Трети март 1878 г. – Трети март 2013 г.

135 години от Освобождението на България от турско робство. Основателно този ден е обявен за национален празник на всички българи.

Да си припомним страшното начало. В ония кървави дни и зловещи нощи св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната престолният Търновград ще падне. Духовният отец на българите повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!” „Как да направя такава камбана?” – попитал майсторът. Светейшият патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я просълзен и я хвърлил в горящата лава...

В тази книга била написана историята на България!

Когато камбаната била готова, покачили я на най-високия връх – Царевец. Оттам се понесъл гласът й – протяжен, съдбовен...

Кръвожадният Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г.

Замлъкнала камбаната и петстотин години мълчала.

Това е легенда, но тези петстотин години не са легенда. И каквито и думи да изплачем, те ще бъдат бледи пред мъките и страданията на милия ни български народ.

Затова идваме направо на Трети март. Светъл връх е той в историята на България. Белязан е със знака на вековечни битки срещу омразния турски поробител.

Трудно е с няколко думи да обхванем вълненията на десетки поколения в очакването на този ден. Един календарен лист не може да възкреси цялото великолепие на този дивен ден, огрял навред земята ни с българско слънце.

Но истината и без подробности е голяма и велика. И съдбовна! Защото е проверена от историята, от времето, от обичта между двата братски народа – българския и руския, защото е скрепена с пролятата кръв.

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13), казва Господ Иисус Христос. Затова и народът ни е посрещал с хляб и сол своите освободители. Подвизите им са обкичени с песни и предания, над костите им са издигнати паметници, народната пътека не зараства към техните музеи. В историята ще останат студовете и жегата, кървавите битки при Шипка и Шейново, пожарищата в Стара Загора, долината на мъртвите край Плевен, но паметта народна ще продължава да свидетелства дълбоката обич и благоговение на българския народ.

Защо празнуваме този ден и в църква?

В православния ни календар той е отбелязан с червени букви – Ден на Освобождението на България. Това значи, че следва да го изживеем като празник, с необходимите изводи на поука и душевна полза.

На какво най-вече трябва да спрем нашето внимание?

Турчинът не е правил разлика между българи и православни християни. Ние правим това днес. Той е охарактеризирал всички българи като „гяури”, т.е. неверници за мохамеданската религия. В желанието си да ни потуши изцяло, той се е стараел да ни потурчи, да ни погуби вярата, защото е знаел: погубвайки ни вярата – за народността няма да има проблем.

Разрушавайки народностните ни богатства, турчинът не се е свенил да посегне и на духовното ни съкровище. Завоевателят е заточил Светейшия ни патриарх, унищожил е светата ни Патриаршия, изгорил е всичките ни библиотечни книги, разрушил е църкви, манастири. Многократно е посягал и на светата ни вяра. Българската православна църква има най-много мъченици през турското робство. В църквите и манастирите обаче ние сме запазили нашата самобитност и националност. Петстотин години сме били без правителство и държава. Светата ни Църква е била всичко. Тя е запазила вярата, книжовността, традициите, обичаите, езика, името българско. В църквите и манастирите народът ни е търсел опора, защита, училище, приятели. В църквите и манастирите се е поддържал огънят на непокорния български дух. От църквите и манастирите впоследствие са изхвръкнали орлетата на свободата и независимостта. Няма въстание без свещеник или монах, няма недоволство срещу турчина, в което да няма пръст българският духовник. Защитавайки вярата си, те са защитавали и българската чест. Предавайки вярата си, те са се считали вече мъртви. Всички знаете „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?”!

Из недрата на българската вяра и Църква са израснали всички титани на духа, които са спомогнали за църковната независимост, донесла впоследствие и политическата. Църковниците са поддържали идеята за ценността на православната вяра, те са търсили съдействие в единоверците, те са насаждали вярата у народа, че на север имаме по-голям брат със същата кръв, вяра и език, който ще ни помогне да се освободим. Там са пращани нашите таксидиоти за просия, там са провождали децата ни на училище, оттам са се надявали на помощ.

От манастир е излязъл и светецът, който турил началото на новото ни житие. Така че от този ден нататък народът ни история да има и да бъде народ. Пак църковници я разнасят и разпространяват. Църковници подбуждат цялостното ни възраждане, та да се стигне до българския Великден, когато възкръсва Българската екзархия - олицетворение на целокупния български народ в Тракия, Мизия и Македония.

Българската екзархия упълномощава Драган Цанков и Марко Балабанов да посетят столиците на Великите сили, за да запознаят правителствата със зверствата при потушаването на Априлското въстание. И когато на Запад ги попитали: „Къде са акредитивните ви писма?”, те отговорили: „Нашите акредитивни писма са опожарените селища, невинната кръв на жертвите и сълзите на българския народ!” И накрая, на сърцераздирателната просба на Българския екзарх Антим І за помощ и избавление на българския народ император Александър ІІ собственоръчно резолирал: „Болгарию освободить!”

Че как няма да празнуваме Трети март! Че той е и наш църковен празник, празнуван от БПЦ и във времена на забрава. Най-хубавите проповеди са на този ден, най-тържествените молебени са на този празник. Народът тогаз е бил църковен. Търсел е Божието благословение. Вярвал е в силата на Кръста. Вождове и войници гръмогласно са пеели „Христос воскресе!”, „С нами Бог!”. Царското и владишкото благословение на изпроводяк е било : „И да хранить вас Господь!” На устата на освободителите са били църковните слова: „За братий! За светлое дело! За веру Христову! За свободу славян!” А Кишиневският епископ Павел, като благославя българското опълчение, изрича: „Доброволци, българи! (...) Да ви помогне Господ да поразите врага, а вашите родни братя да спасите от робство, мъка и гибел. (...) Силният в битките Господ да ви даде сила (...)” И на Самарското знаме стоят думите: „Да воскреснет Бог и разточатся врази Его!”

Тъй както праведният Лазар чакал в гроба да чуе гласа на Спасителя, така и българите чакали Трети март. И камбаната, която потънала през 1393 г., отново забила на Трети март. Но не като на погребение, а като на Великден.

„България възкръсна! Камъкът, който няколко века покриваше (...) приживе заровения български народ (...), се отвали!”- ще пише Българският екзарх Йосиф Първи в благодарствения адрес до Цар Освободител.

Какво е Трети март за нас, българите в Патриаршеската катедрала?

Ден на добър спомен, ден на преклонение! Ден, в който трябва да се помолим за всички, дали живота си за вярата и освобождението на Отечеството. Ден, в който да си припомним, че изпепелената от петвековни пожарища българска земя е поселена от народ, който през всички столетия на това жестоко робство е запазил непокварено свеж, изумително млад и активен своя народностен характер, своята православна вяра, своя борчески съзидателен дух. Народ, който под светото човешко слово „свобода” прибавя и клетвеното „или смърт”. Народ, който е готов и достоен за своя Трети март.

Трети март е светъл ден за нас, вярващите. Ден, който трябва да се помни с ежегодно отбелязване и тържества. Ден, в който да изпеем „Вечная память!” за всички воини, български опълченци, български поборници, български будители и строители на Отечество България.

ЧЕСТИТ 3 МАРТ - ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ!

Произнесено на 3 март 2013 г. в ПКСХП "Св. Александър Невски".
Из книгата на митр. Йосиф „Да пазим Божия закон”, С., 2009 г., с. 487-490. Сн.: А. Димитров

03 март 2013 19:00, Българска Патриаршия