Събитието на Възнесението подробно се описва в Евангелието от Лука (Лк. 24: 50–51) и Деянията на светите апостоли (Деян. 1: 9–11; вж. Също краткото изложение у Мк. 16: 19). Съгласно тези повествования, след Своето Възкресение от мъртвите Спасителят нееднократно се е явявал на учениците си, уверявайки ги в истинността на своето телесно възкресение, укрепвайки в тях вярата и подготвяйки ги за приемането на обетованият Свети Дух (вж: Ин. 16: 7).
Накрая, като им повелява да не се отдалечават от Йерусалим и да очакват обещаното им от Отца (вж: Лк. 24: 49; Деян. 1: 4), Господ Иисус Христос извежда учениците си от град Витания, на планината Елеон (см.: Деян. 1: 12), и вдигайки Своите ръце, ги благословил, след което започнал да се отдалечава от тях и да се възнася на небето, скривайки се зад облак. След Възнесението, пред учениците се явили двама мъже в бели дрехи, които възвестили Неговото второ пришествие. Учениците се поклонили на Христос и изпълнени с радост и благоговение, се завърнали в Йерусалим (см.: Лк. 24: 52), където след няколко дни над тях слязъл Светият Дух (см.: Деян. 2: 1–4).
В изброените свидетелства леко могат да бъдат открити различия, които, както ще стане ясно от последващото изложение, имат своя отклик в богословието на празника, в историята на неговото утвърждаване, а също и в литургичния формуляр. Очевидно, че в едни източници цялото внимание е съсредоточено върху краят на земното служение на Спасителя, докато в други – върху началото на апостолската проповед. Отделните елементи от разказа за Възнесението в Деянията на апостолите насочват към връзката с последващото събитие, а именно слизането на Светия Дух. В Деян. 1: 3 периодът на явяването на възкръсналия Христос, и следователно, времето от Възкресението до Възнесението се определя хронологично като 40 дни. Този факт се съотнася с други важни събития от земния живот на Господ, които имат същата хронологична измеримост: от Неговото Рождество до деня, в който Той е бил отнесен в Йерусалимския храм и посветен на Бога (вж.: Лк 2: 22–38), преди да започне да проповядва (см.: Мт. 4: 1–2; Мк. 1: 12–13; Лк. 4: 1–2). В други места от Новия Завет се говори за явяването на Христос на учениците си след Възкресението му в продължение на много дни ( вж.: Деян. 2: 32–36; 3: 15–16; 4: 10; 5: 30–32; 10: 40–43; 13: 31; 1 Кор. 15: 5–8).
Възкресението Господне като една от тайните на спасението на домостроителството превъзхожда чувствения опит и не се ограничава само с оттеглянето на възкръсналия на небето Христос. В Новия Завет има цял ред указания за прославата на възкръсналия Иисус Христос или за неговото превъзнесено положение на небесата (отдясно на Бога), което е тясно свързано или се явява следствие от неговото Възкресение или Възнесение: за прославата се говори у Лк. 24: 26; Деян. 5: 31; Еф. 4: 8–10; Флп. 2: 6–11; Откр. 3: 21; 12: 5; о прослава след Възскресението – в 1 Пет. 1: 21; за стоенето от дясно на Бога Бога – в Рим. 8: 34; Еф. 1: 20; 2: 5–6; Кол. 3: 1.
Нерядко предложените свидетелства се явяват цитат от Стария Завет – къде преки, къде илюзорни. Така, Самият Спасител още преди кръстните страдания, тълкувайки псалом 109, говори за своето място отдясно на Бога (вж.: Мк. 12: 35–37; 14: 62). В Откр. 3: 21 заставането на Христа до Отца е представено като резултат от Неговата победа, а в Послание към евреите. Възнесението, влизането в небесното светилище и заставането отдясно на Бога се мисли в контекста на първосвещенническото служение на Христос (вж.: Евр. 4: 14; 6: 20; 7: 26 и проч.). Предсказанията за Пришествието, или завръщането от небесата, се възприема като следствие от Възнесението или възхождането на Небесата (вж.: Мт. 16: 27; 24: 30; 26: 64; Мк. 8: 38; 13: 26; Лк. 21: 27). Завръщането на Христос при Отеца Небесен обикновено се представя в тясна връзка с Неговото пришествие в света (ср.: Ин 3: 13; 13: 1–3: 16: 5, 28 и Ин. 3: 17, 31; 6: 38; 8: 23; 13: 3; 16: 28). За слизането и възхождението на Христа се говори в Еф. 4: 8–10 и 1 Пет. 3: 18–22 (ср.: Пс. 67: 19 и 138: 8).
