки най-чудати способи за притеснения на християните, Лициний издава актове, граничещи с абсурди: „Той издал...закон, забраняващ на мъжете, отправящи молитви към Бог да го правят заедно с жени, и на женида посещават достопочитани училища на добродетели. Забранява и на епископите да преподават на жени учението за богопочитане, а за наставници на жени да бъдат избирани само жени (както виждаме такава е традицията сега при протестантския феминизъм) За разрушаване на Църквата той измисля и още нещо – заповядва обичайните събрания на народа да се извършват зад градските врати, на открито място, под предлог, че въздухът извън града е по-чист, отколкото вътре в града”[37]. Както пише Евсевий: „накрая...неговото безумие било въоръжение против Църквата и нападение над епископите, в което виждал особено съпротивление. Приятелите на великия и боголюбив василевс той считал за свои врагове. Лишен от ум, изливаше гнева си върху нас”[38]. В Амасия и в другите понтийски градове едни църкви са разрушени, а други са затворени; предстоятелят на Амасийската църква свещеномъченик Василий е екзекутиран. По заповед на местния управител Агрикола, желаещ да угоди на Лициний, свещеномъченик Власий, епископ Севастийски, е изтезаван и след това обезглавен. Жертви на гонителите става и свети великомъченик Теодор Стратилат, командващ  гарнизона в Хераклея.

Император Константин не може да остане безучастен наблюдател на случващото се в източните райони на империята, оставени в ръцете на съуправителя му. Войната между августите явно е неизбежна. Според Евсевий Кесарийски, Константин настъпва против Лициний като защитник на своите единоверци – християни: „Константин взема мъдро решение и с вроденото му човеколюбие, и твърд характер бърза да помогне на угнетените”[39].

Съвременник на извънредната гражданска война и през следващите години събеседник на равноапостолния император, на Евсевий са добре известни причините за войната. За пряк повод се приемат събитията, разиграли се по дунавската граница. На два пъти – през 319 и през 322 г. през река Дунав нахлуват в имерията готи и сармати. Нападенията са отразени от войската, действащи под командването на Константин, след което последват наказателни експедиции, дълбоко в земите на нашествениците. По време на тези операции, подчинените на Константин отряди навлизат на територията на Тракийския диоцез – единственият в Европа, останал под властта на Лициний. Демонстрирайки недоволство от посегателството върху правата му, Лициний отсича и пуска в обръщение в своите земи монети в чест на победите над готите и сарматите с девиза: „Sarmatia devicta (Победената Сарматия). Император Константин приема това като оскърбление и достатъчен повод за започване на военни действия против съуправителя. А за войната се готви и Лициний.

Августите набират за кратко време легиони и помощни войски  в колосални размери: 130 хилядна армия за Константин и 165 хилядна за Лициний. Последният имал преимущество и във флота. Неговият флот наброява 350 бойни кораба, а флотът на Константин – само 200. Военно-морските сили на Лициний са командвани от опитния адмирал Абантус, а тези на Константин са командвани от сина му – цезаря Крисп, който вече има бойния опит от операциите на Запад.  Но предимството е на страната на константиновите войници – гали, германци и илирийци, които са сред най-боеспособните бойци в империята. Набраните само от азиатските провинции на Лициний войници им отстъпвали по боен опит.  

През юни 323 година армията на Константин навлиза в Тракия. По заповед на Константин пред войската му се носи свещен лабарум с изобразен кръст , видян от императора преди битката му с Максенций и монограм на Христа Спасителя, към който Константин, според Евсевий се обръща за победа, заедно с намиращите се в армията му свещеници.

