Автор: Боряна Борисова
В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!
Братя и сестри,
Въпросът за прошката е винаги е актуален и е неразривно свързан с духовната борба, която водим. Всички ние тук сме се събрали и сме толкова различни - на различна възраст, мъже и жени, духовни лица и миряни, с различни професии, работещи и безработни, болни и здрави, бедни и по-заможни, с различни характери, емоционалност и интелект - всеки със своя индивидуалност, - но винаги ни обединява едно - нашата вяра в Господа Иисуса Христа и любовта ни към Него. Всички вървим по един общ път и с една цел - спасението на душите ни. Някои са по-силни, други - по-слаби, трети са съвсем изнемощели от житейските несгоди, и всеки от нас е обременен от различни грехове. Всички искаме да станем свободни, да носим мир и радост в душата си. Това може да стане тогава, когато свалим тежките окови на греховете, освободим сърцата си за любовта към Бога и ближния. В нашия общ път духовно по-силните трябва да помагат на по-слабите, трябва да се научим да се приемаме един друг с ласка, с любов и всичко един другиму да си прощаваме.
В Господнята молитва, дадена ни в Евангелие от Матея, е казано: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си". Значи прошката, която даваме на ближните си, е условие, за да получим прошка на греховете си от Господа. И ако видим, че сърцето ни не към всички е чисто, то и не трябва да искаме нищо от Бога, защото Му нанасяме оскърбление, когато, бидейки грешни и имайки печал срещу подобния на нас човек, казваме Богу: „прости ми греховете (както и аз прощавам)".
Бог е любов и обича всички човеци. Той не ни дели нито според греховете ни, нито според качествата ни, нито според пола или възрастта ни, нито според здравословното ни състояние. Неговата любов се излива към всички еднакво, както слънцето огрява с лъчите си всичко живо. Както майката обича еднакво двете си деца - едното, кротко и смирено, другото - буйно и непослушно. Бог и на най-големия грешник може да прости, стига той да се покае дълбоко в душата си, да вземе решение да върви по нов път, по пътя на борбата с греховете и обновявайки се, да се очиства и освещава чрез тайнствата Покаяние и Евхаристия, т.е. след дълбоко покаяние в себе си, очистен чрез пост и молитва да изповяда греховете си пред свещеника и опростен да приеме пречистите Тяло и Кръв Господни под вид на свето Причастие.
Ние, християните, сме задължени да подражаваме на нашия Отец Небесен, да бъдем съвършени като Него, т.е. да обичаме всички еднакво. „Съвършената любов, според св. Максим Изповедник, обича добрите като приятели, лошите - като врагове, но благодетелствайки им, търпейки много, понасяйки причиненото от тях, никога не отплащайки се за злото, но даже страдайки за тях, когато случаят го изисква, та ако е възможно да ги направи свои приятели... Така и нашият Господ Иисус Христос, показвайки Своята любов към нас, е пострадал за цялото човечество и на всички ни еднакво е дал надежда за възкресение."
Често ние се противим и не искаме да дадем прошка на нашия ближен, защото смятаме, че е недостоен за нашата любов. Оказва се обаче, че за нашата е недостоен, но е достоен за Божията любов. Защото Бог е пролял за него кръвта си на кръста. Тогава? Това означава, че ние сме станали роби на нашия егоизъм, който ограничава любовта към ближния ни. Пътят към съвършенството е друг - да разтворим сърцата си, да се себераздаваме, да се отнасяме снизходително към недостатъците на другите и да се молим за тях.
Св. Тихон Задонски казва: „Когато видиш нещо лошо в твоя ближен (или чуеш за него), то запечатай устата си с мълчание, а за него се помоли на Господа, да го поправи; и за себе си се моли, да не паднеш в същия порок, защото на всякакво падение подлежим, като немощни".
Нека да помислим: когато обичаме някого, ние обичаме и този, когото нашият любим обича. Ако обичаме Бога, следва да обичаме и този, когото Бог обича - следователно трябва да обичаме всички човеци, както Бог ги обича. Любовта е снизхождение към недостатъците им, тя е прощаване на греховете им.
