sv.%20Tsar%20Boris_3 Всемирното Православие - ДВЕ КНИГИ ЗА СВ. ЦАР БОРИС ПОКРЪСТИТЕЛ, КОИТО ПРОМЕНЯТ ИСТОРИЯТА НИПървата е озаглавена Покръстването на българите и митът за „избиването на 52 болярски рода” (2011 г.) Авторът Георги Тодоров, историк и богослов, използва богат библиографски материал, за да развенчае мрачния мит, който от близо 140 години се е превърнал „в част от чувството ни за малоценност и себеоклеветяване”. Той разглежда как митът за мнимото избиване на 52 болярски рода се е настанил в историческата книжнина и е избуял в художествените произведения.

Парадоксалното е, че митът се ражда от една... грешка в превода, тиражирана хилядократно след това. Така историческата лъжа, повторена стотици хиляди пъти, се е превърнала в „истина”. Преводач е едва 20-годишният студент в Пражкия университет Константин Иричек, напълно неизвестен по това време (1875 г.).

Проблемът е, че Иричек се е отклонил недопустимо от оригиналния текст, като е добавил осъдително неверни пояснения. „Авторът правилно пише, че болярите бунтовници били наказани със смърт, но изразът „с техните жени и деца” отсъства в изворите. Правилно пише, че убитите са „всичко 52 души”, но негова измислица е следващият ярък образ: „цели родове били изтребени”.

kniga%201 Всемирното Православие - ДВЕ КНИГИ ЗА СВ. ЦАР БОРИС ПОКРЪСТИТЕЛ, КОИТО ПРОМЕНЯТ ИСТОРИЯТА НИ

Отклонението от историческата истина проличава твърде ярко при паралел с цитираните в книгата ранни исторически съчинения. Особено място е отделено на Бертинските летописи, чиито автор е съвременник на събитията - реймският архиепископ Хинкмар (806-882 г.). В тях черно на бяло е написано: „Наказал със смърт [само] петдесет и двама”.

Във всички страни и във всички епохи опитът за цареубийство се е наказвал със смърт. Но от нескопосания превод на Иричек излиза, че „това вече не е екзекуция на цареубийци, а геноцид”.

Факт е, че преди пражкия студент злотворният мит не е съществувал. Вината на българските учени и писатели е, че не просто са го повторили, а и майсторски доразвили и доукрасили, така че с времето митът е получил възходяща градация.

Трябва час по-скоро фактите да влязат в учебниците и томовете „История на България”, за да не бъдем повече жертви на една историческа неистина.

С най-новата си книга „Монахът – княз” (април 2012 г.) Георги Тодоров продължава изследванията си за „светилото в дома на българската история” – св. княз Борис, духовният човек, който „изследва всичко, а него никой не изследва”. Този път авторът проследява владетелския статут и владетелските действия на св. Борис от замонашването му през 889 до кончината му през 907 г. Малко известно е, че всъщност през монашеските години на своето царуване св. Борис извършва епохални владетелски дела. И ако печалният случай с отстъпничеството на първородния Расате от християнството - дързостта му да разруши великото бащино дело и да върне езичеството, все пак се цитира в учебниците, фактическото (съ)управление, дори (над)управление с прочутия му най-малък син, цар Симеон Първи, остава недогледано и недооценено от историографията.

monahat%20-%20kniaz Всемирното Православие - ДВЕ КНИГИ ЗА СВ. ЦАР БОРИС ПОКРЪСТИТЕЛ, КОИТО ПРОМЕНЯТ ИСТОРИЯТА НИКато се опира на ред автентични исторически извори, авторът доказва, че нито по времето на Расате, нито при царстването на Симеон, св. Борис се е отказал изцяло от властта. Истината става още по-категорична след наскоро открития владетелски оловен печат на св. Борис-Михаил, в качеството му на монах-княз. Върху двете страни на печата може да се прочете уникалният надпис: + Богородице, помагай на твоя раб + Михаил монах, станалия от Бога княз на България.

И така: св. цар Борис е бил (съ)владетел, дори надвладетел и на Расате от 889 до893 г., и на Симеон от 893 до смъртта си през 907 г.

Защото наистина кой български владетел е имал правото да свика знаменития Преславски събор през 893-4 г., на който за княз е поставен Симеон, на мястото на ослепения Расате? Това е можело да бъде единствено св. Борис-Михаил, монахът-монарх.

На същия Събор са утвърдени решенията за преместването на столицата в Преслав, както и преломното събитие – въвеждането на славянския език и писменост, чиято подготовка започва още от 886 г. Това е главният приоритет на св. Борис и неговия кръг – св. Климент, св. Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър и пр.

Фулденските летописи свидетелстват например, че през 894 г., когато маджарите нахлуват в България и разбиват цар Симеон, принуждавайки го да се скрие в крепостта Дръстър, когато в същото време на южната ни граница се намира армията на Ромейската империя, българите се обръщат за помощ именно към „възрастния си крал Михаил”. Той налага тридневен пост и покаяние и в последващата битка маджарите са разбити - националната катастрофа е избегната.

А в разказа за основаването на Охридския манастир, т.нар. „Второ” житие на св. Наум Охридски, четем, че това е станало „с богатството и повелението на благочестивия цар български Михаил Борис и сина му Симеон цар. Тогава беше лето 6413” (=905).”

На фона на очевидните факти, изглежда естествено настояването на автора на книгата Монахът – княз” да бъде научно преосмислен периодът от 889 до 907 г. в българската история, като в него бъдат включени 18-те монашески години управление на Покръстителя св. цар Борис.

Специално се набляга на това, че личността на св. княз Борис, който е едновременно владетел и човек Божи, изисква от историците да прилагат по-особени методи при археологията на светостта.