Насреща му се движи Лициний с войската си. Както пише Евсевий, Лициний се обкръжил с „проницатели и египетски гадатели, съставители на вълшебни отвари  (фармакетес) и шарлатани (гоитас), жреци и пророци...и ги попитал какъв ще е изходът от войната. Те му отговарят, че той, безспорно, ще победи враговете си”[40]. А в самото навечерие на битката, Лициний, според думите на същия историк „привиква избрани щитоносци...и титулуваните си приятели в едно охранявано и свещено място. То било във влажно и тъмно място, където се намирали различни изсечени от камък статуи на езически богове. Запалвайки пред тях свещи и принасяйки им обичайните дарове, Лициний произнесъл следната реч: „Любезни приятели и съратници! Ето бащините ни богове, които и ние почитаме и благоговеем пред тях по наставление на предците ни. А началникът на противниковата армия отхвърли бащините ни обичаи, прие безбожно мнение и се намира в заблуждение прославяйки някакъв чуждоземен, неизвестно откъде взел се Бог. С Неговото знаме срами войската. Доверявайки Му се, той вдигна оръжие не против нас, а против нашите богове”[41]. Ако се доверим на осведомеността на Евсевий, който предава тази реч „лично чувайки я”, Лициний казва следното: „Днешното време ще покаже кой се заблуждава в своето мнение: то ще даде предимство ту на нашите богове, ту на противниковите богове, ако постигнем победа , то с цялата наша справедливост ще докажем, че спасители и истински помощници са нашите богове”[42].

Войските на противниците се срещат край портите на Адрианопол. Войните на Лициний не се огъват под натиска на по-опитните ветерани на противника, но понасят тежки загуби. За да спаси армията си, Лициний заповядва отстъпление, преди изходът от сражението още да е ясен. Както се оказва, загубва 34 хиляди войници. Както и в първата война срещу Константин, Лициний отвежда войниците си във Византион.  По същото време флотът, под командването на Крисп, разгромява противниковите военноморски сили в Хелеспонтийския залив и влиза в Босфора и Златния рог, като по този блокира Лициний по море, а баща му Константин обсажда Византион по суша. Лициний обявява детронацията на Константин и удостоява с титлата август своя генерал Мартиниан и му заповядва да командва отбраната на Константинопол, докато той преминава с войски на азиатския бряг при Халкидон в опит да набере войски за продължение на войната. Оставяйки част от войските си да обсадят Византион, Константин се отправя начело на основните си сили, преминава Босфора и настига армията на Лицинийй при Хрисополис. В последвалото сражение край стените на този град Лициний загубва други 25 хил. войници, и с остатъка от армията си отстъпва в Никомидия.  

Жената на загубилия император, Констанция, го убеждава, че му е останал само един начин да спаси живота си – да поиска пощада от Константин. Получавайки съгласието на мъжа си, Констанция заминава при брат си, който веднага изявява желание да се срещне с Лициний. „Константин, според Дж. Бейкър, приветствал Лициний, целунал го братски, седнали заедно, определил му достойна пенсия и му предложил като резиденция Тесалоники”[43]. На този етап Константин пощадил и новоизлюпения „август” Мартиниан.   

Но изминават няколко месеца и Лициний , а заедно с него и Мартиниан са екзекутирани по заповед на сената. Лициний е обвинен в това, че сключва заговор с враждебните към империята готи. В „Гетика”, написана от  Йордан около двеста години след Константин, се описват тези събития [44].

Според версията на Евсевий, Лициний е осъден на смърт като враг Божи, а за заговора с готите не споменава и дума: „Богоненавистника и неговите привърженици са осъдени и предадени на смърт след края на войната от Константин...Заедно с тиранина погиват и неговите съветници-богоборци”[45].

След премахването на Лициний, всички издадени от него актове са незабавно отменени и християните от Изтока получават пълна свобода на изповеданията с дарувания им Милански едикт. С приключване на гражданската война се възстановява единството и единовластието в Римската империя. Въведената от Диоклетиан тетрархия е окончателно премахната. Евсевий отдава хвалебствия за извършеното на Константин в най-патетични думи: „Всички части на Римската империя се съединили в едно цяло, целият народ на Изтока се слял с другата половина на държавата и цялото се украсило с единовластие, начело с една глава, и всички започнали да живеят под управлението на този монарх. Светозарното сияние на благочестието, стояло преди в тъмнина, стига до радостни дни; нямало и помен от изминалите бедствия; всички и навсякъде прославяли победителя и прославяли за признат Бог само Този, Който е донесъл спасението. А славният във всяко отношение василевс-победител...приел Изтока, и както е било в древността съединил в себе си властта над цялата Римска империя”[46]. В тези думи на църковния историк за първи път в християнската литература е изразена характерната за по-късната византийска историософия идея за взаимовръзката на Божествената монархия с политическата монархия. 