Този, което е по-силен в духовната борба, по-съвършен в любовта, съумява пръв да поиска прошка, дори и да няма вина в някоя утежнена ситуация. Това той прави, за да съхрани мира между себе си и ближния, за да не допусне да се ожесточи сърцето на ближния му, както и собственото му сърце.
Горчиво е да наблюдаваш, когато и сега между нас се намират християни, които не позволяват да им целунат ръката при поискване на прошка. Защо ли го правят? Прикриват се зад думите, че били много грешни. Какво ли означава това? Дали като се изтъкват като много грешни пред другите, не искат да ги признаем за светци? Дали не таят огорчение срещу човека, който им иска прошка и самите те не могат да му простят? Дали пък самите те не се смятат за толкова заразени от греха, че да пренасят „заразата" от душата в телесните си членове?
Нека да си представим една майка с новороденото си дете: тя с цялата си нежност го притиска към себе си, държи ръчичките му и ги целува ласкаво, с утеха и любов. Детенцето кротко се оставя на ласките на майка си. Хармонията и взаимната любов са пълни. Приведохме този пример с противоположно значение, за да покажем, че преди да оттеглим ръката си, ние първо сме отдръпнали душата си.
Когато отказваме да ни целунат ръката, ние, всъщност, отказваме да дадем любовта си към човека, независимо под какъв предлог. Същото важи във всички случаи, когато неохотно подаваме ръка. Да внимаваме също да не изпаднем в другата крайност - на прекомерната емоционалност, непремерените жестове и действия и парадирането с близостта на отношенията ни. Нека погледнем дълбоко в себе си. И това, което искаме от Бога за себе си, първо да го направим за нашия ближен. Искаме ли Бог да прости греховете ни, нека простим греховете на ближните си. Искаме ли отзивчивост, първо ние да се отзоваваме. Искаме ли обич, първо ние да дадем любов.
Господ ни е дал заповед да обичаме ближния като себе си. Това означава и още: както на себе си сме склонни всичко да простим, така да прощаваме на всички.
Прошката към ближния не изисква някаква специална подготовка. Тя изисква само добра воля и отворено сърце. Можем по всяко време да се опростим с ближния си. Най-добре е, колкото се може по-скоро. Свети Максим Изповедник дори казва: „Не допускай брат ти да заспи с огорчение от тебе, нито сам заспивай, огорчен от него".
Често пъти чуваме да казват: „За последен път ти прощавам". Огромно е желанието ни да променим човека до нас според нашите представи и изисквания. Когато нашето желание не съвпада с волята на другия, ние действаме със заплаха и ултиматум („За последен път..."), вместо с любов и молитва. Това поставя и въпроса колко често да прощаваме, дори няма ли да застраши това нашата сигурност, да станем жалки и слаби същества?
Отговор намираме в Евангелие от Матея (Мат. 18:21-22):
„Тогава Петър се приближи но Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мен? До седем пъти ли?
Иисус му отговаря: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем".
Нека разберем - трябва непрекъснато да прощаваме. Да прощаваме, защото това е придобиване на сила, а не слабост. Ние отстъпваме не от страх, а поради наличие на духовна мощ. Да молим Бог да ни дава такава сила!
Сила се изисква и при прощаване греховете на враговете ни - те може постоянно да действат срещу нас със злата си воля. Огън обаче се гаси с вода, а не с огън. Злото се гаси с добро, а не с гневни помисли, злословие, дори коварни кроежи как да си отмъстим. Нека чуем думите на нашия Господ Иисус Христос (Мат. 5:44): „Аз пък ви казвам, обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят." За какво е заповядано това от Него? - За да те и взаимната любов са пълни. Приведохме този пример с противоположно значение, за да покажем, че преди да оттеглим ръката си, ние първо сме отдръпнали душата си.
Много често се случва да не разбираме и следните евангелски думи: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две." (Мат. 5:39-41) Защо е заповядано това от Него - за да те запази безгневен, неразтревожен и неогорчен, - да научи и него чрез твоето незлобие, и двама ви да подведе под благото иго на любовта, както Той (Господ) е благ.
Трябва да осъзнаем, че само споени, съединени един с друг чрез любовта, жалостта, милосърдието и състраданието можем да станем свободни, да се освободим от много излишно.
Никога не е късно за тези, които още не са простили на ближните си, да го сторят. За тези, които вече са простили, е добре да продължат да се усъвършенстват в прощаването. Времето на поста е най-подходящо за тези уроци.
Да се огледаме около нас и да си дадем прошка един на друг, да приемем прошка един от друг, за да стъпим на този път от земята до Небето, от робството към свободата, за да не ходим с тежки окови на ръцете и краката, а да стъпваме леко след Христос.
Ако не простиш, това означава да останеш в тъмнина, когато ние се стремим към светлина. Това е да останеш роб на греха, когато търсиш свобода. Това е да съхраниш чрез свободната си воля в себе си семето на смъртта и жилото на смъртта, когато търсим, желаем, възкресение.
Да простим един на друг всичко, всичко с което сме досадили един на друг, с което сме се оскърбили, сме се унизили един друг, всичко, което сме направили, извършили безумно, в помрачение на ума, в безумие на сърцето, в нетрезвото колебание на волята, в бунта на плътта.
Този път не е лек. По този път ние ще бъдем неверни на своето сърдечно желание, на своя собствен устрем, няма да сме верни нито на Бога, нито на най-доброто, което е в нас, но да си спомним думите на св. Серафим Саровски, че са важни началото и краят на пътя. Началото - това е нашето днешно покаяние, нашата откритост един към друг, това е нашата готовност да бъдем един с друг свои, а не чужди, да носим теготите си един другиму, да се обичаме с цената на страданието, на болката, на кръста. Краят - това е радостта от срещата на Пасхата Господня, от срещата с Възкресението, с встъпването в Царството Божие, във вечността, в тържеството и победата.
Нека да намерим в душата си прошка не само за живите, но и за тези, които повече не можем да ги застигнем с молбата си за прошка - за починалите. Много оскърбени, ранени от нас вече са отишли във вечен покой. Сега в сърцата им не са останали злоба и горчивина. Сега те стоят пред лицето на Бога, сега те са разбрали колко ние всички сме слаби и слепи и как се раняваме един друг, без да желаем това, колкото и злоба да влагаме в лошите си думи и постъпки. Сега те са в това Царство, където всички знаят, че няма нищо друго нито на небето, нито на земята достойно за Бога и достойно за хората освен любовта.
Да си спомним тези, които са минали през нашия живот, ранявали са ни и са бивали от нас ранени. Да простим на тези, които са ранили душата ни, които са отровили живота ни, които са обезсмислили понякога най-светлите ни мисли и убили най-живите ни пориви. Да им простим и помолим тях, които вече ги няма наблизо, да ни простят. Нека Господ да донесе до сърцата им нашата молба с мир и да утеши и излекува душите им и нашите души.
„Иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си" - се казва в Евагелието (Мат. 5:24). Принеси дар на Христа с чиста съвест, любов и прилежна молитва.
Простим ли греховете на нашите ближни, вече можем да се изправим пред образите на Христос Спасителя и Божията Майка и да Ги помолим за прошка.
Ние молим Христос да ни спаси и благослови - но чии ръце Го приковаха с гвоздеи на кръста, чия ненавист Го отхвърли, ако не ръцете на нашите предци? И ние трябва да молим Христос за прошка и благословение, за да стане Неговият кръст наше спасение. И познавайки кръстната любов Господня, за благодарност да намерим в себе си сили да Му посветим целия си живот, цялата си любов.
И от Божията Майка трябва да искаме прошка: нали Синът И загина заради нашите грехове?! Колко вяра ни е нужна за това, да се обърнем към Нея за помощ и пощада! Нали всяка наша молитва към Нея означава: Майко, заради моите грехове е убит, загина с жестока смърт Твоят Син - прости ми! Ако ти ми простиш - никой няма да ме осъди...
Към края на нашето слово нека припомним думите на св. Филарет (Московски и Коломенски митрополит): „Добре е да молиш прошка от Бога и от хората за греховете си, но по-добре е да не правиш това, заради което се налага да искаш прошка".
Да ни даде Господ всички ние да получим мир от Господа, мир от Майката Божия, мир от починалите, мир от живите. И това ние можем да получим от тях, ако ние самите им дадем мир и любов. Амин.