Приведените цитати свидетелстват, че чрез Своето Възнесение Синът Божий се прославя най-силно и величествено.
Последното обстоятелство, на свой ред, обяснява, защо Възнесението от най-древни времена е било напълно утвърдено в системата на богословското знание.
Още във вероизповедните формули от I–II в. за Възнесението Господне се повествува като за едно от основните събития от земното служение на Иисус Христос.
В повечето древни символи на вярата разглежданото събитие се поставя след Възкресението. Например, в Никео-Цариградския символ на вярата:И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
Значимостта на събитието на Възнесението се подчертава в много от древните евхаристични молитви (анафори).
След Своето Възкресение Христос не е оставил света, а пребивава в него чрез Светия Дух, Който Той е изпратил от Отца. Чрез действието на Светия Дух Неговото невидимо присъствие се съхранява в тайнствата на Църквата. Не случайно, евхаристийният аспект на Възнесението Господне присъства и в беседата да “хляба небесен“ (см.: Ин. 6: 22–71).
За изкупителното значение на Възнесението се говори в Послание към Евреите (1: 3; 9: 12). Изкуплението е завършено след като разпнатият и възкръснал Христос встъпва със Своята кръв в небесното светилище (вж.: Евр. 9: 12, 24–26).
Главното следствие от Възнесението Господне е в това, че човешката природа получава пълно участие в Божествения живот и във вечното блаженство. Христос съществува като Богочовек вовеки и за втори път ще дойде на земята във вид, в който е встъпил в небето (см.: Деян. 1: 11), но вече «със сила и слава велика» (Мт. 24: 30; Лк. 21: 27).
Възнесение Господне има важна роля и по отношение на обожаването на всеки вярващ на Христа. Както отбелязва св. Григорий Палама, Възнесението Господне принадлежи на всички хора: всички ще възкръснат в деня на Неговото второ пришествие, но възнесени ще бъдат само тези, които са “разпънали греха чрез покаяние и живот според Евангелието “ [1].
По повод на еротологичната история трябва да се отбележи една специфика: до края на IV в. празнуването на Възнесението Господне и Петдесетница не е било разделено. Освен това, Петдесетница се е възприемала като особен период от Църковната година, настъпващ след Пасха, а не като отделен празничен ден.
Този факт недвусмислено се доказва от ръкописите на поклонниците, посетили Светите Земи. Например, Етерия съобщава, че в навечерието на Петдесетница всички християни в Йерусалим се събират на планината Елеон – на това място (наречено Амвон), от което Господ се възнася на небето, и църковната служба започва с четенето на Евангелието и Деянията на апостолите, повествуващи за Възнесението Господне. Авторката на записките съобщава и за извършването на празнична служба във Витлеем на четиридесетия ден след Пасха [2]. Въпреки, че в дадения случай става дума, явно, не за Възнесението Господне, а за йерусалимския празник на Витлеемските младенци, отбелязван на 18 май. Ако това предположение е вярно, поклонничеството на Етерия трябва да се отнася към 383 г., когато споменатият празник съвпада с четиридесетия ден от Пасха...
Историческите извори от V в. посочват еднозначно Възнесение Господне като отделен празник – на четиридесетия ден след Пасха, за което трябва да се отбележи благодатната роля на Светия Дух в домостроителството на спасението.
Разбираемо е, че Възнесението е било отнесено от тематична гледна точка към Господните, от календарна – в преходния цикъл, а от уставна – към великите празници.
[1]Квливидзе Н.В., Лукашевич А.А., Ткаченко А.А.Вознесение Господне // Православная энциклопедия. Т. 9. М., 2004. с. 199.
[2]Подвижники благочестия Синайской горы. Письма паломницы iv века. М.: Паломник, 1994. С. 214.
Източник: pravoslavie.ru
Превод: д-р Росица Колева