Утвърждаването на монархическия елемент в държавническия строй на империята е изразено в повишаване на статуса на императорския двор. Още през 317 г. синовете на Константин – Крисп и Константин, са  провъзгласени за цезари; през 324 г. цезар става вторият му син от Фауста – Констанций, тогава все още младенец; по-късно, през 333 г. с тази титла е удостоен Констант – най-малкият от императорските синове, а през 335 г. и племенникът му Делмаций. През 324 г. майката на Константин, Елена, става августа и едновременно с това, тя получава правото да ползва средства от хазната, без да предоставя на сина си отчет за изразходваните средства. Благочестивата старица ги използва за строителство на църкви и най-вече в Светите земи, а също и за помощ на нуждаещите се. И въпреки всичко, въпреки укрепването на монархическите начала на управлението, Рим и при Свети Константин остава република. И нито той, нито някой от приемниците му чак до VII век не употребява за себе си в официални актове титула „rex”, или, на гръцки език – „василевс”.  

Победата на Константин над Лициний зарадва и е приветствана не само от християните, но и от другите благонамерени римляни, вероятно с изключение на ревностните езичници. Последните по това време вече не са толкова много, а според Евсевий, който разбира се, не трябва да бъде приеман буквално: „изчезнал всякакъв страх от бедствия, от който преди това всички се страхували, и хората, които до този момент са били с наведени глави, сега погледнали с ясни очи и на лицата им се изписали усмивки”[47]

 

Първа част на статията можете да прочетете тук

СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.

Към рубриката по История на православната църква ТУК.

 

Бележки:


 

[1] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина // Евсевий Кесарийский. Похвала Константину. Жизнь Константина. Москва, 1996, с. 34.

[2] Пак там, с. 35.

[3] Пак там, с. 39.

[4] Пак там, с. 46.

[5] Пак там, с. 47.

[6] Пак там, с. 42.

[7] Пак там, с. 47.

[8] Буркхард Я. Век Константина Великого. М., 2003, с. 263.

[9] Болотов В.В. Лекции по истории Древней Церкви. М., 1994. Т. 3, с. 9.

[10] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 43–44.

[11] Пак там, с. 44–45.

[12] Болотов В.В. Лекции по истории Древней Церкви. Т. 3, с. 8.

[13] Пак там, с. 12.

[14] Там же.

[15] Пак там, с. 13.

[16] Пак там.

[17] Пак там.

[18] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 45.

[19] Буркхард Я. Век Константина Великого, с. 286.

[20] Болотов В.В. Лекции по истории Древней Церкви. Т. 3, с. 16.

[21] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 45–46.

[22] Пак там, с. 42–43.

[23] Буркхард Я. Век Константина Великого, с. 266–267.

[24] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 50.

[25] Пак там, с. 50–51.

[26] Евсевий Памфил. Церковная история. М., 1993, с. 358.

[27] Пак там.

[28] Пак там, с. 360.

[29] Пак там.

[30] Пак там.

[31] Бейкер Дж. Константин Великий. Первый христианский император. М., 2004, с. 174.

[32] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 60.

[33] Цит. по: Norwich J. A Short History of Byzantium. New York, 1997. P. 37.

[34] Бейкер Дж. Константин Великий. Первый христианский император, с. 183.

[35] Сократ Схоластик. Церковная история. М., 1996, с. 9.

[36] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 55.

[37] Пак там, с. 56.

[38] Пак там, с. 58.

[39] Пак там, с. 63.

[40] Пак там, с. 64.

[41] Пак там, с. 65.

[42] Пак там.

[43] Бейкер Дж. Константин Великий. Первый христианский император, с. 229.

[44] Иордан. Гетика. М., 2008, с. 82–83.

[45] Евсевий Кесарийский. Жизнь Константина, с. 71.

[46] Пак там, с. 72.

[47] Пак там, с. 71–72.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре