На 6 ноември в своя календар Българската православна църква отбелязва десетата година от упокоението на блаженопочившия и приснопаметен архипастир на родната ни Църква - Българския патриарх Максим. В най-новата ни история той е най-дълго управлявалият предстоятел, който проводи БПЦ през нелекото време на социалистическия атеистичен строй, както и през бурното време на политическите промени след 1989 г. в т.нар. преход.
За Българския патриарх Максим в Троянската св. обител днес бе отслужена Заупокойна св. литургия и панихида. Богослуженията бяха възглавени от Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил, с когото съслужиха Техни Високопреосвещенства митрополитите: Пловдивски Николай, Варненски и Великопреславски Йоан, Русенски Наум, Врачански Григорий, Видински Даниил и Доростолски Яков, както и Техни Преосвещенства епископите: Велички Сионий, игумен на Троянската и Бачковската св. обител, Знеполски Арсений, пръв викарий на Пловдивския митрополит, Главиницки Макарий, викарий на Русенския митрополит, архим. Василий, протосингел на Софийска св. митрополия, йеромонах Стефан, брат на Троянската св. Обител, духовници и дякони, водени от протодякон Деян Коруновски. На панихидата в молитвено съслужение се включи и Неврокопският митрополит Серафим.
Слово в памет на Българския патриарх Максим прочете Ловчанският митрополит Гавриил. В него, от името на Неговото Светейшество Българския патриарх Неофит, той каза: „Свидетелство за високите достойнства и авторитета на приснопаметния наш отец и патриарх Максим беше както любовта, на която той се радваше сред своето паство и в средите на духовенството на светата ни Църква, така и огромното уважение към него от страна на неговите събратя – Първойерарсите на всички канонични Православни църкви по целия свят. За всички тях той беше обичан брат и съслужител, образец за всеотдайно архипастирско служение и пример за подражание, а затова и неговото отшествие беше загуба не само за нас, неговите обични чеда, но и за Светото Православие... Помнейки голямата любов на патриарх Максим към повереното му от Бога паство, ние вярваме и знаем, че той и сега не престава да се моли и да се застъпва пред небесния престол за Православната ни църква и за всекиго от нас, и да изпросва от Всемилостивия и Всещедър Бог Неговата благодатна помощ и подкрепа за православния ни български род, който дядо Максим отечески обичаше и на който отдаде целия си земен живот" (Цялото слово на Светейшия патриарх Неофит може да прочетете тук).
В края на богослужението бе изпята „Вечная память" за патриарх Максим.
+ + +
Патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 година в село Орешак, Троянско, в благочестивото семейство на Найден Минков Рачев и Пена Борджукова. Едва завършил прогимназия в родното си село, родителите му дават по-малкия си дванадесетгодишен син за послушник в недалечния Троянски манастир.
От 1929 до 1935 година учи в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличие.
През следващите три години Марин е певец и деловодител при храма „Успение Богородично" в Русе. От есента на 1938 до 1942 година изучава богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски", като през ваканциите е певец, билиотекар и проповедник в Троянската света обител.
На 13 декември 1941 година, през последната година на обучението си, приема в параклиса на Богословския факултет монашески постриг с името Максим от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски" е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския Митрополит Паисий.
След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. На тази длъжност иеродякон Максим е близо пет години - от 1942 до лятото на 1947 година.
Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир „Успение Богородично" се състояло ръкоположението на о. Максим в йеромонашески чин от Врачанския митрополит Паисий. На 12 юли 1947 година по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1 септември 1947 до 1 май 1950 година архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 година) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.
След завръщането си в България от 15 юли 1955 до 1960 година заема поста главен секретар на Св.Синод, като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на Българската православна църква (от 1957 до 1960 година).
Хиротонисан е в епископски сан с титлата „Браницки" на 30 декември 1956 година в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски".
На 30 октомври 1960 година е избран, а на 20 ноември е канонически утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил, митрополит Максим е наместник-председател на Св. Синод от 13 март до 4 юли 1971 година.
На 4 юли 1971 година Църковно-народният патриаршески избирателен събор в София с единодушие провъзгласява митрополит Максим за Патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит.
На интронизацията му присъстват глави и представители на всички поместни православни църкви.
Българският патриарх Максим с твърда вяра в Бога и високо архипастирско съзнание работеше за благото и преуспяването на светата ни Църква.
Бог да го прости! Вечна и блажена да бъде паметта му!
Текст и снимки: Ангел Карадаков
