Днес, в 4:20 часа сутринта, известната българска писателка и сценарист Свобода Бъчварова изгасна тихо на 87-годишна възраст, след мъчителна седмица в бразилска болница.

Както ни извести дъщеря й Елица, преди това Свобода е поискала да се изповяда и да се причасти със Светите Христови Тайни.

Семейството на дъщеря й  я съпроводи в последния й път. Погребението беше в 16 часа следобед в Рио Кларо.

Свобода Бъчварова е родена в гр. Горна Джумая (Благоевград) в семейството на Тодор Ангелов и Александра Шарланджиева. Поради левите си убеждения родителите й емигрират първо в Австрия, след това във Франция, по-късно са екстрадирани в Белгия. След обявената амнистия за майки с деца, 5-годишната Свобода се връща с майка си в България, а баща й остава в Белгия, където е убит през 1943 г., като участник в Съпротивата. Като студентка по естетика в бившия Съветски съюз, след 9 септември 1944 г. Свобода попада в кръга на руските писатели и поети дисиденти и започва дълбоко да се съмнява в марксистката доктрина.

Свобода Бъчварова е автор на романите "Великденска ваканция", "Литургия за Илинден", "Жребият", "Гонитбата", "Наследникът", "Приключенията на Фильо и Макензен", "Телеграма с много неизвестни", "Опасен чар", "Земя за прицел" и "По особено мъчителен начин…".

Името й е свързано с класически произведения на българското кино, в които е сценарист или автор на книгите първоизвори: "Жребият", "Опасен чар", "Не знам, не чух, не видях", "Фильо и Макензен", "Бой последен", "Спомен", "На всеки километър", "Мера според мера" (по романа й "Литургия за Илинден").

Редактор е на лентите "Авантаж", "Лачените обувки на незнайния воин", "Мъжки времена", "Козият рог", "Господин за един ден", "Няма нищо по-хубаво от лошото време" и "Таралежите се раждат без бодли".

От брака си с д-р Любен Бъчваров има една дъщеря Елица, омъжена в Бразилия, при която Свобода живееше от 1989 г.

Носител е на много награди, между които и на най-голямото държавно отличие – Орден "Стара планина", връчен й от президента Г. Първанов през 2005 г. по случай нейната 80-годишнина.

Да си спомним за Свобода Бъчварова, която даде интервю специално за читателите на сайта "Всемирното православие" малко преди Рождество Христово, 2011 г. До този момент то е прочетено от повече от 4 000 души!

Мир и светлина на душата й, която най-после е в небесен покой!

 

„ДА СПОДЕЛЯШ ВЯРАТА СИ, Е ДА СПОДЕЛЯШ ЖИВОТА СИ С ХОРАТА ОКОЛО ТЕБ - ТАКИВА, КАКВИТО СА”

Благодарение на моя приятелка, Анна - близка със семейството на известната българска писателка и сценаристка Свобода Бъчварова, имам шанса да се свържа с нея чрез дъщеря й, при която живее. Бях научила, че когато силите й позволяват, г-жа Бъчварова посещава службите в Руската православна църква „Св. Зинаида” в бразилската столица Рио де Жанейро, където дъщеря й Елица е омъжена.

Г-жо Бъчварова, как Вие, изявената българска интелектуалка, стигнахте до вярата в Бога?

Много ми е приятно да се запознаем, макар и «задочно», по модерните технологии за общуване, както Вие казвате.

Да говорим за вярата е винаги трудно и, някак си, неловко. Това е толкова интимна тема… Може би най-съкровената, защото е неразривно свързана с любовта… Бих казала, че е нейната дейна форма.  Св. Григорий Палама нарича вярата „проникновението на сърцето”.

Едва ли е уместно да се каже, че „достигаш” до любовта. Същото важи и за вярата. Тя е заложеност и дар, среща, вдъхновение… Велика радост, но и трагизъм, поне в моя личен опит.

Ап. Павел казва, че вярата е същност на надеждата, залог за иначе непознатото бъдеще. Тоест, тя е неразривно свързана с риск.

Мисля, че това важи дори и за идеологиите. Защото изкусителното в идеологиите е свързано преди всичко с личния опит и пример, а не е просто въпрос на „идеи”. „Идея”, която се остава да бъде „постигната” по линия на разума, доводи и убеждения е, в най-добрия случай, мнение или математическа формула и никога няма да бъде вдъхновение нито за превъзмогване, нито за саможертва – върховни критерии за активна вяра, за подвижничество, по прекрасната българска дума.

И по същата логика, рухването на една вяра и разбитите надежди са горчив опит, разгром в живота, свързан с лъжата, с несъответствието на думите и делата, и т.н., а не просто резултат от наличието на по-добри идеи…

А християнството и обръщането ми към него дължа, преди всичко, на мъжа ми и на свекър ми. Приемам го единствено като благодат и висша милост.

Има ли с кого да споделяте  християнските си убеждения - семейството, църковна общност - и в какво се изразява това?

Да споделяш вярата си е да споделяш живота си с хората около теб, такива каквито са, а не някакво особено тайнство и членство в специално общество. Иначе се получава избраничество и деление, стигащо до фарисейство – често, голямото изкушение в емигрантските среди.

Митрополит Антоний Сурожкий, сам той бежанец и емигрант и когото дълбоко почитам, е казал много важни истини свързани с въпроса Ви.

„Няма християнин в единствено число… Да бъдеш християнин, означава да бъдеш член на тялото Христово.”  А това за него не е само въпрос на църковност.

„Ние загубихме това съзнание на тяло,” казва той.  „ Разбира се, днес ние се опитваме да го възвърнем, казвайки, че трябва да се превърнем в общност.

Не! Не трябва да се превърнем в общност - една из многобройните общности на хора с едни и същи вкусове, вярващи в един и същи Бог, изповядващи едни и същи постановки. Това е религиозно съдружие … Христов клуб. И това не е достатъчно!

Тялото не е просто сбор на отделни хора, имащи общите цели, а иначе живеещи всеки сам за себе си.”

За да се осъществи православната вяра като Христово тяло, трябва да сме наясно, твърди той, „че в този свят, където Бог няма определено място,… където Той е чужденец и скитник, ние сме мястото на Неговото присъствие, Неговия дом”… И трябва да се стремим да живеем подобаващо…

Какво е най-важното, според Вас, което трябва да научи човек, преминавайки през живота?

Да търси Божия образ и подобие в лицето на всеки човек, без изключение. И да не забравя, че е смъртен.

Как гледате на голямата българска емиграция през годините на прехода - като опасност от загубване на българските корени и претопяване в местната среда или като възможност за разширяване на кръгозора и начин да имаме стотици хиляди "посланици" на България и православието по света (имам предвид, че обикновено, когато се събере по-голяма българска общност, хората в нея искат да имат своя църква)?

Каквато страната – такава и емиграцията – тоест, многообразна и противоречива.

Не може да представляваш страната си автоматично - само защото си роден и отрасъл в нея. Да си представител е съзнателна и съзидателна дейност.

И не веднъж съм го казвала – за мен емигрантството е преди всичко духовен опит. Учи на отвореност и на преодоляване на кумира, който лесно правим от себе си в атмосферата на домашна суета. А най-важното, емигрантството кара човек да направи преоценка на родината и да заеме съзнателна позиция по отношение на съдбините й. Тази позиция определя и гражданското ни отношение в новото общество, където се намираме. Не е случайно, че почти всички наши възрожденци, както и много от революционерите ни са били емигранти за дадено време. А и Ганди е бил емигрант, както знаете, и ми се струва, че неговото вдъхновено «бъди сам ти промяната, която искаш да видиш на този свят», е тясно свързана и с този му житейски опит.

Вашето пожелание по случай Рождество Христово.

Здраве и радост! И да не забравяме думите на Мария Скобцова, (руска емигрантка и участница в антифашистката съпротива във Франция; причислена е към новоправославните светии на ХХ век), че „пътят към Бога минава през любовта към хората – друг път няма”.

Въпросите зададе Василка Нанева

Снимки: личен архив на г-жа Свобода Бъчварова

 

 

В Рио Кларо, където Свобода Бъчварова написва последната си книга

 

С отец Веселин Павловски, руски емигрант, представил се пред Господа на 86 г.

 

На Великден 2010 г. в Руската църква „Св. Зинаида” в Рио де Жанейро

Великден 2010 г. - с внуците Лукас Александър и София Клаудия